Беше късна есен. Схлупено, потънало в забрава, а може би и в размисъл, малкото Видинско село - Черно поле се бе притаило, горе, на опашката на лъва и от неговата най- северна част идеше гъст дим. Бай Ставри вареше компоти. Освен есенни компоти, Бай Ставри вареше и зимна ракия- душегубка. В Русия и викали самогон, и съвсем не била ракия, а самоделна водка. Когато пиеш самогон, обясняваше Бай Ставри, ти, един вид, се самоизгонваш от тялото. Просто се прогонваш. Тялото пада докъдето е стигнало и ти го наблюдаваш отгоре. Много често гледката не била добра, или прилична, та наблюдаващият искал да слезе и да оправи я крак, я ръка, нелепо положена от тялото в непривична поза. Но не можел. Не можел да се върне. Обикновено като си се самоизгонил, то можело да се върнеш след най- малко три часа. Душегубката имала сходни свойства, но различен аромат. Самогонът нямал аромат, той бил като бистра ручейна водица и трябвало да му привнасяш аромати отвън. Или с пресен топъл хляб, или с кисела краставичка, а душегубската можела да се приплъзне само с шепа кисело зеле. В селото на стратегически места се бяха разположили трима души. Бай Ставри на север, на сто метра по баирчето от чешма- Пиклата. Любо Късното на юг от порутената постройка на бившето ТКЗС и Бати Васко на когото викаха галено - Бахти Васко на запад, точно преди поляната и голямото землище. Той обитаваше малко имение. Едната къща оставена му от неговият баща, а съседната къща, по неговите думи му я поверил навремето неговият комшия Стамат, преди да тръгне на гурбет в Австралия, с уговорката да му поливал и подкастрял розите, че като се върнел някога, да било така все едно никъде не е ходил. Бахти Васко усърдно вършеше тази заръка и розите бяха в цветущо състояние вече повече от 12 години. Стамат никакъв го нямаше. Ни писмо, ни телефонен звън, но неговият съселянин поел тази задача, бе решил да остави костите си там до розовите храсти, с ножица в ръка. Поне така разправяше. Кръчмата беше на изток, до читалището и черквата. И двете бяха изоставени преди сума години, но тримата съселяни, се събраха една вечер на пейката, пред кметството, под отрупаното със звезди небе и решиха, че трябва да възродят общественият живот в селото. Затова с един кози крак, през този тъжен мокър септемврийски ден на две хиляди и четиринадесета година след Христа, Любо изкърти закованата врата на кръчмата и влязоха във владение. Поразтребиха, събраха нахвърляните на камара дървени маси, избърсаха прахта и постелиха една с някакво червено ковьорче обсипано със ситни шевици. Сетне туриха в средата бутилка Душегубка. Любо Късното, препасал се някакъв пешкир, намерен зад ипровизирания бар, донесе на малка месингова табла три ракиени чашки. После той и Бай Ставри седнаха, а бахти Васко стърчеше прав, понеже имаше само два читави стола, всеки взе чаша и се чукнаха.
- Да пием, другари, за нашето китно село и за нашата скъпа родина, или каквото е останало от нея - поде тост Бай Ставри.
- За нашите роднини, пръснати по света - провикна се въодушевен Любо.
- Аз пък ще пия, за мъртвите в гробовете. Където и да са по света. Пия за нашите мъртви.- обяви бахти Васко и тримата надигнаха.
-Любо, подай ми чантата- каза след гълтока, бахти Васко.
Любо се пресегна и му подаде една дамска черна кожена чанта с огромна катарама. Вероятно бе останала от жена му, но той си я носеше, сякаш, така продължаваше да се разхожда под ръка със съпругата си. Извади от нея ламаринена кутийка с тютюн, сви три цигарки, запали едната, глътна бавно дима и каза:
- Утре нося декодера от вкъщи тук и слагаме оня там телевизор. Иде вече зима, тука ще седим явно. Кюмбето гледам е наред, въглища имам още под навеса, палим, става баня и тука ще караме нова година. Дано успеем да размърдаме въжето на пилона, че да нагласим антената. Без телевизор не става новата година.
- И Рождество не става- добави Бай Ставри.Ех, ако Маринчо попа, беше жив..
-Е да, ама не е жив. И по добре за него- Любо запали една от свитите цигари- ако беше Маринча жив, сега тука нямаше да си говорим, а щяхме да сме някъде в Балкана шумкари, да сваляме продажната власт. А ние сега тука мислим, как да вържем скапаният декодер, и как сме щяли да седим на топло до печката, надявайки се, ако тръгне тая велика цифрова телевиия да гледаме Гошо Мамалевите и Стоянка Мутафовите смешки, преди най-голямата смешка - новогодищното президентско обръщение...
- Пак се почна- каза Бахти Васко..
- Добре де, Васе, какво почнах пак? - повиши тон Любо - Какво правим ние тук? Къде сме? Кои сме и най вече - Защо сме?
Бай Ставри наля пак в трите чашки.
-Ние сме запасняци - продължи Любо - изплюти на брега на Дунава, на гъза на България. Така виждам аз нещата, така и живея от сума години. Ние сме дисиденти.
- На опашката на Лъва - поправи го Бай Ставри. На гъза, тоест на ануса на лъва са ония там доле Сандански, а отвъд границата след ануса, са като изкензани са там Скопие, Ниш. Те решиха да не са част от лъва и сега стоят, като едното пусто лайно там. Само че лъвско, нашо си.
- Запасняци сме - смучеше развълнувано цигарата Любо, и то офицери. Може да сме дърти, но те младите избягаха. И не ги виня. Млади са, животът е пред тях.- Любо се пресегна към пепелника с неизтърсената си цигара и пепелта попада по червеното ковьорче- Имат надежди, младите, мечти. Млади жени имат, още хубави, не ги боли нищо, и.., емигрираха. Ти знаеш ли, колко пари взема един метач във Франция? Един прост метач! Вземал, моля ти се, колкото един наш министър тука. Ти това, Ставри, можеш ли да ми го обясниш?
- Не мога - каза бай Ставри.
- А аз мога - каза бахти Васко. Любчо, оня ми ти метач взема толкова колкото му дават. А те му дават толкова колкото могат да отделят за един нищо и никакъв метач. А могат, да отделят толкова, защото печатат пари и имат колкото си искат евра. Затова е тъй. Просто в тях е и хляба, и ножа. Тука на нас не дават нищо, щото знаят че ще потъне, а и знаят че ще станем силни. А те не искат да сме силни, а слаби. Бедни просяци. Те ни мразят, Любчо, защото не сме като тях- хазари. Ние сме тука потомци на Сим, а те са на Яфет. Яфетяните и Хамитите, мразят чадата Симови и ги гонят и държат в робство.
- Абе какъв ти Сим- провикна се Любо- Ние сме потомци на Хан Аспарух, на Хан Кубрат! Ние сме поробени, защото се изплюхме на техните завети. Затова ни поробиха и тука разни кьорави идват с пиратски превръзки на понгалите и ни учат, и ръсят мозък. Планове, схеми и накрая ей го на, селото е с трима души. Роби сме и туй то. Ей го както ти го казвам така е. Рокфелер, оня дъртия, най- дъртия от рода им, казал, че ако имаш малко пари, трябвало да почнеш бизнес, ако пък си нямал никакви пари, трябвало било - веднага да почваш бизнес! Е как веднага- питам? Как? Така им промиват на младите мозъците. Без пари как се почва бизнес? Ще ти кажа как. Със заем! Тоест дъртия ми ти дзвер иска да накара младите да теглят заеми от неговата банка и така да ги зароби. Затова ти повтарям - това става и с цели държави. Така ги поробват.
Бай Ставри, който слушаше и пушеше, си наля още душегубка, и стана да пали печката.
- Аз не знам за какви завети бръщолевиш- рече бахти Васко- завет на хан Кубрат не съм чел, ни виждал, ни въобще някой е виждал, но аз знам да има два завета. Стар и Нов. Поп Марин така казваше - Има, Васе, два завета - Нов и Стар. Който иска да му е тежко пази стария, който иска да му е леко - новия. Има и тарикатлък- думаше той - Новият е по тежък от стария, но не го носиш сам, затуй е и по лек, а старият го мъкнеш сам, и току падаш и се пребиваш като мръсно псе по камънаците.
- Бахти Васко, бай ти Марин, да го прости Господ, беше и бахти попа. Та нима забрави какви ги вършехме с него? Той кой завет пазеше, я кажи? Как се пази един завет? В шкафа под ключ ли? Много ти разбира и на тебе чутурата. С бай ти Марин, помниш ли кво стана с камбаната?
-Помня, помня. Но сега имаме ли камбана? Имаме. Ако искаш, ей я там, отиваш, отваряш, качваш се и бий на воля. Ей сега ще ида да я бия, само да доизпием тука. Бий, братко, то кънти, душата ти се пълни и ти става леко. Камбаната лекува всяка болест. Това нещо хората го не знаят и страдат. Клати ли се камбаната-викаше Марин- има живот, спре ли и животът спира. И него няма да го упрекваш, ей! Може да не беше най- грамотният поп, може да бе малко луд, но ако не беше той, ни камбана, ни духовност тука щеше да има. На такъва като него им викали едно време - юродиви.
Бай Ставри се бореше с печката. Пъшкаше нещо, клекнал до нея и трупаше стари вестници, но те влажни, влажни, едва горяха. Любо стана и пусна радиото. Предаваха танц със саби, на Хачатурян. Бахти Васко взе да барабани със чашката си в такт и пак задърдори:
-Камбаната, Любо, я взехме с насилие, защото първо от старо време се знае още, че тия от румъния са влезли тука, опожарили са това онова и са заграбили камбаната от черквата. Замъкнали са я там, но не от там от дето я взехме, а първо са я закарали в един от дворците на техният митичен дракула. Там са правили някакви спиритически сеанси с нея и сетне чак я върнали. Това ми го разправи Маринчо, една вечер, когато седяхме с него пред къщата му на пейката. Взели камбаната тука, отсреща в Калафат и я турили там в черквата, да я позорят и да я оскверняват спиритически. Тогава с него решихме да я върнем. Затова стана тази работа. Ти тогава се съгласи, и сега все това опяваш. Сякаш в някакъв грях сме те вкарали. Но не сме. Ние сторихме едно добро.
Бай Ставри най- сетне запали печката. Седна, запуши и каза:
- Васе, я кажи историята сега, да видя няма ли да сбъркаш. Когато в милицията хванат някой, те първо го карат да разправи цялата работа, после му дават цигара, кафе и го заглавичкват и изведнъж го карат пак да разправи всичко. Така хващат ако лъже. Щото, ако лъже, той се оплита, понеже се е успокоил от цигарата и кафето, и е забравил какво е лъгал.
-Е аз понеже не лъжа, няма и какво да се оплета. Ето и Любчо беше там и всичко може да потвърди. Никой не пострада, ни от румънска, ни от наша страна. Макар, че ние можехме да пострадаме. Първо от тоя преход до брега преди Калафат. То не бе диви кучета, не бе бодливи крави, панаири и чудо. На палатки спахме три дена. Огън палихме, но нисък, да не се вижда, и ракия пихме, но тихо, без много шум. На брега като стигнахме, надухме лодката на почивки, като се редуваме. Покачихме се и загребахме. Тъй ли беше, Любчо?
- Тъй беше - потвърди Любо.
-Та, гребем, гребем и бързо стигнахме брега. Скътахме я в едни храсти и айде към Калафат. Там с никой не приказвахме и помежду си не говорихме да не ни усетят, че сме българи. Отидохме до тази черква и гледаме към камбанарията. Но тя много нависоко и камбаната не се вижда. Изчакахме да се стъмни в една кръчма. И тихичко се изнизахме в тъмното. Там Маринча побутна вратата, пък то отворено бре. Айде нагоре по стъпалата, отиваме там най-горе и цял Калафат отпреде ти. То тъмно, нищо не се види, но светлинки, това онова. Марин вади ножа, аз и Любчо я придържаме отдолу и я подпряхме с две дъски, талпи имаше там, подпряхме отдолу напряко. Та ако падне и не я удържим, да не се свлече най- доле, щото то под нея дупка, стълбището се вие като змия до горе, но в средата кухо. Имаше сигур поне 10-15 метра до долу, ако падне ще дигне целия град. Тя тънкостенна камбаната такава една, с някакви рисунки по нея и някъде към метър висока. Като я побутнеш и кънти тихо, но лека изглеждаше. Като и клъцна въжето Марин, лелее това тежи не можеш го удържа. Падна на дъските и те се огънаха. Ние тримата държим, една суматоха стана. Накрая с дъските барабар отстрани я свалихме леко, и я турихме на земята. После по стъпалата сме я сваляли един час поне. Долу открехнахме вратата, няма никой. Тъмно. Хванахме я тримата, така на кръст и я понесохме бърже, бърже, отстрани до едни борчета. Там я поувихме с найлони и на почвки, почнахме да я мъкнем към Дунава до лодката. Турихме я вътре по средата, но не става. Няма място за третия. Накрая я поставихма на носа, зад нея аз, отзад Любо беше и Маринчо попа най-отзаде с веслото. Отлепихме леко от брега в тъмното. Отсреща светеше нещо на нашия бряг. Та загребахме към него. Ама едно бавно става всичко, направо все едно сме пред потъване. Гребахме ние що гребахме и сигурно сме били на средата на Дунава, когато оная лампа угасна. И брега черен. Нищо не се вижда. Както седя в лодката и протягам ръка през борда, тя водата на сантиметри от ръба. Толкоз сме тежки, че направо водата ще прелее. Много се уплаших.
- И аз - каза Любо- викам си потъваме тука, с тази камбана и даже взех че си развързах въжето от крака. С едно въже бях вързал камбаната за глезена си, викам да я задъжим ако се обърнем, но тогава се стреснах, че ще ме повлече.
-Отзаде само Бай Марин весел, щастлив, пее нещо, тананика там и гребе. Пееше някакъв псалом с неговият дълбок, дебел попски глас. Нямаше луна, звезди, нищо нямаше, мрак. И тогава откъм Румънско чухме катера. Иззад един от островчетата ще е бил, щото не се виждаше светлината му. Но по едно време изкочи и ние притихнахме. Само се носим. Ония като излязоха и светлината им право отгоре ни. Ама те далече. Но явно на фона на черният бряг сме се видяли и те там надуха някаква сирена. Нещо завика на румънски някой - кречете- мречете на румънски нещо и дава звукови и светлинни сигнали. Маринчо завика да гребем и почна да гребе мощно, аз бръкнах отдолу за второто гребло, загребах и аз, и с дръжката сегиз тогиз през главата на Любо удрям камбаната. Тя като кънти, ама кънти едно пронизително. Явно отдолу, нали е стъпала на гумата на лодката и някакво ехо става с водата ли що ли не знам, но такове страшно кънтене. Ония чули от катера, това кънтене, кой ги знае какво са помислили и още повече се развикаха.
- Не бе, обади се Любо- те видяха че се приближаваме до средата и прехвърляме средата, тоест сме в наша територия. Затова почнаха олелията. Те имат такива заповеди, а и нашите ги имат. Ако могат трябва да докопат нарушител преди да е стигнал границата, стигнеш ли я не могат да нарушат линията.
- Абе могат те, могат, аз това го знам дето го казваш, но знам и че то е само на хартия. Те могат си нарушават каквото си искат- Бахти Васко изцеди последните капки от душегубката в чашките и извади друга.- Те могат си правят каквото искат, понеже е тъмно, нашите брегови ги няма никакви и това ме плашеше. Маринчо това го знаеше и той затова гребеше като някой дявол отзаде. И тогава онези взеха да стрелят. Направо, Ставри, чуваш куршумите като ти свистят покрай главата. Фийуу, ей така фийуу, покрай тебе и заминават нанякъде. И Марин тогава ми вика- потопи греблото вдясно бързо! Аз потапям дълбоко моето вдясно и той потапя неговото и лодката зави по оста си надясно и носът ни се изпречи точно към катера. Между нас и катера сега стоеше камбаната. Тя вече се яви най- отпред, зад нея беше се притаил Любо, аз и Марин. И като стрелят ония, а ние гребем през това време назаден вече и се отдалечаваме. Ония като гърмят и камбаната звъни от куршумите. Дзън , дзън,по нея, нямаш представа какво е това. Такова кънтене. Просто камбаната ни спаси живота. И сега по нея има следи от румънските куршуми. Горе до гърлото и, къде се връзва има и едно много окривено място, и преди ти казах, ама не отидохме, сега като доизпием ще се ти покажа къде е удрял куршума.
- Ще отидем, и аз искам пак да я видя - каза Любо. Домъчня ми за камбаната. Сега като те слушах, и имам чувството, че не говорим за предмет, ами за жив човек. Все едно, тогава в нея лодка сме били не трима, ами четирима.
- Ами то си е така. Камбаната винаги съм я имал за жив човек оттогава. Румънците като постреляха ни оставиха, ние стигнахме брега и се покрихме. После Марин се върна в село и с една каруца я прекарахме наобратно. Преди да умре Марин, само едни път я бихме. Помниш ли кога?- обърна се бахти Васко към Бай Ставри, който пак клечеше да пълни печката.
- Да, да, помня, бихме я когато Путин взе Крим, преди няколко месеца. Дето Любо не щеше да участва, щото то така не можело да си зема Крим. Не може, ама може. На Сърбия можеше ли да и земат Косово? Не можеше, ама го взеха с кръв. Ся и Крим тъй си го взема. Напук. Но без кръв.
- Напук нищо не става- измърмори Любо, напук ако всеки почне да си прави, докъде ще я докараме?Ами ако Турция напук ни вземе Кърджали?
- Нищо няма никой да ни вземе, понеже то си е вече тяхно. Но не говоря за тогава с Крим аз. Всъщност значи сме я били два пъти- рече Бахти Васко - оня път когато ти казвам беше, когато видяхме летящата чиния, над читалището. Тогава я бихме с Маринчо. Той каза, че така сме щяли да им предадем най-смисленият и силен звуков сигнал, също да им кажем , че сме с добри намерения и ако са ангели, щяли да слязат при нас, ако са демони, щяли да избягат. Но докато се качим горе, ударим седем пъти по нея и докато слезем, чинията я нямаше.
- Маринчо и друг път е разправял за тия чинии- обади се Любо- Например, помниш ли като идва една вечер, а ние бяхме в къщи с тебе тогава, долу в беча и пиехме по чаша, Марин влетя направо вътре, седна, и един такъв някак, въодушевн беше, но мълчи. Наливам му аз, той пие, пак мълчи и пак подава чашата, пак наливам и на третия път чак заговори. Вика- хора, над плевнята на кмета висна пак чинията. И седи там. Аз- вика- облякох расото, надянах килимявката и с кръста в ръка тръгнах натам. А чинията така си виси, все едно е закачена на нещо. И отдолу свети синьо. Прекръстих се, понеже за мен това са демони, защото ако са ангели, то те няма да са в чиния, а ако пък са, няма да всяват ужас и страх, а тия всяваха ужас. Значи са демони. Отивам там с кръста напред и отварям бавно портата на плевнята. Вътре тъмно и тихо. Светвам- казва- лампата, щрак! Нищо не светва. И изведнъж вътре се обля в синя светлина. И гледам горе, той нали плевника му е на две нива и има малка стълба до второто, там де държеше кочаните, и там виждам главата на кмета. Направо изтръпнах! Кмета седи горе, само главата му се вижда и вади от кочани зрънца царевица е ме замяра отгоре. Просто ме цели. Мълчи и фърга. Викам- Кмете, ти ли си бе? Той нищо. Замяра отгоре. Примрях от страх- вика Марин.
А той, кмета, има няма седем - осем години по това време откак се бе споминал, а тогава седял горе незнайно как жив, чоплел царевичка и целил Маринча. Пихме ко пихме и накрая решихме тримата да идем до плевнята. Отиваме аз, Маринчо и Бахти Васко. Аз умирам от страх, направо примирам, хем пихме доста. Отваряме, няма никой. Ни светлина ни нищо, само пода осеян с царевични зрънца.
- Е, видехте ли, каза ни тогава Маринчо, ей ги зрънцата. Отде са тука, ако не ме е замярал? Горе няма кочани, няма нищо. Отиваме горе по стълбичката, и горе верно, нямаше пукнат кочан. Тогава Марин каза, че сигурно кмета е станал на таласъм, или на зъл дух и е излязал от гроба, та трябвало да сме идели, да сме го изровили и да сме му забиели кол в сърцето. Не знам колко е по православному това, но на , тъй каза.
- Аз това не го знаех, че сте ги вършили такива?- Каза Бай Ставри, който стоеше прав до печката с гръб към нея, да се топли.- Изровили сте кмета ли?
Любо млъкна, но Бахти Васко продължи:
- Ами отидохме с Маринчо с две лопати и взехме да копаем на гроба на кмета тогава, да. Маринчо е поп, той ги разбира тия неща, аз със него отидох да помогна. Изровихме много пръст и стигнахме до ковчега, капакът му беше се разпаднал на трески но аз, като го видях ми стана страшно и излязох от гроба, гледах само отгоре. Вътре Марин поразчисти дъските, извади един клин от джоба си, метален с който цепи дънери и го заби вътре в сандъка. Не видях там ни кмета, нищо не се виждаше, но Марин каза че там трябвало да му е сърцето и така бил прекъснал проклетията. После зарихме и се прибрахме, като до късно пихме да се успокоим.
- Вечна му памет на Маринчо, прекръсти се Любо, от много неща ни отърва той. Ето сега и камбана си имаме и няма пукнат таласъм тука в селото. То само това ни и трябва, както сме само трима, да има и таласъми.
- То целият свят се напълни с таласъми, вече, Любчо. И искат война. Кръвожадни. Ей го и Ставри да ти каже, вчера казали по радиото, че щяли да правят мобилизация при тия войни там в Украйна и ислямската държавица, та щели да мобилизират българите, да сме готови щото идвала войната и насам. То тука останаха само такива като нас, на по шейсет и кусур години, каква ти мобилизация. Аз с тази простата, трябва да спира войската през десет минути да ма чака да изляза от храстите.
-Аз съм бил запас помня два пъти. Единият във Враца- заразправя Бай Ставри. Нали сме офицери, а и да не си , то като си запасняк, пускаш брада, никой не те гони за нищо, по цял ден шибахме карти. Огънахме плота на едно шкафче тогава от карти. И пием. Те ни пратиха на палатки край едно село, на един хълм за три дена, за симулация на военни действия. Два дена пихме без прекъсване, и през ноща на третия ни нападнаха, не ми си мисли, ако ни бяха и раздали оръжия какво щеше да стане. То ужким беше нападението, нали, ама те ни гърмят с халосни, ние като се вживяхме, хванахме двама трима в тъмното от тях, те някакви наборници, само за патакламата ги викнали. Но ние не, ще ги давим, ще ги мъчим, нали са пленници, да изкажат кой ги праща и такива неща. Едното го давихме в някакво корито един час. После един имаше там капитан се освести и заповяда да го пуснем, а другите пленници и те избягаха. Сигурен съм, че там още има празни бутилки по оня хълм дето ги мятахме като гранати по врага.
- На моят племеник,- пак взе думата бахти Васко- той нали е в Англия и той чул там недочул, че щяло да има тука мобилизация и ми по джисеема нали се чуваме, какво било това, дали съм знаел. Викам му, че то тука нищо никой не знае, па и никой не ти и казва, то почти няма и хора, само в София и там каквото решат, там си го приказват, по новините поне тука, нищо, викам, не можем да чуем, щото тази антена от новата цифрова телевизия трябва да е на десет метра от земята и така да настроиш каналите, пък тука ние я дигнахме на пилона на знамето пред кметството и горе запече въжето в знамето- му обяснявам, и антената се килна там и няма сигнал. Нямаме и цифрова. Преди имаше аналогова, както и да въртиш антената все нещо хващахме, със снежинки, мътно такова пращи, ама има, сега като се цифровизирахме и нямаме вече телевизия. Той моя цъка с език по телефона, ахка , ма го е срам да псува, пред мен, но аз пък за двамата псувах и така. Не можах на момчето нищо да му обясня за тази мобилизация.
-И аз имам един племеник на двайсет и няколко години е в Ямбол живее- каза Любо- И ми звънна брата оня ден и той за тия неща ми говори дето разправяте. Мобилизаци и такова, и той вика, малкия идва, и казва- Получих тате, призовка! -Каква призовка, учудил се брат ми , изтръпнал да не е згазил малкия лука нещо- дай да я видя, малкият му я подава и оп, то било повиквателна за окръжието. Смях, казва, смял се с глас, на повиквателната-призовка да каже, но той малкия не е ходил в армията, никъде, та не знае. Но за какво ги викали сега , гледай сеира. Той като не е служил, е един вид не подлежащ на служба, ама те така закъсали поради липса на хора, щото повече от половината млади мъже дето са служили са емигранти вече, че като ги викнали там им казали , че ще ги обучават за два- три месеца някъде в Бургас, на някакъв полигон.
- Абе плашат ги- каза Бай Ставри- стряскат ги зайците.
- Да бе, ама му говорили някакви такива работи, като ми разправи направо викам, тия съвсем са изперкали военните. Малкия казва, че се подписвал там на някакви листи и там пишело че го определили щабна рота, сетне задраскано с маркер и пишело името - Йотов. Кой е този Йотов, той не разбрал и казва -Мен, вика от окръжието, ме разпределиха в 37-и отряд на пехотни войски, защото не можели да ме сместят в танк поради прекомерна дългучост. Опитал се той моя, да го отпишат, пледирал, че е идиот пред военния лекар, но той го уверил, че се мобилизирали точно идиоти. Униформи нямали и нямало да им раздават за да свиквали в партизански условия и хибридна война, тоест кой с каквото има и както знае, така да воюва. Някакъв поручик веднага намерил ползи от тия дивотии, като им обяснил, че ако попаднели на кръстосан огън, можели като видят кой побеждава, да си говорят и на английски и да се върнат към нашите си натовски войски или да заплямпат на руски и да идат на страната на сепаратистите. Така , че нямало страшно..
- Луда работа- продума Бахти Васко и пак наля в чашките- Пийте, да пием за царска Русия, дето навремето комунистите я очаткаха и унищожиха и превърнаха в посмешище. Дано сега се окопити и да дръпне напред. Нас ни загробиха тука в тоя алианс и се видя какво стана, обезлюдяхме и полудяхме.
И тримата пиха до дъно. После пак наляха и пак пиха.
- Стана късно- каза Любо. Ако ще ходим до камбаната, да вървим, че да ходя да прибирам кокошчиците и да лягам.
Тримата станаха и излязоха навън. Небето бе обсипано със звезди, а луната пълна и огромна висеше на хоризонта. От север подухваше студен, приятен ветрец. Тримата последни селяни, като последни мохикани, уверено, малко на зигзаг, но прегърнати през раменете, закрачиха към камбанарията извисяваща се в тъмното, отвориха вратичката и се качиха най- горе. Възможно най- близкото за момента място до звездите. Сетне забиха камбаната. Черно поле се огласи от нейният мощен и протяжен звън, хем тъжен и носталгичен, хем смел, непокорен и някак див. Какъв точно бе този звън, не можеше да се определи, както никой не може на тоя свят да определи какъв точно е българският изстрадал народ. А той, народът, е всъщност точно такъв, какъвто е и звънът на неговите камбани. Ако ги има, разбира се, но за камбаната си и за нейният звън, всеки трябва да воюва! После си тръгнаха към вкъщи. Единият на север, другият на юг, третият право на запад, а на изток, гордо извисяваща се, остана камбанарията със все още поклащащата се насам- натам камбана, сякаш за да потвърди думите на Маринчо попа- " Клати ли се камбаната в село- има живот, спре ли да се клати и животът спира".