Пустият му Халил! Днес за втори път му бях дала да се подготви за упражнението и за втори път се ската! Писах му двойката и хич нямам угризания! Щом си поел ангажимент, трябва поне да дадеш сигнал, че нещо те е възпрепятствало да го изпълниш, а не просто да изчезнеш! Много несериозна работа!

  Като оня, другия Халипи, дето искаше да му заверя, без да е правил колоквиум. Ама пък и аз се заинатих и - докато не те изпитам, викам, няма да ти дам подпис! И ето го нашият, в последния час на последния ден от семестъра, пристига с желание да си вземе как да е подпис.

  - Добре - казвам миролюбиво и му подавам два листа. - Пиши за това и това.

  Той ме гледа безпомощно, върти листовете в ръце и се престрашава:

  - Може ли учебник?

  - Вземи, напиши въпросите вкъщи и ми ги донеси. Ще ти призная колоквиума.

  Излишно е да напомням, че "колоквиум" би трябвало да означава "изпитване". Излишно е също така да казвам, че на края на семестъра, той все още няма учебник. Дожалява ми:

  - Иди в библиотеката. Ползвай какъвто си искаш учебник - ако щеш на български, ако щеш на английски, ако щеш на турски, всичко ще ти призная.

  Не само че няма идея къде е библиотеката, ами и ужасно го мързи. Изнудва ме и му давам един мой учебник на английски. Той горещо ми благодари. Те, тези са много любезни. Грабва учебника и изчезва нанякъде. След 20-тина минути - ето го пак!

  - Написа ли? - питам с досада.

  - Не мога да го намеря - къде е този въпрос?

  Комай очаква да му намеря страницата и да му кажа: "Ето тука. Преписвай.". Не реагирам, но вътрешно кипя.

  - Пишете ми двойка. Обещавам, че следващият семестър...

  Те, тия са много щедри на обещания за следващия семестър. Не че му вярвам, но ми писва и му заверявам.

  На излизане ме изумява с наглостта си:

  - Моля Ви, пишете ми две плюс!

  - Това пък закакво?!

  - Ами накрая, за изпита... нали има значение за крайната оценка?...

  - Абе ти си научи материала, пък на изпита - лесно! Ако всичко си знаеш, ще имаш хубава оценка!

   Да, бе да! Сигурна съм, че и на семестриалния изпит ще е същата дупка.

 ***

  Та по подобни поводи  отвреме навреме се сещам за Радка. Успя ли да си вземе изпита?

***

    През лятото в ПУЦ-а кипеше невиждан ремонт! Такъв не е имало от 30 години и вероятно (дано да греша) ще има чак след още 30. Та промъквам се аз между препречилите коридорите стари мебели, опаковани в черни чували книжа и строителни материали, метнала голямата си черна чанта на рамо, и ето, че по страничното стълбище ме пресреща една жена, горе-долу мой набор:
   - Познавате ли - пита - някой, който да преподава фармакология?
   Аз преподавам фармакология и се спирам. Лято е. Всичко живо е в отпуска. По една случайност съм наминала към ПУЦ-а, точно този ден. Гледам жената и се чудя - да си призная ли, че съм преподавател, или да свия рамене. Жената е загрижена. Моя възраст. Прилича ми на родителка, дошла да ходатайства за порастналото си отроче.
   - Никого няма да намерите сега. За някой студент ли се отнася?

   - Да. Т.е. не. Търся някой, който да дава частни уроци.
   - О! Това е невъзможно! Категорично ни е забранено да вземаме пари от студенти!
   - Не става въпрос за ваш студент. За дъщеря ми е. Тя е студентка в Австрия.
   Аз се колебая и я гледам. Аха-аха да я подмина.
   - Моля Ви! Наистина ли не познавате някого?
   - Аз преподавам фармакология.
  Жената не може да повярва на късмета си. Гласът й става една октава по-висок:
  - Можете ли да дойдете още днес? Не живеем далече! На две спирки оттук.
  Продължавам да се колебая. Смътно усещам, че цяло лято ще имам ангажимент с някаква калпазанка, дето не си е взела изпита, но майката ме гледа толкова настоятелно, почти ме хваща за ръката, така че се предавам.
 ...
  Два часа по-късно жената ме чака на спирката и ме завежда при Радка. Апартаментът е нов и необзаведен. Едва има два стола, на които да седнем една срещу друга с момичето. По средата ни - ниска масичка с натрупани учебници. Майката стои права на касата на вратата и настоява:
  - Хайде, Раде! Обясни на жената на какво са те скъсали!
 Противно на първоначалното ми мнение, Радка се оказва доста умна! Разказва ми колко тежки са били изпитите във Виена при кандидатстването. Класирала се е след жестока конкуренция със стотици австрийци.
  - Сега направо е грехота да не може да завърши! - вълнува се майката, сякаш повече от Радка. А ситуацията с фармакологията се оказва следната: имала право да се яви само на три поправки, след което направо отпада от университета. И досега беше опаткала две от възможностите си! Беше й останала последната. Отдаваше провалите си на лекомислено отношение към самия изпит. Както ми призна, първият път отишла без да се подготви, "на късмет". За втория път уж била се подготвила, но... Започнах да я изпитвам. Боже! Ами че тя знаеше страшно много! Не можех да си представя изобщо на какво са я скъсали!

*** 

 И се сетих как един висш чиновник (няма значение откъде) ни събра нас, всички преподаватели, казвайки ни, че един чуждестранен студент носел не знам си колоко хиляди евро, така че да сме внимавали какво правим!
  Явно на австрийците не им пука за това. Нито се чувстват длъжни да спасяват всеки закъсал чужденец.
  И все пак ми е мъчно за Радка. Беше обещала да ми пише веднага след изпита. Дали го взе?