Лежахме върху тревата в парка... Тя не беше омайващо зелена. Окото не си почиваше, загледано в изумрудената й необятност.
Всъщност тя беше... кална и повехнала. Ние лежахме върху калта на грозната реалност, която сами си бяхме сътворили... Скочихме ентусиазирано без страх в дълбокото, пък... накрая оплескахме... всичко...
Кално... Кал...
- Линда, искам да умра. Ама веднага.
- Искаш да умреш по гръб в... калта?!
- Няма значение как ще умра. Само да умра... да умра...
- Това би било ужасно неромантично. Толкова хора умират в калта... въпреки инвалидните колички, болниците, куршумите, хапчетата, старостта, катастрофите, несподелената любов и сенките на Старите Грехове... Това са само декори... Те умират в кал... В калта...
- Когато се махна оттук, вече нищо няма да има значение. Сигурно ще се преродя... Ще се рестартирам... ново начало...
- Лъжеш се.
Дъждът на собствените ни грешки валеше върху ни... Удряше ни като стотици малки оловни топчета по клепачите, по гърдите, по колената, по уст ...