Глава седемдесет и първа

За опашките и системата за оредяването им

Стоим оня ден  с Митето комшията на опашката в пощата, чакаме за пенсиите, интересни разговори водим, интелигентни реплики слушаме.

        - Ох, боже, боже – вика дребна баба отпред,  какво доживях, боже – страната ни е  земен  рай, а само дяволите живеят като богове!

        - Мина ни времето, Минке – казва съседката й – сега младите успяват. Нали знаеш  Красето от третия етаж – двама мъже, осем любовници, десетина годеници смени и пак не се оплаква.

         Митето не издържа и в свой си стил подметва:

        - Така е – за да успява днес една млада жена , краката  й трябва да имат различни гледни точки…

         Дребното бабе кима съгласно:  

        - Прав си, комшу,тъй е. Лятос  това  Красе  отиде на  море без пари, без багаж, дето се вика – по едни бикини. И от чантата не ги  е извадило дори, но  куп пари  донесе. Сега  е уважавана  собственичка на дом  за срещи и разтухи. Всички в квартала я познават. Е, и на мен викаха ,,Добър ден” навремето, ама то беше заради една грамота и значка за ударен труд…

        - Стига с тия недемократични спомени! – казвам уж строго. – Остава да ни разправиш какво е пишело във вестниците тогава, какви филми са давали, какви песни сме пели… Я гледай телевизията сега! Истинско, ама съвсем пълноценно отражение на живота е вече. Никакви работници,никакви селяни. Съобщават ти кой кого и как убил, кой, къде, какво е ял, розови сериалчета… Абе, ти не ги ли гледаш? Ей това са демократично свободни жени: тоя обича, с ония спи, третия люби, четвъртият е мъжът и… Ония вътре защо се бавят толкова? Ще речеш, че пари броят.

        Плешив, все още младичък пенсионер – да има, да има, седемдесет, наднича и вика:

       - Смятат нещо… Вярно ли е,че въвеждат нова парична единица – една пенсия?.. Властниците да получават по-малко пари – кой по 20, кой по 25, кой по 30 пенсии. Да не правели лошо впечатление, знаеш?

       - Не съм чувал – казва Митето и въздиша – Всеки си носи кръста към своята Голота, ама управниците носят нашия. Че и тесли и  гвоздеи са ни понесли… Минавах ония ден край гробището и срещнах погребение.Свалих шапка, разбира се, пък си викам: ,,Ех, братче, братче… Ти си добре, ами аз като още живея!

Прегърбеният се разкашля, извади носна кърпа, избърса сълзите, пък промълви:

- Абе, дойде ли тая демокрация най-после, или ще става още по-лошо?

Отклонявам се от мрачните приказки и казвам:

- Аман от опашки. Всеки месец висим тук за грошове!

 А Митето ме успокоява:

- Както оредяваме, ще става по-лесно – ще се  чака  на по-къси опашки…

Ако още не сте забравили - https://genekinfoblog.wordpress.com/