КАПИТАН НА ПЛАНЕТИ

В съавторство с Владимир Георгиев 

   През лятото той вървеше зад мен и се задъхваше. Аз се обръщах и го поглеждах. Челото му беше като на Христос. Капчиците пот срещу жаркото слънце ставаха капки кръв в очите ми. Ние стъпвахме в избуялата трева боси и смаяни. И когато спирахме да събирахме прашеца полепнал по лицата ни, от вдишването на прецъфтелите рози и жълтите цветя, на мен ми се завиваше свят. Тогава той беше Капитан Планета и в едната си ръка държеше Земята, а с другата ме галеше по гърдите. Тогава кафявите му очи ставаха пъстри и докато замъгляваха с отблясъци моите, аз спирах да мисля. Не мислех за песента на птиците, нито за завързалите диви ябълки, лъснали на слънцето. Не мислех как ухае на земен рай, нито можех да кажа, че животът е зле устроен. Гледах в пъстрите му очи и той беше светът. Светът говореше с неговия глас, гледаше ме с неговата любов и ме караше да искам да бъда в него.

 Отливах се в гладкостите, извивките и неравностите му и ту закипявах като река в него, ту ромолях кротка като планински поток. Не си спомням да ми е обещавал да вади студена вода от пресъхнал кладенец, когато съм жадна. Нито да ме кара да се чувствам, като ангел, докато къса главите на дяволите ми. Но го правеше. Не знаеше да говори особено романтично. Гласът му беше като на мечок, ръцете му бяха като на мечок. По сходен начин правеше любов и по същия се хранеше. Аз го обичах за всичко, което е той. Възхищавах му се, докато слизахме от планината, докато гледах през прозореца на колата всичко отминаващо и тръпнех за предстоящото. 

  Изпихме по една мастика на екс и се потопихме в морето голи. То започна да ни люлее заедно с алкохола в кръвта и постепенно изпаднахме в безвремие. Бяхме попаднали на скалист плаж с много водорасли. Целувките ни с вкус на сол и анасон, топлината на дъха му, зачервените ни от слънцето лица... Намерихме се на брега след малко. Морето се разбиваше в сетивата ни. Той ме покри с мокрото си тяло, за да ме скрие от лъчите и заспахме. Събудихме се от щипенето на жаркото слънце. Лицето му беше като червен картон пред онова, което предстоеше.

 Онова, което предстоеше.

 Предстоеше есента, а я усетихме с първото усещане за раздяла.
– Защо не се гушкаме? – попитах Капитан Планета. 
– Вече не ми се спи.
– Защо не се гушкаме? – повторих.
– Нали ти казах. – Стоеше близо до прозореца и дъхът му образуваше облачета върху него, сякаш пушеше. Морето вече беше посивяло. Видях го в оттенъка на очите му, нищо че само за миг ме погледна. И  в този миг съзрях не морето, а него: той беше различен. Друг.
Направих закуска – такава, каквато я обичаше. Яйца, бекон, малко домати и портокалов сок. Без хляб. Той дори не я опита.
– Какво става? – скочих, когато го видях да тръгва. – За цигари ли?
– Да. – Затвори рязко вратата отвън.
Какво се беше случило? Страхувах се, че ще се случи така.

   Може би трябва да тръгна от началото. Трябва да го обясня. И на себе си дори.
Той не се появи, когато го очаквах. След развода всичко ми беше наред, дори не смятах да търся друг. Друг... предпочитах да стана лесбийка. Поне една-две години исках да полудвам със самотата и после да помисля какво да правя с живота си. Защото какво друго е самотата за една обвързана жена? Свобода, естествено. Жените не бива да се обвързват. Да се омъжват може. Но само понякога. Всъщност – по необходимост, така си мислех. В крайна нужда. Или при бедствие, за да го заменят с друго.

   И тъкмо на втората година, когато свърши моето причастие, така да се каже, се появи той. Наех с една приятелка апартамент на морето и възамерявах да скучая, да пия сухо мартини или любимата мастика, докато се радвам на потрепването на мускулите на някой едър млад мъжага на плота. Бях си обещала да отида една вечер на стриптийз бар – от ония, в които мъжете се събличат голи. Винаги съм искала да посетя такова място. И още нещо си бях намислила, но сега не ми се струва възпитано да го описвам. Но пък съм сигурна, че ще е неискрено, ако не го направя.

   Беше началото на август. Спомням си всичко преди да вляза в бара. Останалото е междувремие, което описах в началото. Помня как бях облечена – е, силно казано облечена, помня какво пих и кой седеше на масата, помня, без сама да зная защо, лицето на пианиста – а беше ли той пианист? – съзнанието ми убедително възстановява всичко незначително. Само себе си не помня. Първо двете дебели восъчни свещи. Стояха запалени на земята - от двата края на пианиста. Той свиреше. Не, той не свиреше, това е грубо и недодялано. Той моделираше по най-закърнелите окончания на сетивата ми, съживявайки птици в тялото ми. Гъделичкаше под ребрата, движеше пръстите си, едва-едва погалваше клавишите: бавно, протяжно, дрезгаво. Съвсем не бързаше. Създаваше времето, ритъма на живот с пръстите си, а те се готвеха да свирят на Елиза. О, Елиза я нямаше! Никакви Елизи вече не съществуваха. Такива, които можеха ненаситно да усещат с окончанията си гласа на един мъж, отдаден изцяло на омаята на нощта.

  Беше почти тъмно, лицето му не се виждаше, само някакви груби черти и очи, които казваха: "Постой, стой, защо се съпротивляваш? За теб я свиря. За това, което е в теб." Музиката се извисяваше над него, листата на въображаеми дървета осветени от ярко зелени лампи светеха още по-ярко. В тях прозираше звездното спокойствие на небето, а той свиреше, без натиск, без припряност, леко, едва доловимо се ронкаше по въздуха мелодията и капеше в мен като гореща смола. Крачките ми станаха неловки, почти спряха и се понесох невидима между листата. В неговите крачки, в неговите ръце – до някакво мостче, до рекичка. А той не спираше, не спираше да бави нотите, без подскоци, без възклицания на клавишите, плъзгаше внимателно ръцете си, допираше и отпускаше плавно пръсти и аз си мислех, че никога не съм чувала тази мелодия да звучи толкова изразително. Беше шепотът на диханието му в тъмното. Шепот само за мен. А аз толкова се смутих, че забравих да оставя пари. Струваше ми се, че ако го погледна, той ще разбере какво е направил. Затова внимателно и с бавни стъпки тръгнах назад, без да мога да обърна гръб, без да изпускам от поглед светлините от свещите, лъскавите клавиши и грубите черти на лицето му. Спрях, чак когато се покриха в тъмнина. Обърнах се и продължих. Все натам, към по-тъмното. Към дърветата, към алеите. Без свещи, без Елиза, без възклицания. Само с мрежата пред очите си. И онова, от което бягах.

  Две години са прекалено много време за една жена. Притискаш в себе си емоции, желания, търсиш вина, опровергаваш другите, а после се самосъжаляваш... терзаеш духа си по онзи бездуховен начин, чрез който навремето вещиците са опитвали да освободят злото от себе си. Ако не се успявали, горели са ги на клада.
Аз не се чувствах вече зла. Не бях вещица. Бях свободна, защото не мразех: нито бившия, нито бъдещия. Никого и нищо не мразех. Дори себе си: никой и нищо бях. Две години са много за една жена в самота. Но са предостатъчно да се научи на омраза. Или на нещо такова. Примерно, противоположно.

  Не ме впечатли с размера на това, което криеше под боксерките. Бях виждала такива неща. През цялото време, преди да ги свали, гледах корема му. Стегнат, красив, с едни малки игриви мускулчета долу под гърдите. И някакви мъхави косъмчета, които исках да изскубя със зъби. Мина през нашето сепаре, защото очевидно това влизаше в задълженията му, и попита:
– Как сте, момичета?
Първоначално го съжалих. Беше нещастен красив Капитан Планета, който размахваше сабята си без врагове. Това не не беше мъж, тръгнал на война. Идваше от друга галактика, от друга планета: той приличаше на иноземец, поставен тук, за да бъде употребен; всъщност беше другаде. Беше се предал, а красотата му приличаше на празна лъжица.

 И тогава... пожелах го някак внезапно. Нали знаете, онова усещане в стомаха. Пожелах да бъда с него, защото беше естествен, първичен, идеалист, почти герой. А и лъжицата му само изглеждаше празна.

Капитан на планети.

  Имаше едно сепаре, в което този капитан водеше момичета. Какво правеха там, се досещах, но не вярвах. Нямаше как той да се връща все така ведър и убедителен след всяко посещение. Реших, че нещо лошо се случва в това помещение. Момичетата не излизаха, само той се връщаше – напърчен, весел и готов за нови завоевания. Този красавец, реших, е един престъпник. Нещо лошо се случва в това сепаре. Трябва да проверя.

 Когато той излезе възторжен за пореден път, аз се спуснах към него. Показах му какво искам. Той не се възпротиви, опипа ме. Не очаквах и друго. Веднага ме заведе там. Бях се наострила да видя завързани момичета, пребити и изнасилени, очаквах всичко да видя само не и това: празна стая. С лош мирис. Тежки пердета. Дим от цигари. Мръсно канапе. И никого. И нищо.
– Как така? – попитах объркано. Питах всъщност себе си.
Музиката в бара бумтеше толкова силно, че не го чух какво отговаря. Повторих въпроса. Той се усмихна.
– Те са статистки – чух. 

 Само че не го разбрах. Поисках обяснение между два ехтежа на шампанско. Някой в бара празнуваше рожден ден или смъртта на свой приятел. Каквато и да беше причината, купонът течеше яко. Тапите гърмяха като куршуми: две групи веселяци в ъгъла се стреляха със салфетки, угарки и понякога с нещо по-убедително.

 Отвърнах поглед от тях и предположих:
– Аз си мислех, че ти тук... Завесата. Момичетата.
– Всички така мислят. – Усмихна се неубедително. Всъщност грозно, защото не му се усмихваше: – Това е реклама. Момичетата са от персонала. Нямам нищо общо с тях. Колежки. Влиза им в хонорара... нали разбираш? Трябва да изглеждам във форма.
 Пак го съжалих. Исках да му кажа, че формата му е съвсем наред, но когато той ме доближи и притисна ръцете под гърба ми, само промълвих:
– Не, не искам. – Не се отдръпнах, не се направих на свенлива. Просто изстинах. Той го усети.
– Не ме харесваш... това е.
Сигурно щях да му кажа друго, ако не беше три часът сутринта – лошото време, по което алкохолът се отлива от съзнанието и предизвиква ненужен разум. Гласът му беше тъжен. Съобщих делово:
– Да, това е. Не те искам. Но те харесвам много. Какво се прави в този случай? Има ли някакъв алгоритъм?
Бях откровена. Не го исках такъв. Ала съжалих, че пих толкова малко тази вечер. 

  Това в началото на разказа се случи два дни по-късно. От планината тръгнахме, чукахме се, обядвахме, говорехме, мълчахме относително, после слязохме в морето. Той намрази бара, аз – миналото си. Земноводни станахме. И се научихме на друго.

  Случва се всяко лято. Това е единственото време, през което с Капитан Планета оставяме децата на бабите. Мъжът ми е як като мечок, но не може да държи в едната си ръката Земята, а в другата порасналото ми коремче. Понеже го познавам, за него това са две планети. Трябва да го щадя. Защото така искам. И двете планети всъщност са мои. 
А онова, което предстоеше ли?
Предстоеше есента, а я усетих с ледена тръпка за раздяла.
– Защо не се гушкаме? – попитах Капитан Планета. Хладно ми беше, някак отвътре. Гледах силното му тяло, после се вторачих в пъстрите му очи: и то, и те бяха света, в който исках да се скрия, да живея там, на сигурно, на топло.
– Вече не ми се спи.
– Защо не се гушкаме? – повторих.
– Нали ти казах. – Обърна се към прозореца. Морето вече беше посивяло. Нямаше никаква Елиза. Видях го в оттенъка на очите му, нищо че само за миг ме погледна. И  в този миг видях не очите, а морето: той беше различен. Друг. Не беше вече само мой.
Направих закуска – такава, каквато я обичаше. Яйца, бекон, малко домати и портокалов сок. Без хляб. Той дори не я опита.
– Какво става? – скочих бързо, доколкото можех с корема, когато го видях да тръгва. – За цигари ли?
– Да. – Загърби ме, сякаш да прикрие нещо, и прихлопна леко вратата отвън. Лицето му вече беше червено.
Какво се беше случило?

  Аз вече не се страхувах за себе си. Нито за бебето. Нито за клавишите, които не спираха да свирят онази мелодия. Знаех, че отива да държи Земята. Моята. С едната си ръка. Другата беше при мен. Нарекох това раздяла не за да ви подведа или да нарека усещането, което изпитвах, по начин, който не съответства на чувствата ми. За мен винаги е така: всяко отсъствие е раздяла. Всяка раздяла: крачка към него. Мелодия, която изпълва нощта. И сърцето ми.
Но той го знае. И съм спокойна. 

https://youtu.be/mknLaFJZ4v4