(посветено на момчето, което безкрайно много обичам - ДЕЛЯН ИЛИЕВ)

КАП-КАП... КАП-КАП...

Нощта постла своето черно и хладно наметало върху уморения град. Вятърът пееше някаква призрачна песен, която натрапчиво навлизаше в главата ми и ме побиваха тръпки... тръпки от страх или просто защото беше студено... Не знам. Опряла глава на прозореца, аз гледах с тъга тази зловеща и печална картина и си мислех за него...

    Свещта догаряше бавно. Аз виждах в прозореца отражението на белeзникавия пламък и  падащия по масата восък... Кап-кап... кап-кап... дочувах как падат горещите капки... и изведнъж чувам пак... кап-кап... кап-кап... но не беше восъка, защото свещта беше угаснала. Помислих си, че ми се причува, но после пак го чух: кап–кап...

    Погледнах през прозореца дали вали дъжд. По дяволите! Не валеше! Какво е това, което дочувах?! Исках да разбера, но по тялото ми се плъзнаха студени тръпки... и аз не смеех дори да направя  крачка. След кратко бездействие  тръгнах леко към вратата, отворих я и излязох на двора... Вече не усещах студенината, която ме мъчеше преди.

Кап-кап... кап-кап... чух отново. Обърнах се към старато дърво. Оттам идваше шумът. Казах си, че е твърде глупаво да се страхувам и тръгнах решително към дървото. Отидох от другата му страна и изведнъж се чу крясък и нещо падна на земята.

- По дяволите, какво е това?! - крещях и аз.

Загледах се по-добре. На земята лежеше в безсъзнание някакво момче... Бутнах го леко, но то не помръдна, тогава си помислих: „Боже! Убих го!”. Не знаех какво точно да правя, но се наведох и допрях глава на гърдите му... то дишаше. След като се опомних, отдох до стаята ми и взех мокра кърпа. Върнах се и сложих кърпата на главата му. Сега по-добре го виждах. Беше с русолява коса, както повечето момчета, но имаше нещо в него... нещо, което не бях виждала. И аз не знаех какво точно, но беше различен от другите.

  Приседнала до него, аз галех косите му и си мислех с какво е по-различен от останалите и все не виждах...

След малко той се поразмърда и аз потръпнах. Виках си наум: ”Какво ще му кажа сега?!”. Той отвори леко очи и шепнешком попита: ”Къде съм?!”.

Аз мълчах. Не знаех какво да му кажа и останах безмълвна.

- Коя си ти?! - попита той.

Господи, красив глас имаше, красиви очи... кафеви, както повечето момчета,  но някак си по-различни... много по-различни, странни, бих казала.

- Няма ли си?!- попита той с груб глас.

- Не! - отговорих, смутена от това, че такива красиви устни могат да изрекат думите по този грозен начин. - Но ти какво правеше на дървото?!

- Няма значение! - отговори пак той със същата студенина.

- Извинявай, просто исках да помогна! - казах аз с нотки на недоволство.

- И как ми помогна? Като ме уплаши и паднах от дървото?! - продължаваше той с грубостта си.

- Извинявай! - разкрещях се аз. - Не стига, че си в моя двор, ами и ще ми държиш такъв тон! Не съм те карала да се качваш на дървото!

- Ти пък за коя се мислиш да ми говориш по този начин?! - каза надменно той.

-Прави каквото искаш! Аз само исках да помогна! - казах аз и тръгнах към стаята си толкова ядосана, че чак ръцете ми трепереха.

-Почакай! Така ли ще ме оставиш?! - попита нахално той.

- Разбира се! Нима един егоист заслужава нещо по-различно? - казах аз и затръшнах вратата.

      Прибрах се в стаята уморена и усещах как леглото ме привлича като магнит към себе си. Легнах си и затворих очи, но, за Бога, не можах да заспя! Онова грубо и надменно момче ми беше в ума! Нима... нима съм се влюбила в такъв грубиян?!

„Не - помислих си аз. - Не може да стане ей така. Пък и той може да е красив, но е прекалено надменен!”. Успокоила вече мислите си, аз се отпуснах и оставих съня да ме погълне напълно.

Изведнъж се събудих от силен шум. Скочих от леглото и погледнах към прозореца.

- Пусни ме! Бързо! - каза нечий глас. Познат глас! Да! Това беше той! Аз отидох и отворих прозореца, а той влезе, без да каже нищо.

- Защо идваш отново?! - попитах аз, сякаш не ми беше приятно, че го виждам отново, което всъщност не беше така.

- Не мога да ти кажа! - каза той със спокоен глас.

- Защо да не можеш?! - попитах троснато аз.

- Не мога! - каза той почти без глас.

- Поне ми кажи кой си?! Как се казваш?

- Не мога! -прошепна пак той.

- Тогава си върви веднага, иначе ще крещя! - ядосах се аз.

- Недей! - помоли ме той, гледайки ме с онези странно красиви очи. - Ще ти кажа кой съм, но не казвай на никого! Моля те!

- Няма! - казах аз все още така ядосана. - Как се казваш?

- Делян - отговори той. - Син съм на доктор Илиев.

- Кой?! Докторът, който лекува сега баща ми?

- Не знам - отговори той пак шепнешком. - А ти как се казваш?

- Не мисля, че си в състояние да задаваш въпроси! - отговорих му студено аз. - Защо се върна?

- Ами... аз... - заекваше той.

- Какво?!

Той не отговори нищо. Остана безмълвен. Доближи се бързо до мен, хвана ме през кръста, обгърна ме с дланите си и ме целуна. След това отвори прозореца и избяга. Аз стоях вцепенена и не разбрах даже какво точно стана. Осъзнах се, легнах в леглото си и затворих очите си. В главата ми беше пълна каша. Изникваха хиляди въпроси и всеки от тях имаше по още толкова отговори... Какво беше всичко това? Какво се случи? Нямах отговори. Помислих си само, че понякога и най-студеният лед се топи от пламенния огън и си представях онова красиво лице на момчето, докато най-накрая съня ме пребори... и аз дочувах в съня си онова първо... кап-кап... кап-кап...