КАРТИНИ ОТ ВЕКОВЕТЕ

Нощта бавно спускаше завесата си над уморения град. Заведенията постепенно изпращаха хората, излезли за обичайната чаша следработно кафе и посрещаха онези, които излизаха за развлечения и запознанства. И Никола трябваше да е навън, където бяха неговите приятели и връстници по това време, но както много други вечери, така и тази той предпочте да остане у дома. Не защото беше саможив, необщителен или затворен, а просто различен. Той живееше в тази градска, съвременна действителност, но мислите му бяха някъде другаде. Макар да се вписваше чудесно в градския пейзаж – млад, красив, с чувство за хумор и много идеи - той виждаше себе си като част от една друга картина: отдавна забравена и потънала в прах, закътана на някой таван и нарисувана от ръката на мечтател, преди много, много години. Преди всичко беше идеалист. Във всичко искаше да види идеалния, чистия вариант - и в хората, и в любовта, и в природата. Но не вярваше, че вече съществува тази чистота. На околните гледаше като на хора, изгубили нещо от себе си - хора, живеещи зад маски, през които трудно личеше истинската им същност. Хора наполовина искренни, наполовина обичащи, наполовина приятели. А това не беше съвършенство, това не беше чистота. За тях вярваше, че са изоставени в онези далечни и възвишени за него времена. Намираше ги единствено в книгите и в малко от филмите, които гледаше, но винаги предпочиташе книгите, защото един филм не можеше да му покаже съвършенството такова, каквото книгата и неговата фантазия заедно изграждаха. Когато четеше той беше там - в света, за който мечтаеше. Настанил се удобно в любимото си кресло и тази вечер той държеше в ръцете си нова книга за стари времена. Историята вече го беше погълнала и в съзнанието му играеха образите на героите.
,,Както всяка друга вечер и тази тя се прибра сама. Дните й минаваха еднообразно и скучно - в малкото селце целият живот минаваше така. Движение почти нямаше, освен когато оттук минаваха различни пътници, отиващи нанякъде и изпреварени от нощта. Тогава те отсядаха в хана. Тя затвори зад себе си дървената врата, повъртя се из малката стая и отиде до прозореца, където замислено заслуша вечерта." Телефонът звънна. Раздразнен от това, че нещо толкова елементарно го е извадило от нещо толковa интересно, той стигна до идеята да изхвърли телефона през терасата. После реши да не вдига, в знак на протест, но като краен резултат само излезе от унеса си. А телефонът продължаваше да звъни.
- Ало! – “любезно” вдигна Никола слушалката.
- Държавен архив? - попита някой отсреща.
- Не, психиатричен кабинет! – отговори той, с лека усмивка. - Жалко. А да знаете какъв е номерът на "обслужване по домовете"?
- Винаги един и същ – не остават дълго. Кажи сега какво има? - попита Никола, вече с ясна усмивка.
- А, нищо, което не се повтаря - събота вечер е! И тъй като в петъчната ти не се появи, за миг не допускам, че и сега физиономията ще предпочете да бъде осветявана от една единствена лампа и гледана само от букви.
- Хубаво е да го допуснеш ! Никъде не ми се ходи - отвърна Никола.
- Виж ти изненада! Сега, аз знам, а и ти знаеш, че мога да бъда и по-убедителен, но и двамата знаем, че няма смисъл, когато няма смисъл, затова само ще попитам: сигурен ли си? - Да, Антонио, напълно. И виж, извинявай, нали. Обещавам да се реванширам.
- Да, добре. Е, лека нощ, тогава.
- Лека нощ – върна пожеланието Никола и затвори телефона.
Антонио беше най-добрият му приятел. Познаваха се от години и се разбираха чудесно. Взаимно се допълваха като характери и им беше винаги забавно заедно. Предстоеше му отново да се пренесе далеч оттук. Но усетил, че вече не се чувства тъй удобно в иначе удобното кресло, той реши да помисли за някаква промяна. Стана, взе шепа фъстъци от чинията на масата и ядейки ги бавно, един по един, се заразхожда из стаята. Отвори хладилника, наля си чаша портокалов сок и с нея излезе на балкона на жилищния блок. Той живееше в горния квартал, откъдето се виждаше целия град. Стоящи и движещи се светлини, разхвърляни неравномерно наоколо, показваха че нощта е още будна. Заслуша се. Множество изкуствени шумове разваляха хармонията на вечерната тишина - отдолу се чуваше бученето на хладилниците на хранителния магазин, недалеч, от главната улица, долитаха шумовете на отминаващите коли, а някъде далеч се чуваше глухото тракане на преминаващ влак. Това беше съвременната, нощна, градска симфония. Тя ставаше по-тиха с напредването на нощта, но никога достатъчно тиха, за да се чуе гласът на съвършенството - на природата. Постоя така известно време и отново влезе вътре. Отиде пак до хладилника, наля си чаша вода, за да неутрализира сладкия вкус от сока в устатата си, и я изпи. После бавно заоглежда стаята. Погледът му се спря върху леглото. Взе книгата от масата, отиде до него и бавно се излегна отгоре му, издавайки звук на задоволство. После намери страницата, до която бе стигнал и продължи. Потънал в света, за който всеки ден мислеше и в който едва ли не искаше да се пренесе, чете още дълго, преди сънят да го победи.

* * *

Не бе спал дълго, когато телефонът отново позвъни. Той отвори леко очи и погледна съмнително апарата - беше необичайно някой да звъни по това време. Навярно му се е сторило. Не, отново позвъни. Никола се надигна бавно, остави книгата, която лежеше върху гърдите му, на шкафчето до леглото, и тръгна към масата, където телефонът продължаваше да звъни. Интересно, че не беше толкова раздразнен, колкото мислеше, че ще бъде. Този път любопиството взе връх. Все пак не липсваше и раздразнение. - Не може да бъде! - осъществи той връзката.
- Здравей, аз съм! – прозвуча в слушалката нежен женски глас. Никола положи усилия над себе си и изостри всичките си сетива.
- Здравей, но... колко е часът? - попита той.
- О, това е трудно да ти кажа. Но първи петли отдавна пропяха. Аз не мога да заспя тази нощ. Знам, че ще ти се стори глупаво, но би ли дошъл при мен сега, моля те!
- Добре, но... не е ли малко късно, или рано, знам ли. Нека по-късно, към обяд например?
Никола се учуди на този си отговор, но не остана с мисълта си върху него.
- Имаш предвид когато работя? Знаеш, че господин Лука не обича, когато се разсейвам по време на работа, дори да няма такава. Ще ми се кара. А може дори да ме накаже. Но щом не можеш, добре - не се сърдя. Ама съм и аз една – да те търся по това време. Извинявай ! Ще се видим тогава по-късно.
- Не, чакай, идвам!
От слушалката се чуваше равен сигнал. Връзката беше прекъснала, но Никола вече беше казал че отива, а той държеше на думата си, защото рядко я даваше. И без това беше с дрехите, тъй че нямаше нужда да се облича. Без да мисли много и да се лута из стаята, той отиде в банята, изми се и се пооправи енергично, след в коридора, където със същата енергичност се обу, взе от закачалката тънката си жилетка, защото утрините бяха хладни, и излезе навън. Първото нещо, което му направи впечатление, беше, че някъде далеч наистина се чуваха петли, които се надпяваха един след друг. Слабата светлина, която разсейваше вечерния мрак подсказваше, че скоро новият ден ще бъде видим факт. Никола облече жилетката, излезе на малката улица и тръгна по нея надолу. Трябваше да върви дълго, докато да излезе на главния път, водещ към другата част на града. За да не губи толкова време, той реши да мине напряко през малката горичката, която му се падаше отляво и която разделяше едната част на града от другата. Няколкостотин метра през нея му спестяваха доста време и път, ако искаше да я заобиколи. Затова, когато стигна до малката и добре позната му отъпкана пътека, той сви по нея и тръгна през горичката. Досега в главата му звучеше последният разговор, без да бе напрягал мисълта си върху него. Постепенно обаче, мислите започнаха да идват една по една. Изведнъж Никола спря.
"Къде отивам? – запита се той. - Защо минавам през гората? Това е прекият път, но къде отивам?"
Изненадан от тези си въпроси, той реши да се върне обратно. Но не можеше да се върне - беше обещал, че ще отиде. В следващия миг застана като гръмнат.
"Но на кого обещах?! Боже, кой се обади?!! Чакай малко, чакай... нима не зная с кого говорих? Не...не...ами не!" Объркан много повече от когато и да било до сега, той не можеше да мисли вече прав. Усетил как главата му се замая, а краката му отслабнаха, Никола седна на намиращия се до пътеката дънер, който никога досега не беше виждал. Положението излизаше извън неговия контрол. Не беше свикнал да е така и затова положи всички усилия да се овладее и да си даде яснотата, която му липсваше.
"Момент сега, аз познавам това момиче" - убеждаваше се той, но усети, че всъщност се самозаблуждава и това до ядоса. - "Не може да не я познавам! Гласът й - аз познавам този глас. И тя познава моя, значи и аз я познавам!"
Това крещеше той в мислите си. Установяването на контрола очевидно не му се удаваше. Никола започна да диша тежко. Вдигна глава и с умоляващ поглед заоглежда дърветата наоколо, сякаш искаше отговор от тях. Една мисъл го уплаши. Той стисна очи и отчаяно отпусна глава в ръцете си.
"Господи, побърках се! Какво да правя? Къде отивам? Кой се обади?"
Така, в отчаяна борба с мислите си, той седя на дънера още дълго време, без да чува и да вижда нищо. Но постепенно, ако не отговорите, то успокоението поне малко дойде. Някъде от другия край на гората долятя отново глас на петел. Никола вдигна глава. Интересно - имаше нещо странно в тази гора - стори му се някак различна. Видя също, че вече беше съвсем светло и дори слънцето някъде зад дърветата подсказваше, че скоро ще се покаже. Нима беше стоял толкова дълго? Отново глас на петел - идваше отдалеч, но ясно доловим. Никола стана. В този момент още нещо му направи впечатление - не можеше да не му направи: цялата гора бе потънала в звуци. Толкова много, и идваха отвсякъде! Стотици, хиляди птичи гласове шеметно се надпяваха, сякаш да покажат своята раннобудност и готовност за новия ден. Той никога не беше чувал толкова много гласове в гората. Какво беше това? Може би защото беше толкова рано? Да, може би - той никога не бе минавал оттук толкова рано. Какво да прави? Да се върне ли? При тази мисъл той се обърна и погледна натам, откъдето беше дошъл. Интересно - началото на горичката не се виждаше! Нима беше вървял толкова много? На него не му се стори да е така - напротив. Но както и да е, това означаваше, че е по-близо до другия й край. Пък и вече бе тръгнал натам. Ако не друго, то поне ще отиде до Антониo и ще го “зарадва” с ранното си появяване. Никола продължи по пътеката, а в главата му подскачаха различни женски имена, които той викаше насила, за да ги свърже с гласа по телефона. Опита се да бъде категоричен за някои от тях, но знаеше, че е напразно.
Така залъгвайки се отново и раздразнен от това, той продължи да върви. И наистина вървя дълго – факт, който го накара да спре.
"Но какво става?! Тази гора край няма ли? Отдавна трябваше да съм излязъл досега!"
Тези мисли отново започнаха да го притесняват, докато около него всичко продължаваше да пее. И тая горичка съвсем не му изглеждаше на горичка, а си беше направо гора - гъста, сенчеста, прохладна, истинска! Също и пътеката му се струваше не така отъпкана и широка, каквато беше свикнал да я вижда. Не вървя още дълго, когато гората започна да дава признаци, че ще свършва - дърветата следваха по-нарядко, а недалеч отпред се видя последната редица от тях. След горичката започваше централната част на града - жилищни блокове, сгради, магазини и така нататък. Никола стигна до въпросната последна редица и отправи поглед към блоковете. Само че блокове нямаше! Пред погледа му се простираха обширни зелени поляни, отрупани с безброй цветя.

* * *

Слънцето отдавна бе изгряло и галеше с лъчите си всичкия този живот, който зависеше от него. Не беше още топло, но Никола почувства как през тялото му преминаха горещи вълни. След това се смениха с ледени и после пак горещи. Този път той не се огледа за дънер, а направо седна на земята. Или по-скоро падна. С леко зейнала уста и с очи широко отворени, той гледаше само в една единствена точка, някъде напред.
"Това са... глупости! Аз сънувам!"
За да се убеди в последното и за да се събуди, той здраво се ощипа по ръката - толкова здраво, че изсъска от болка. Не сънуваше.
"Значи, о Боже, наистина съм откачил! Ами сега?!"
Какво да прави? Петли вече не се чуваха. За сметка на това обаче се чуваха чановете. Никола се изправи. Погледна часовника си, но не толкова, за да види колко е часът, а за да провери дали изобщо е там. Все пак видя, че голямата стрелка е подминала осем – факт, на който не обърна внимание, но който показваше, че е вървял близо два часа, отделно от времето, прекарано на дънера. Чановете се чуваха още по-ясно.
"Където овце, там и овчар" – предположи той, че чановете са на овце и тръгна към медените звуци. Не се излъга - наистина бяха овце, при това много. Видя и овчара – възрастен човек, облегнал се на гегата си - и тръгна към него. Последният го загледа с учудване, което не показа.
- Добро утро, дядо! - поздрави Никола, когато наближи. Още нещо учуди стареца сега, но и този път той нищо не каза, а просто продължи да гледа Никола с равен и спокоен поглед.
- Кажи ми, моля те, къде се намирам аз? Тук някъде не е ли Ферезана?
Така се казваше градчето. При това име старецът даде признаци на разбиране. Мигна няколко пъти, после вдигна бавно едната си ръка, посочи някъде встрани и каза с глух и дрезгав глас, който явно не използваше често:
- Ферендзана… - и махна два пъти с ръка в същата посока. Въпреки, че не за това име го попита, Никола благодари и тръгна натам. Всъщност овчарят му посочи края на поляната, след която вероятно следваше въпросният град, които обаче се падаше в ниското и не се виждаше оттук. Стигнал до края на поляната, Никола погледна напред. Пред него, под краката му, се простираше обширна равнина, в центъра на която се намираше неголямо село. От град нямаше и следа. "Къде е градът?"
Никола се обърна рязко към овчаря с намерение да му зададе този въпрос, но се отказа. Знаеше, че или няма да му отговори, или отговорът нямаше да го задоволи. Отново отправи поглед към долината. Селото беше на не повече от десет минути път. Дали да отиде? А какво ще прави там? И как така село? Той постоя още малко така, в колебание и в борба с мислите си, след което краката му сякаш сами го поведоха надолу и той тръгна. В този момент в главата му се установи хармония. Никакви мисли не се бореха в него и не го тормозеха, и в това състояние той просто продължи да върви. Нещо обаче му подсказваше, че това равновесие е само затишие пред буря. Усещаше, че скоро отговорите ще дойдат - всичките наведнъж, а може би един след друг, но с такава скорост, че свят ще му се завие отново. Така усещаше. Той слезе по склона и се озова на пътя за селото, който не представляваше нищо друго освен добре отъпкана земя. След малко влезе и в самото село. Нямаше табела с името му. След това първо впечатление мислите му отново започнаха да нахлуват и да смущават вътрешното му спокойствие. Следващото впечатление беше относно къщите - те бяха малки, близко една до друга и с ниски каменни огради пред тях. Самите те също бяха от камък, неизмазани отвън и покрити с дървен покрив, застлан със слама. Никола спря. Отново усети прилива на топли и студени вълни, породен този път от атаката на мисълта.
"Това не е моето време!"
Веднага установи, че тази мисъл сама по себе си е абсурдна и затова потърси друга с която да я обори. Но не намери такава.
"Но това е невъзможнo!" – знаеше той. Усетил, че все пак започва да разсъждава, той намери това за най-правилно и реши да продължи. Направи няколко крачки встрани и седна на самата земя, облягайки се на оградата на една къща. Някакси не беше уплашен от всичко случващо се и това му хареса.
“И така Никола, какво става? Побъркал си се – добре, не е толкова страшно. Ако наистина съм в друго време – трябва да има обяснение.”
Хареса му това, че успяваше да контролира мислите си. А освен това не се чувстваше побъркан.
“Ферендезана, така каза старецът, когато аз го попитах за… един момент! Нима това е моят град? Така де - това което е бил някога? Интересно!”
Никола се усмихна – първата му истиснка усмивка днес, - и се заоглежда с любопитство наоколо. Ами да - той мина през горичката, която в тези години си е направо гора и след това слезе в долината, където в негово време се намираше другия край на града.
“Значи това е било началото – това е селцето дало началото и името на града ми. Последното се променило малко, но това е обяснимо. Хм…”
Никола облегна глава на оградата и доволно се усмихна - беше решил загадката. И все пак още нещо го тревожеше. “Не може да е само това. Трябва да има и друга причина да съм тук.”
Това убеждение беше нова загадка, но и ключ към нейното решение: “Аз дойдох, защото обещах.” – спомни си той, при който спомен се размърда и напрегна мисълта си. - “Да, оттам започна всичко – от обаждането. Но кой се обади? Която и да беше, каза ми: ела. И то в пет сутринта! Тя не може да го поиска, ако не знае, че е възможно, ако не живее поне в същия град. Но ставаше въпрос за онзи град, в онова време. Или пък не - тя съдеше за времето по петлите, не по часовник! Да, но... се обади по телефона”
Усетил, че последната мисъл ще го победи, защото нямаше обяснения за нея, той реши да я остави. Но след малко дори и тя не го смущаваше.
“Какво пък, всичко останало да не е обяснимо?!”
Доволен, че успява да победи в борбата с мислите си, Никола се окуражи и приготви за нови битки. Но в следващия момент отново го обзе отчаяние. Въпреки, че си отговори на въпроса къде се намира и горе-долу кога, мисълта за момичето го сломи. Дори да беше се обадила някакси от това време, той не знаеше нищо повече за нея. В един момент очите му светнаха.
- Господин Лука! – каза той на глас, неможейки да запази тази мисъл в ума си.
Никола се изправи бързо и тръгна към вътрешността на селото. Искаше да попита някого за това име. То бе ключът към момичето – беше сигурен в това. Сигурно беше вече в центъра на селото, защото имаше повече хора. Няколко души, идващи срещу него, го изгледаха от глава до пети, което накара и него да се огледа, като забрави да попита за името. Те го подминаха, но като по команда се обърнаха след него. Не беше трудно да се досети, че дрехите са причината за този интерес. “Съжалявам, приятели, нямам други в мен!” – обясни им той на ум. Наблизо някаква жена продаваше зеленчуци. Никола тръгна към нея. Въпреки учудването и в нейния поглед, на лицето й се прочете симпатия, подчертана от лека усмивка - подобна на тази, с която любезният продавач се обръща към клиента с думите: за вас? •
- Добър ден, бабо! Хубави зеленчуци имаш! – поздрави Никола.
- Добро време - добър ден! А с Божа помощ и замята дава – отвърна бабата, като запази усмивката си. Ето кое беше направило впечатление на овчаря. Същото направи впечатление и на Никола сега. Това беше начинът, по който говореше жената. Имаше разлика с този, по който говореше той и неговите съвременници, но и това беше обяснимо. Добре поне, че се разбираха. •
- Прости ми, бабо, че аз така изведнъж питам, но търся господин Лука. Не съм от тези места, а ми казаха, че него трябва да търся. Можеш ли да ме опътиш? – попита той и усети силно напрежение от предстоящия отговор. Старата жена кимна в знак на съгласие:
- Тъй, господин Лука, вярно са ти казали. Всички, които минават, при него отиват. И ти, казваш, не си от тези места. Вижда се. И говора ти е друг. Откъде си?
- От далече, бабо, от далече.
- А с какво дойде до тук? Къде са ти конете? – продължи да пита жената. Въпросът й беше закономерен и Николо остана учуден от светкавичната бързина, с която му дойде фалшивият отговор.
- Конете, каруцата - всичко е извън селото. Хубави ливади видяхме там и решихме да поспрем.
- Тъй, тъй, хубави са ливадите - сладки. Та Лука е на другия край на селото, откъдето се отива за Триеста. И като идваш от Триеста, пак оттам минаваш. Най-добро е мястото за хан.
Жената се замисли малко, усмихна се и добави:
- Като те гледа човек такъв млад и хубав, ще каже че за друго отиваш при Лука – усмихна се още по-широко тя. - Но ти върви, върви. Хвани този път, и все по него - той там излиза, там свършва; при хана. И носи много здраве.
Никола се озадачи от последните думи на жената.
“Че за какво друго?” – запита се той, тръгвайки по оказания път. В същия този момент обаче излезе и предположение за отговора на този въпрос. Предположение, което ускори крачката му със завидна бързина. Улицата не беше дълга и с тази бързина той скоро се озова на самия й край, където наистина се намираше въпросният хан. Не беше голям, но изглеждаше добре и спретнатнато. Пред него спокойно се разхождаха няколко кокошки, а неопределена порода куче лежеше до прага на дървената врата, която беше отворена. Никола почувства необяснимо напрежение. Пулсът му се ускори. Усети, че тя е там, вътре. Погледна към небето, пое дълбоко въздух, после напред, изпусна го шумно и тръгна към вратата. Когато влезе в помещението, видя че се намира в неголяма стая, изпълнена с близкостоящи една от друга дървени маси. По средата на всяка от тях стоеше изправена голяма, незапалена свещ, поставена върху висока желязна поставка. Срещу него, и съотвено срещу вратата, се намираше голям дървен бар, за клинти и поръчки. В хана нямаше никого, но някъде зад бара, където вероятно имаше друго помещение, се чуваше някакво тропане. Очевидно имаше някой.
Никола постоя малко, после бавно се приближи към една от масите в дъното, премести един от столовете, като се стараеше да не вдига много шум и седна на него. След това облегна ръцете на масата, както обикновено правеше, кръстоса пръсти един през друг и зачака. Така стоя доста време, но никой не се показа – само същото глухото тракане от време на време долиташе до него. Най-накрая то престана и чергата, която служеше за преграда към невидимото помещение, което всъщност беше кухня, се отмести и при него влезе момиче, което обаче не го видя. Тя тръгна да излиза навън, но инстинктивно погледна към масите. Тогава вече видя човешкото присъствие и потрепна леко от изненадата. Спря, загледа Никола, но не се чуди дълго какво да прави и тръгна към него, оправяйки дрехите си оттук-оттам. Макар да не беше особено светло вътре и Никола не можеше да види ясно момичето, той отново усети прилива на студените и топли вълни. Тя дойде до него, усмихна се и каза:
- Господине, вие да не сте крадец? Толкова тихо ще влезете и при папата.
“Гласът й - не може да бъде - тя е!”
- И да взема от него какво? - отговори моментално Никола и за пореден път се учуди на бързината, с която отговори. Той беше сигурен, че е онемял от красотата, която виждаше до себе си.
- Не сте тукашен! – продължи тя. - Не съм виждала такива дрехи, а и говорите различно. Откъде идвате?
- От гората - каза Никола, съвсем спокойно и без да сваля очи от нея. Висок и ясен смях изпълни стаята. Чак тогава той разбра, че е казал безсмислица. Но така си беше, оттам идваше.
- Забавен сте!... А и красив.
- На всички ли клиенти говорите така? - попита Никола.
- Как? - отвърна тя с въпрос и с присъщото си веселие.
- Ласкаете ги.
- Не... не на всички.
След тези си думи, момичето се замисли, усмивката й се скри за момент и това придаде на лицето й нов облик – сериозен и дълбок. Усетила сериозността си обаче, тя премигна два пъти, сякаш че превключи нещо в себе си, и каза:
- Не е обичайно да имаме посетители по това време, затова не мога да ви предложа кой знае какво за ядене. Вино ако желаете…
- Едва ли има нещо на света, което не бих приел от вас - каза замечтано Никола, - но… нямам пари.
Отново същия смях изпълни стаята.
- Вие наистина сте забавен! Човек, облечен в такива дрехи, сигурно скъпи, със злато около врата… да казвате, че нямате пари?!…Наистина сте забавен!
Никола усети, че пак се е показал глупав. Това го раздразни и той реши да се съсредоточи изцяло върху разговора.
- С удоволствие ще изпия чаша вино, но само ако ми направите компания, красива лейди.
- Лейди ли?!... Аз? Вие отново ме разсмивате. А и не мога, господин Лука…
- Ще ви се кара, а може дори да ви накаже; знам. Момичето го погледна сериозно.
- Откъде знаете това?!
Никола се почувства объркан.
- Разпитах хората - каза той, но усети, че прозвуча неубедително.
- Разпитали сте хората кога господин Лука ми се кара? Не мисля!…От къде?
Сега сериозността беше тази, която не слизаше от лицето й. Никола се усети притиснат.
- Е, добре, ти ми каза!
- Какво? - потрепна тя.
- Леона! – долетя дебел, почти груб мъжки глас, от кухнята. Очевидно беше господин Лука. Леона извъртя леко глава настрани, и без да сваля очи от Никола, отговори:
- Идвам, господин Лука!
Постоя още миг-два така, после бавно тръгна към кухнята, правейки няколко крачки назад, все така загледана в Никола.
- Трябва да говоря с теб – каза й той със сериозен и умоляващ поглед.
Тя се обърна и забърза към кухнята.
- Виното пристига, господине - почти извика в движение. Още когато влезе в кухнята, оттам се чу високият, наставнически глас на Лука, който нареждаше нещо. Очевидно наистина й се караше за дългия престой до клиента. След малко Леона се показа с голяма метална кана с вино и почти толкова голяма метална чаша. Отиде до масата и ги постави пред Никола, който не спираше да я гледа.
- Трябва да говоря с теб - повтори той. - Непременно!
- Аз също искам, но вече знаете, че е невъзможно - отговори Леона. След това се обърна и тръгна обратно към бара.
“Не, аз трябва да говоря с нея! Но как?”
Цялата творческа мисъл започна да навлиза в главата на младия мъж. Множество идеи идваха и си отиваха, отхвърлени или неодобрени. В един момент погледът му остана прикован в една точка. Очевидно нещо му хрумна.
- Момиче! – извика той. - Я ела насам!
Леона, която в този момент беше зад бара, погледна учудено Никола, но сякаш се досети, че е намислил нещо и тръгна към него с усмивка.
- Трябва да останем насаме - каза убедително Никола.
- Да кажем, че и аз искам, но…
- Тогава иди и кажи на Лука, че дон Родриго е тук и иска да говори с теб, като за целта е нужно да те освободи за известно време. Точно така му кажи.
- Но той ще побеснее, ще ме изгони…
- Не се притеснявай – прекъсна я Никола.
Така и не разбрала кое е нещото, което я накара да се довери на този непознат млад човек, тя тръгна към кухнята. След минута оттам отново се носеше високият глас на ханджията, а миг след това Леона излезе и с бързи крачки излезе навън, като само за момент се обърна към Никола. В очите й се видяха сълзи. Той се почувства ужасно, но успя да се овладее, защото знаеше, че това ще се случи - беше част от плана. В следващия момент чергата на кухнята се отметна и в помещението влезе господин Лука – висок и едър мъж. Целият му вид, допълнен от басовия глас, внушаваха подчинение и респект. На Никола обаче не подействаха така. - Кой сте вие и що за нахалство е това! – започна Лука. – Как смеете…
- Болни човече, съзнавате ли какво правите? - прекъсна го Никола с тон, остро контрастиращ на неговия. - Имате ли си представа за последствията от тази ви постъпка? Не, кой сте вие, та си позволявате тази дързост... да се противопоставяте на църковните дела?!
- Какво? - учудено попита Лука и направи няколко крачки напред.
- Не се правете на неразбрал, човече! Много добре знаете кой съм аз и защо съм тук! Казано ви е било за моето наложащо идване - продължи Никола, постепенно повишавайки тон.
- За какво говорите?…
- Не ме изкарвайте глупав, Лука! Преди месец отец Франциско е бил тук по Божи дела и е видял голямата опасност. Споделил е с вас съмнението си в магьосничество относно вашата помощничка Леона! И как вие се осмелявате да пречите? Или и вие сте нечестивец? Нека ви предупредя, че проверката много бързо може да смени адреса си! - добави Никола с висок, нападателен тон.
- Ама…чакайте, господине…
- Отче!
- Отче… аз нищичко не знам, кълна се.
- Ето, виждате ли? Още отсега личи заблудата. Казано ли е: не се кълни?! - отново викна Никола.
- Да, да… знам повелите Божи, повярвайте, аз съм верен негов слуга, тук всички сме. Но аз наистина нищо не знам за вашето идване… очевидно отдалеч, а и никак епископ не е идвал тук, или поне аз не знам. А Леона ми каза: дон Родриго - заобеснява Лука.
- Нарочно й казах така, защото знаех, че ще се сетите по името ми, а не исках тя да се сети какъв съм. Мислите, че ми е удобно в тези дрехи ли? Злото е много по-изобретателно и хитро, когато знае, че срещу него стои божи служител.
- Така е, да…ох. Но Леона, тя…
- Това аз ще преценя! - отсече Никола. - А сега я викнете обратно и я освободете. И по-бързо! Не ми се иска да отбележа вашето начално отношение, дон Лука.
- Но, разбира се, дон…отче Родриго, разбира се. Моля ви! Сега, сега… Леона!
Лука стана бързо от масата, на която без да усети беше седнал и тръгна към вратата. За миг се спря, обърна се и се поклони на “отец Родриго”, а след това дори тръгна да целува ръката му, но Никола властно я вдигна, сочейки с показалец нагоре и с поглед забит в масата. Беше красноречив жест към Лука, който се врътна на мига и изчена. Никола остана доволен от себе си. След малко в хана отново влезе Леона, придружена от господин Лука. Последният отиде към кухнята, а тя остана права до вратата. Никола стана и тръгна към нея. Двамата мълчаливо се спогледаха, излязоха навън и тръгнаха без посока.
- Какво му казахте! - попита тя, като го погледна любопитно.
- Тайна! - усмихнато отговори Никола, погледна я на свой ред и в същия момент усмивката му бавно и несъзнателно започна да се стопява. Момичето, което преди малко преобърна целия му свят с един единствен поглед, сега стоеше до него. Беше високо, изумително красиво момиче, със синьо-зелени очи, плътни устни и с дълга тъмокестенява коса, хваната отзад на дебела плитка. Никола спря. Ето защо беше дошъл тук - за да види съвършенството, неговото съвършенство! И ето, сега то стоеше пред него и го гледаше с любопитство и лека усмивка, сякаш го познаваше.
- Защо ме гледате така, дон Родриго? – извади го тя от унеса.
- Никола. Името ми е Никола. А дон Родриго ми помогна да те изведа оттам – обясни той.
- Разбирам. Аз Леонарда. Наричат ме Леона. И съм впечатлена.
- От какво?
- От вас…
- Теб – поправи я Никола.
- От теб – прие тя, - от това, което направи. Всъщност, как успя? Мислех, че съм загубена.
- Намрази ли ме в този момент?
Леонарда се замисли.
- Не, знаеш ли, не! Не знам защо, но усетих, че всичко ще е наред. Как ми вдъхна тази увереност?
- Леонарда, вярваш ли че от пръв поглед човек може наистина…
- Това, че ме харесваш не значи, че ме обичаш – усмихна се тя.
- Не съм казал, че те харесвам – отсече с престорена сериозност Никола.
Отново прозвуча онзи ангелски смях, който само тя притежаваше. Толкова приятен, закачлив, искрен - Никола чувстваше, че е готов да подчини остатъка от живота си на това да го чува всеки ден.
- А какво казваш тогава? – закачливо попита тя.
- Че те обичах още преди да те видя!
- Значи не знаеш какво е любовта – отвърна му тя.
- Какво е любовта? – Никола отново спря. Тя също спря и го погледна. Доближи се до него и докосна лицето му. След това се доближи още. Няколко кичура от косата й, разпилени от лекия вятър, погалиха лицето му. Никола усещаше как нещо го изгаря.
- Любовта е усещане, не представа – прошепна му тя. – Тя е живата хармония на чувства, мисли и мечти. Ти имаш ли мечта?
- Имам една сега – отговори й той. – Мечтая да не се събудя от този сън и ако се събудя, ти да си до мен.
Леона затвори очи и нежно докосна устните му със своите. После ги докосна отново, и отново - силно и плътно. След това отвори очи, отдели бавно устни и отстъпи леко назад. Никола все още стоеше със затворени очи, а когато ги отвори, по бузата му се стече сълза. Той избърса сълзата вдигна нагоре очи и каза:
- Благодаря ти, Господи, че ме остави в този миг! Благодаря ти, че не ме събуди!
- Но ти не спиш – каза Леонарда.
- Не спя ли?
Леонарда поклати отрицателно глава.
- И ти си истинска?
Тя кимна утвърдително. Никола се замисли. Някаква мъка налегна душата му.
- Но утре – започна тихо той, - утре няма да те има. Утре пак ще си само мечта.
- Аз съм тук. И утре пак ще бъда тук – отговори тя. Гласът й бе нежен и гальовен, а очите й сияеха. - Ти няма ли да бъдеш тук?
Никола се усмихна тъжно, но усетил тъгата си, се опита да я прикрие.
- Да, аз... ще бъда – каза той и я погледна. Леона разбра. Наведе красивата си глава и тихо каза:
- Няма да бъдеш.
Няколко мига стоя така, после направи опит да се усмихне, погледна го и добави:
- Е, където и да отиваш, носи ме със себе си. Не ме забравяй! Не забравяй огънчето, което гори в сърцето ти сега и знай, че ако наистина го търсиш, ще го намериш. Където и да си.
- Където и да съм – повтори тъжно Никола. – Там където съм аз, теб те няма, Леонарда моя.
- Аз съм тук! И щом мен търсиш, ще ме намериш, където и да си! Ти вече ме намери.
След като каза това, тя го прегърна през ръка и се облегна на рамото му. После двамата продължиха да вървят. Никола се огледа и видя, че са излезли от селото. Вървяха по същия път, по който той дойде и сега вече бяха на ливадата. Пред тях се показа гората. Никола спря.
- Ти ме изпращаш! – каза той леко уплашен. – Не искам да си вървя.
- Аз трябва да си вървя – отвърна тя, подчертавайки “аз”.
- Трябва да се връщам. Каквото и да е казал отец Родриго, то едва ли ще ме освободи за толкова дълго.
Никола трябваше да се съгласи и двамата продължиха към гората. До слуха му долетяха тихите звуци на чановете. Той се обърна и видя стадото – беше се отдалечило много и овчаря дори не се виждаше, но всички те бяха тук; вероятно всеки ден. Какво ли не би дал, за да можеше и той всеки ден да е тук?! Леонарда и Никола стигнаха до последната редица от дървета, която сега се явявяше първа. Тя го дръпна лекичко за ръката, защото той продължи да върви като в съня си, и каза:
- Аз съм дотук.
- А аз съм оттук – погледна Никола към гората.
Той не можеше да откъсне поглед от Леонарда. Доближи се, погали нежно косата й, после лицето й, и каза:
- Аз наистина те обичам!
Небето беше синьо и дълбоко. Нито едно облаче не нарушаваше неговата синина. Това беше най-синьото небе, което той виждаше през живота си. Слънцето грееше приветливо, а лъчите му минаваха през клоните на дърветата и правеха гората да изглежда приказна. Лицето на Леонарда сякаш грееше на неговата светлина. Никола не устоя и я целуна. А около тях всичко беше хармония, в която той можеше да остане завинаги. От далечината тихо се чуваха медените гласове на чановете, а до тях гората пееше, огласяна от хилядите птичи гласове. Никола усети как сърцето му ще се пръсне. Но нека! Това беше най-хубавият в живота му. Момент, заради който си струва да се живее цял един живот! Той бавно отпусна устни от нейните и отвори очи. Знаеше, че трябва да върви. Направи опит да направи крачка назад, но не успя.
- Върви – подкани го тя окуражително и с усмихвка. – Аз също трябва да вървя.
- Да... – съгласи се той, излизайки от унеса си – да! А на Лука кажи, че магията, за която говореше отец Франциско, наистина е факт. Но тя е тази магия, която движи света и на която никой няма право да посяга. Никога!
Леонарда го погледна учудено, но пак с усмивка.
- Просто това му кажи. Той ще разбере – добави Никола. После бавно вдигна двете й ръце, които още държеше и нежно ги целуна.
- Сбогом, Леонарда – каза той, с тъга в гласа си и сълзи в очите.
- Довиждане – отвърна му тя. После бавно отпусна ръцете си от неговите и направи няколко крачки назад. Той не помръдна.
- Никола… - каза тя като кимна бавно и утвърдително, сякаш казваше: “Върви, всичко ще бъде наред.” Никола постоя още миг–два, събра сили, кимна в знак на съгласие, обърна се и влезе в гората. Направи няколко крачки и поиска да се обърне. Но не го направи - знаеше какво ще види зад себе си; беше го виждал стотици пъти. Всичко около него подсказваше, че Леонарда вече не е там. Гората отново беше се превърна в горичка, между дърветата на която проникваше много повече светлина, от клоните се чуваха далеч по-малко гласове, а пътеката си беше старата – широка и отъпкана. Той се прибираше.

* * *

Телефонът звънна. Никола скочи от леглото, но след това се отпусна. Знаеше кой е.
- Здравей, синко! – попита жизнерадостно Антонио, когато Никола вдигна слушалката. – Как ще да си днес?
- Не знам. Питай ме нещо друго – опитваше се Никола да събере мислите си.
- Знаеш ли къде е института по ядрена геометрия?
- На Марс – отговори монотонно Никола, мачкайки лицето си с ръка.
- Скучен си. Готов ли си?
- За какво бе!? – неохотно попита Никола.
- За да ходим на кафе, за какво!
- Откога пием кафе в неделя сутрин?
- Кой каза, че е неделя?
Никола застина.
- Какво?
- Казах: “кой каза, че е неделя”.
- Искаш да кажеш, че е понеделник?
- Разбира се, че е понеделник!
- Искаш да кажеш, че съм спал повече от трийсет часа?!
- Не мисля. Вчера те търсих поне пет пъти. Колкото и да спиш, телефона чуваш, това сме го установили. Такаа… На кого му се губи цял ден? А помня, каза ми, че няма да излизаш в събота. Или това важеше само за мен? – започна Антонио да се заяжда. Никола обаче не го слушаше вече.
- Виж, ще ти се обадя по-късно, сега трябва да свърша нещо – обясни набързо той и затвори телефона на приятеля си. Замисли се. “Не може да съм спал толкова!” Погледна до леглото, където на шкафчето лежеше книгата, както я беше оставил в събота. “Нима сънувах всичко това?” При тази мисъл Никола инстинктивно погледна ръката си, където имаше малка синина, останала от първата проверка, на поляната.
- Господи, това беше реалност! Аз бях там! Леонарда!
При мисълта за нея, сърцето му подскочи. В главата му започнаха да нахлуват всички спомени и впечатления, натрупани през пътешествието му.
- Леонарда – тихо прошепна той името й. Стана от леглото, премести се на стола до масата и облегна ръцете си на нея, както по навик правеше. Сега той ненавиждаше този стол, тази маса, тази стая и всичко около себе си! Виждаше му се елементарно, еднообразно, скучно. Погледна книгата. И към нея изпита същото. Но беше обяснимо - този свят, тази мечта, която се намираше там, той живя в нея. Бе дишъл от въздуха й, ходи по земята й, целуваше я. Занапред всичко в тази книга щеше да бъде носталгия по скъпия спомен, а не път към желания свят. Щеше да му навява тъга. Телефонът звънна отново.
- Добре бе, идвам! – каза Никола сопнато, но не грубо, преди някой да беше казал нещо.
- Хайде – отвърна кратко Антонио. Никола затвори телефона. Вдиша и издиша дълбоко и пристъпи към обичайните си сутрешни приготовления. След като се оправи, не стоя и минута повече в стаята, а направо излезе. Денят отново беше хубав. Никола излезе на малката уличка и заслиза надолу. Отново сви по пътеката в горичката, излизаща в другата част на града и спестяваща време и път. Още щом тръгна по нея обаче, в главата му нахлуха милите спомени. Леонарда отново заживя в съзнанието му – красива и нежна. С мисълта за нея той се озова на другия край на горичката. Но и там тя не го напусна.
“Леонарда, как искам да си тук?”
В този момент мислите му зашепнаха с нейния глас:
“Аз съм тук... и утре пак ще бъда тук. И щом мен търсиш, ще ме намериш, където и да си. Ти вече ме намери”
Никола спря. Сърцето му заби лудо. Погледна напред, където ясно се виждаха блоковете, след края на горичката и където той сега отиваше.
“Аз съм тук…” – отново му прошепна мисълта.
Никола задиша тежко. Тръгна напред, с бърза крачка, излезе от горичката, но не сви към блоковете, а продължи напред. Когато стигна до края на този квартал, той осъзна, че всъщност се намира на поляната, която се спускаше към селото. Сега тя се спускаше по широка улица към крайния трети квартал на неголямото градче. Никола заслиза с още по-бърза крачка по нея. Не след дълго стигна до края на града, където вчера беше ханът. Сега го нямаше. На негово място имаше неголям магазин, до вратата на който лежеше неопределена порода куче. То гледаше с интерес на младия човек. Никола се почувства особено. Както предишния ден, така и сега той погледна към небето, пое дълбоко въздух, после погледна напред, изпусна въздуха шумно и тръгна към вратата. Влезе в магазина и се огледа. Беше празен. Нямаше нито клиенти, нито продавач. От стаичката зад рафта обаче идваше някакъв шум - очевидно имаше някой. Никола пристъпи крачка-две напред, като се стараеше да пази тишина. В същия момент от стаичката излезе момиче, което, понеже не беше го чуло да влиза, леко потрепна, когато го видя. Никола се огледа за дънер. Отворил широко очи, той не вярваше на това, което виждаше. Пред него стоеше високо момиче, със синьо-зелени очи и дълга кестенява коса, на лицето на което бе изписана всичката красота на видимия свят. Очите му се напълниха със сълзи. Преодоляла стъписването си, момичето се усмихна и понечи да каже обичайното: добър ден, за вас?... Но не го направи. Загледа го с все по-дълбок и въпросителен поглед, а усмивката й бавно започна да се стопява.
- Познаваме ли се? – попита тихо тя. Никола се усмихна.