Глава двадесет и седма – за тежкия път към дома
Та взехме ние парата и отидохме да ливнем по едно малко при Ванката. Там, разбира се, си е полупразно. Обаче, беше дошъл комшията Сашко. Артистчето, бе! Дето предната седмица го гледахме в „Отело”. Ама слаб артист! Толкова се мъчи да удуши тая Дездемона, че се наложи публиката да го вика на бис. Поне да си довърши работата като хората!
И си седи Сашко, пият си с комшията от другия вход Петров уискито, спокойни са - знаят, че няма менте да ги удари, оригинално питие гълтат, защото Ванката сам го вари. Седнахме, а Сашко продължава жалбите си::
- Ех, братче, братче! Каква е тая моята жена, какво е това чудо! Двадесет и две години все кафе в леглото й поднасям и все е недоволна, все ми мърмори...
А Петров бавно цеди уиското и отвръща:
- Абе, тя и моята така искаше, ама после я отучих Сега всяка сутрин ми поднася тя кафе в леглото...
Сетне отпива, махва с ръка и добавя:
- И как все ме намира в тоя голям град, не знам...
Ей така, в сладки прика ...