Камен и Росалия притичаха по калната пътека в малката градинка. Озоваха се мокри и развеселени пред входната врата на къщата на Роза. Русото момиченце почука нетърпеливо на вратата и с баща ѝ се спогледаха заговорнически.

– Росита, моля те, мисли преди да говориш. Не забравяй какво се разбрахме. –  притеснено напомни Камен на дъщеря си

разговора им в колата.

– Да, тате, ще си мълча. Не знам как, за това ти побързай с разговора за възрастни.

– Не ме манипулирай, момиченце. – засмя се Камен. – Не е толкова лесно, колкото си мислиш.

– А на мен как ми го каза толкова лесно? – не отстъпваше Росита.

– Е, не мога да те доведа тук без да знаеш защо.

 Вратата най-сетне се отвори, прекъсна обясненията им, а те зачакаха Роза да ги спаси от дъжда.

– Вие двамата какво правите тук по това време? – изглежда на Роза не ѝ пукаше от

недружелюбното посрещане.

– Не се ли радваш да ни видиш? – чаровната усмивка на Камен засия на лицето му.

– Всъщност, не знам... Влезте, влезте, да не хванете пневмония и аз да съм виновна!

– Благодарим ти! – отвърна мъжа и двамата с малкото момиче престъпиха прага на къщата.

– Ето, събуйте се тук и си дайте якетата да ги закача. – със странно тих глас предложи домакинята.

– А къде е сес...

– Росита! – гласът на Камен стресна момичето.

– Извинявай, татко! – сведе поглед тя и в този миг в стаята връхлетяха Камелия и Топчо, който не спираше да лае, усетил чуждото присъствие.

– Мамо, кой дойде? – изчурулика любопитно Ками.

– Едни специални гости, моето момиче. Запознай се с моят приятел Камен и дъщеричката му Росалия.

– Ти си Роза като мама? Аз съм Камелия. – подаде тя ръка с грейнало личице към гостенчето си.

– Не съм като твоята, а като моята майка. – леко се нацупи Росита, но веднага вниманието ѝ беше привлечено от лаещата топчица, която подскачаше в краката ѝ. Гушна кученцето и последва новата си приятелка в стаята ѝ преди възрастните да

успеят да продумат.

– Колко бързо се сприятеляват децата. – констатира Роза. – Заповядай, седни където желаеш. Искаш ли чай, кафе, нещо друго?

– Имаш ли твърд алкохол? – въздъхна Камен.

– Не пия, макар че сега и аз имам желание за една чашка.

– Добре, нека е чай тогава. Силен, ако може.

– Страхуваш ли се от нещо?

– Да, от реакцията ти!

– Не съм толкова страшна. Пък и имаш добра охрана в лицето на дъщеря си. На другата си дъщеря.

– Май не започваме добре, моя Розичке...

– Твоя? Отдавна не съм твоя, Камене. Нека да направя по един чай и да видим защо си дошъл по никое време. Днес явно новините за мен валят една след друга. Не мога да се окопитя от едно и ме връхлита друго.

– Какво друго? Какво се е случило?

– Няма значение. Ей сега идвам.

Щом тя изчезна в кухнята Камен осъзна, че откакто е влязъл не е виждал усмивката ѝ. Погледа на Роза беше тъжен и някак отнесен. От седмица не се бяха виждали и чували, а той рискуваше с идването си тук да влоши нещата, но не искаше да отлага повече. Децата трябваше да се познават, а те двамата имаха още много неща да си кажат. Не искаше и да мисли колко силно копнее мъчението да свърши и тя отново да е в прегръдките му. Да му прости и отново да бъде неговото момиче. Дали искаше много? Огледа старите мебели в хола, усети тягостната обстановка и се почувства толкова гузен за изгубените години, в които я беше оставил да се бори и да отглежда дъщеря им сама. “Не, не съвсем сама”, свъси вежди при спомена за доктора той.

– Ето, заместителят на водката пристига. – прекъсна мислите му Роза.

– Благодаря ти! Чаят ще ме стопли. – Камен усещаше, че за първи път му е трудно да говори с жена.

– Нямам време за празни приказки. Кажи какво има? А, и след ден-два ще мина през магазина да си платя борча. – настани се до него на дивана Роза.

– Чуй, не ми е лесно да го кажа, но не мога да стоя повече далеч от теб и да гадая какво може да се случи между нас. Пък и след скандала днес с баща ми няма какво друго да направя освен да разбера какво мислиш и искаш ти. Не мисли за борчове, а за това какво ще правим двамата с теб. И децата да запознаем със ситуацията.

– Защо си имал скандал с баща си?

– Не иска да общувам с теб. Не иска да харча пари по теб. Не иска Росита да е около теб. Днес разбра и за Камелия и побесня. А аз исках да се разберем като големи хора. Вече не завися от него. Имам свой дом и бизнес, но не спира да ми се меси.

– Ще го послушаш ли отново? Разказал ли си на малката за сестра ѝ?

– Как мислиш? Щом съм тук, ще го послушам ли? Да, преди малко ѝ разказах и го прие добре. Радва се, че ще има с кого да общува и да играе. Деца.

– Да не го изтърси внезапно на Ками?

– Няма, разбрали сме се.

– Тя има да научи първо други новини. Остави ме аз да преценя кога и как да ѝ споделя кои сте.

– Добре. Май си права, нека първо да се сприятелят.

– Така е, освен това тя приема Коста за свой баща...

– Не си ѝ казвала, че...

– Камене! Само на пет е! Бях решила на по-късен етап да узнае истината, но за миг плановете ми се разбиха на пух и прах. Дайте ми малко време да се поосвестя!

– Ние?

– Да, вие. Ти не си единственият човек в живота ми.

– Извинявай, забравих за доктора за миг.

– Той не е пречка... Виж, наистина тази вечер не съм в състояние за откровения и вземане на генерални решения. Остави нещата да се случват. Връхлиташ изведнъж в живота ми и очакваш чудеса. Имам толкова грижи...

– Ще ти дам време, но ти обещавам, че и грижи няма да имаш повече.

– Нищо не ми обещавай, Камене! И, благодаря, но някак ще се справя и сама! Както до сега.

– Добре, само не ми се карай. Темпераментната ми тя. Както желаеш, така ще е. – Камен започна да се забавлява с реакциите ѝ.

– Забавно ти е, на мен не особено. Жал ми е да ви отпратя в този дъжд, който вече седмица не спира. Аз ще спя в спалнята на нашите, децата си имат стая, ти отиваш в стаята на две от сестрите ми. Знаеш поговорката за утрото...

– Мамооо, нека Росита да остане да спи у нас! – подскачайки се появи в хола Камелия.

– Да, миличка, остава тук тази нощ новата ти приятелка.

– Знаеш ли, искам да имам сестра като нея. Много е забавна и добра. И вече обича Топчо, но аз няма да ѝ го дам. – гушна се момиченцето в майка си, прозявайки се. Двамата възрастни се спогледаха притеснено дали въпреки изразеното желание Ками щеше да приеме ситуацията толкова добре, колкото сестра си? Съвсем скоро им предстоеше да разберат.

– Някои мечти се сбъдват. – разроши черните коси на Ками баща ѝ. – Сега, обаче, е време вие двечките да спите. Ще споделиш ли една пижама с Росита?

– Разбира се, която пожелае. – с радост отвърна заспиващата принцеса. 

Дъждът ромолеше по стъклата на прозорците, правейки лек детският сън и вълнувайки влюбените сърца на двамата възрастни спящи в отделни стаи. Под един покрив.

Следва...

09.05.2023 Ким Джаксън