Беше изминал половин час, когато дрезгавия смях на възрастния насече въздуха. Той се смееше, но на другите двама им прозвуча като смях, пресипващ в плач.
- Ей, ей, мъжки, – хвана го за врата, тънкия гласец, на име Марто – дай по-ведро, а? Не си сам. Нали, Саша?

Руснакът усети потупване по гърба и примига в тъмницата. Наркотикът вече го освобождаваше и едри капки пот се стичаха по студеното му тяло.
- Ние сме мъртъвци, брат, мъртъвци на 35. Чуваш ли? – говореше той. – А той какво рови, там, а? Какво ровиш човеко, какво знаеш повече от нас, а? Отговаряй веднага кой те прати? Какъв си? - задърпа го за рамената.
Русият мълчеше и само замахна за да се освободи от потните длани на младежа. Беше изкопал малка дупка и не спираше да дълбае по пръстта с плочката. Спомни си годините, когато работеше като минъор в рудниците и сигурно щеше да се пенсионира там, ако не беше онази певица на име София, която го влуди и заради която се хвърляше в бой с въображаеми дракони с имена на мъже. Ревност ли беше това, обсебване ли, но и сега, когато прехвърляше в главата си мига в който я заведе в дома си, а тя се усмихваше на майка му – облечена с панталон чарлстон и сив пуловер, с гъсти тъмни коси, той превърташе чернобялата лента, питайки се кога точно тя спря да пее. И кога точно дивната му певица той започна да я вижда като мърморещ товар с пеньоар и ролки. Дали това се случи, когато за първи път ѝ изневери, или след като се връщаше пиян, бебето плачеше, а той я награбваше полудял и после бавно и мъчително, осъзнаваше, че никога няма да притежава тази жена.
- Той търси Бог, братле. Копае тунел. –проговори Марто, а Русия се сепна от пискливостта на гласа и изведнъж забрави за първата си жена, спомняйки си колко такива хърльовци е шамаросвал.
- Ой, мамичко! – вайкаше се Саша, щураше се напред назад, спъваше се и докато ставаше – викаше, а ехото му прогърмяваше някъде на километри като тежък търкалящ се камък. – За къде тунел, братле? – питаше той – Ако не се задушим, ще умрем в изпражненията си.
- Ти с ума ли си бе, момче? – хвана го за главата Марто. – Осъзнай се! За Рая винаги има тунел, ако няма ще го изкопаем. Ако не го изкопаем, ще го създадем, ясно ли ти е?
Още не беше го изрекъл, когато Марто започна да чува гласове, почувства че от превъзбуда му се повръща и студена вълна обля стомаха му.
- Момчета, – изпъшка в ниското гласът на възрастния, а двамата се заслушаха – сина и снахата ще дойдат да ме търсят. Ако не ме намерят днес, ще стане лошо.
- И мен ще ме търсят! – извика Руснака и се подпря на коленете си, за да си поеме въздух. –Аз съм  шампион по бокс на Русия, старче. Жена ми ще дойде. Тя е много вярваща. Аз съм руски евреин, имам пари. Жена ми ме чака в апартамента във Велинград с малката ни дъщеричка.
- Беше шампион, говориш тъпотии – отекна пискливия глас, който вече измръзваше. – Тук няма никакви жени, дъщери и синове, ясно ли ти е? Ние сме по пътя към Рая, братле! Ако копаем с дъртия, ще видим светлина и ще е само, защото сме извадили късмет да ни вземат там.
Саша вече не го слушаше. Той се беше навел и редом с другия забиваше плочката си в пръстта.
- Тихо! Точно така съм си го предствял винаги. – разпери ръце и сви единия си крак Марто.  И докато шума от падаща пръст се сливаше с рецепторите му, той усети как космите на кожата му отвръщат на влажния въздух, а срещу себе си баща му стъпваше бавно с пазарска торба. Беше облечен в директорския костюм, сресан, гладко назад. Гребенът беше оставил ситни релси. Онзи гребен, който винаги стоеше в неговото джобче на ризата. Баща му беше обръснат и с излъскани обувки.
- Баща ми... – прошепна Марто и застана мирно.
Русолявият го чу, но не се обърна. Обърна се само сърцето му, при мисълта за сина, който цял живот му липсваше. Минутите тиктакаха в белите му дробове с всяко вдишване, чувстваше, че повече няма сили, но нещо недовършено го стряскаше, ослепяваше и той в нов изблик ококорваше очи и вярваше, че  дълбае път за обратно. Като в просъница, чуваше разговора на другите двама до него, за миг се заслушваше. Руснакът разказваше за някаква църква в България, която двамата с жена му посетили преди години с надеждата да им се роди дете. След появата на дъщеричката, Саша се върнал, за да остави дарове за църквата, но на излизане от града колата му блокирала. Имал чисто нова кола, спомена и марката. И въпреки това...
- Не беше ли знак това? – Питаше той Марто. – Че нещо съм сгрещил, или не съм направил както трябва?
- Ти луд ли си бе? Просто си си купил кофти кола! Това е. – Това беше последното, което чу възрастния.
Когато след малко отвори очи, почувства сякаш някой е излял бетон върху гърдите му, а над него двамата  мъже се опитваха да го размърдат.
-  Давай, давай! – риеше пръстта от гърдите му Саша – по-бързо тунела се вижда. Чуваш ли шума?
- Това е музика! Райска музика! Чуваш ли я, братле!

- Чувам, чувам.

Русолявият се напрегна да чуе и се размърда. Болката която премина по костите му, мигновено утихна при видението от прахови частици, плуващи в поток от светлина. Ръцете които го вдигаха бяха силни, но и влажни, напрегнати – ръце на боксьор и ръце без вени, но драскащи да го измъкнат от утробата на земята. 

Кръгла тръба с диаметър около метър се беше облещила насреща им, а някъде от дълбокото плуваха тътени на тромпети и там в пролуките светлина всеки от тях видя лицата на хората, които обича.