-Трябва да легне като сърце на дланта ти – тихо ми обясняваше баба. – Да  усетиш неговата сила и топлина.  Вече  си голямо момиче – трябва да имаш свой камък за баня.

Тази традиция - щом детето стане девойка, майката или бабата да изберат заедно с нея камък за баня, бе  неписан закон в моето село. Мигът бе изпълнен с трепет и скрито очарование, сякаш предстоеше намиране на бойно оръжие, с което нямаше да се разделя никога. Тази вещ щеше да стои до възглавницата ми и ако потрябва, да ме пази от всяка опасност.

Спомних си разкази, чудновати и магични, пълни с истина и мистерия, които  слушах от мъничка по женски събирания. С точно такъв камък за баня жени бяха смазвали глава на змия, пропълзяла до леглото им, бяха опазвали честта си, бяха се спасявали от зли кучета и неканени посетители. Затова избирането му не беше проста работа, а изключително отговорна задача.

Стояхме на реката и прехвърляхме  камъни, но никой от тях не прилепваше към дланта ми. Той не трябваше да има остри ръбове, но и не биваше да бъде абсолютно гладък. Неговата отговорна роля  бе да „полира“ кожата  и да я прави бебешки мека и нежна, а след тайния ритуал на специално изтъркване, което бях виждала да прави баба, ароматна като пролетна утрин.  И не само това – трябваше да се слива със силата на ръката като нейно продължение, за да бъде  и сигурна защита.

Затова  старателно търсех своя камък и нямах търпение да отида на своята първа „женска“ баня с другите жени от селото.

- Ето къде си се скрил – галено  чух да се кара  моята обична баба на някого и се обърнах. – Дай  си ръката, чедо, - докосна ме  тя по рамото.

Обърнах се и разтворих малка длан. Слънцето надвеси любопитно глава между клоните на върбите, а листата отвориха зелени очи. Камъкът легна послушно между моите пръсти като куче – нито голям, нито малък, нито гладък, нито с ръбове, точно какъвто трябваше да бъде. Усмихнах се цялата. Огледах се – усмихваха се и върбите над мен, а престилката на баба грееше от щастие.

Не казахме нито дума. Мълчаливо вървяхме към къщи, гордо вдигнали глави – аз, защото бях вече голяма, а баба – понеже бе намерила за любимата внучка точния камък, който щеше да ú служи вярно цял живот.

За много хора това, което разказвам, може да звучи нереално или далечно. За мен този спомен е лъч светлина, вълшебна машина на времето, с която душата пътува между светулките спомени, за получи сила и свобода.

Когато утрото изми косите си на чешмата пред бялата ружа, приготвих своя багаж за първата специална баня. От кухнята ухаеше на мафижи –изпържени тестени панделки, които заливахме със сироп от специален вид метла и хапвахме  сладко. Само че този път яха предназначени за всички съседки, които трябваше да почерпим заради моето влизане в „женското общество“.

Баба също приготвяше своя багаж внимателно. Знаех наизуст какво слагаше в тъканата торба – намачкани цветя от роза, разбъркани на мека кашичка със сапун, хума, разтвор от оцет и преварена вода, сода за хляб с няколко капки зехтин, две захарни петлета, дървен гребен и дрехи за преобличане, а най-отгоре – двата камъка – моя и нейния.

Банята бе на няколко километра от селото и до нея ходехме пеша. Сега бих нарекла това „информационен селски бюлетин“, тъй като всяка жена споделяше какви новини е научила за тези няколко дни, в които не се бяха виждали. Така разбирахме кой какво е направил в селото или близките до нас села.

Неусетно стигахме до сградата на банята. Сякаш виждам усмивките на тези, които четат малкия разказ. С баба се къпехме у дома всеки ден – в коритото под асмата, между големите зелени метли, преди да си легнем. Но ходенето на селската баня бе нещо различно, то бе споделяне, общуване, ритуал. И аз  го обожавах.

Бях наблюдавала хиляди пъти как баба използва камъка, уж беше лесно, но сега усещах тръпки по мокрия гръб въпреки жегата. Ами ако той се изплъзнеше и се изтъркаляше чак до басейна? Щях да стана за смях, да изложа и себе си, и своята баба. Тя сякаш усети моето напрежение и стисна ръката ми. Погледнах слънцето, сега ми се стори, че облаците се кискаха подигравателно и поклащаха многозначително къдрици.

От парата не виждах нищо. Седнахме на крайното коритце и се намокрихме с топла вода. Баба постла мушамичката на плочките и извади всички необходими неща. Първо разбъркахме хума с малко вода и зехтин и си намазах косата. Завих я на руло и сега идваше ред на камъка. Отворих бурканчето с листенца от рози и сапун -  започнах да топвам камъка в него и да масажирам и търкам тялото. Стисках  го здраво, а той като жив подскачаше в дланта ми и аха-аха да го изпусна за мой срам. Трябваше да внимавам с натиска върху различните части на тялото – баба ми бе обяснила всичко – къде да  търкам по-силно, къде само да галя кожата, къде да намокрям допълнително. Когато стигнах до коленете, очите ми се напълниха със сълзи. Нямаше да се справя с кръговите движения. Идеше ми да потъна в земята. Дори ми се привидя в средата на басейна между парите лице на жена, която ме сочеше с пръст  и се смееше на моята непохватност.

- Ще ми помогнеш ли малко с гърба? – тихо попита баба и ме погледна особено.

 Нямах сили да отговоря и само кимнах с глава.

Стоях с гръб към жените и сълзите ми се смесваха с парата от топлата вода. Докато търках гърба на баба с нейния камък, тя стоеше полу-обърната към мен. Видях как устните ú бяха свити на черта. Досрамя ме. Преглътнах сълзите си и бързо извърших каквото трябва. После грабнах моя камък и леко отхлабих натиска. Усетих как той „заплува“ в дланта ми и  вече нямаше опасност да излети. Нататък беше лесно. 

Накрая намазах петичките със зехтин и сода, изплакнах косата от хумата, после последваха железните редувания на пет серии топла и пет студена вода, накрая оцетената течност направи косата ми да скърца от чистота и бе мека като заешки пух, а кожата беше гладка като мед и ухаеше на разцъфнала роза.

Вървяхме горди по пътя обратно и ядяхме захарните петлета. След баня бяха изключително вкусни. В селото срещахме мъже и жени, младежи и ми се струваше, че всички ме гледат особено и се усмихват някак странно. Дори облаците изненадано бяха се умълчали, а върбите се извъртяха любопитно да ни огледат, когато ги задминахме. Как иначе – едно сребърно и едно тъмнокосо момиче се прибираха у дома, първото – дало пореден урок по смелост на своята внучка, а второто – спечелило своята първа момичешка победа.

През годините с моя камък за баня преживяхме вълнуващи приключения – разбихме носа на един досаден ухажор, прогонихме заблуден гущер, спасихме се от нахално куче, с него се къпах преди своята първа любовна нощ. Всички тези пъстри моменти в живота ми той пази и досега мълчаливо и вярно. И не само моите.

Когато баба замина за Там, в ковчега сложихме до главата ú нейния камък за баня.

-Ако стане грешка и не отиде в Рая, ще ú потрябва – каза многозначително баба Евангелия.

 Тогава проумях, че във всички разказани  странни истории  има частици истина. И камъкът отпътува с нея, да ú служи вярно Там, както вярно  ú бе служил тук.

До нощната лампа, когато заспивам и когато отварям очи, нямам нито икона, нито снимка на смъртен човек. Там стои като най-верен страж моят камък за баня, който ми служи вярно тук, а когато и аз отпътувам Там, също ще бъде с мен - как иначе ще ме познае моята  обичана баба, когато се срещнем?

* Разказът е отличен с Първа награда в раздел Проза на Националния литературен конкурс "Рада Казалийска" - 2015г.