ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: РЕЗИДЕНЦИЯТА

 

В Канада тримата решихме да се разделим –  но имаше едно място в Британска Колумбия и именно там се събрахме отново. Всеки детайл от миналия живот на животновъда беше запечатан в атмосферата на това място – това беше лицето на град Камлупс.

И от всичко, до което се бяхме докопали, стигнахме до извода, че Фелистър беше пребивавал за кратко тук, а оттам насетне следите му се губеха безвъзвратно. И никой не можеше да си спомни абсолютно нищо за самия него.

В покрайнините на града имаше една стара постройка, която може би му беше принадлежала – питате как узнахме. Тук помогна извънредно много интуицията на Арло, който беше решил да вземе по-дейна роля в откриването на тайната му.

Къщата беше в типичен викториански стил – доста красива и смразяваща кръвта. Обиколихме я няколко пъти от много дискретно разстояние, за да не привличаме вниманието на съседите.

Не би било излишно да споменем впечатляващата триетажна постройка с тухлена фасада, която в момента беше доста запуснала и все пак външния й вид беше особена смесица между носталгична атмосфера и меланхолия. Явно трябваше да влезем вътре, но все още не знаехме как, а и никъде нямаше портиер. Градината й определено беше запусната, а моравата й беше косена редовно само благодарение на

- Истинският търсач трябва да има усет за това – каза Арло, сбръчквайки нос.   – Подушвам, че Фелистър е бил тук много отдавна – аурата му все още стои във въздуха.

Отец Тобиас не искаше да стои със скръстени ръце, а беше решил да ни помогне. Ние се свързахме именно с него по много специфичен начин. Ангелската аура на спътниците ми явно се предаваше дори през телефонната слушалка. Това поле от лъчиста светлина беше впечатляващо.

Интересно беше, че първоначално строгият глас на отец Тобиас постепенно поомекна и той се съгласи да ни каже някои неща, които предполагаше за Фелистър.

- Този разговор не е за по телефона – беше казал делово той, но когато му обяснихме, че в момента сме на огромно разстояние от абатството и сме проследили историята на Фелистър донякъде, той помълча малко и … каза много внимателно:

- Усещам странно смесване на енергии – положителна и негативна, които едновременно преминават и сякаш се вливат в мен. Ще Ви изпратя кодирано съобщение по-късно и това е всичко, което мога да направя за Вас. Истинският духовен търсач трябва сам да се погрижи за своето спасение.

Докато очаквахме кодираното послание, което все пак абатът обеща да изпрати, ние се вмъкнахме през задния вход – аз, Зонара и Арло. Беше не толкова вълнуващо, колкото опасно. Може би Фелистър беше направил защитни заклинания, които все още действаха или пък в къщата се намираше нещо действително опасно и злонамерено. Но това бяха чисти догадки. От рокерите се бях снабдил със специален шперц, с който можех да отварям разни ключалки и това се оказа решаващо за по-нататък.

За момент погледнах небето – не знам дали бях на себе си в онзи момент! Но нямаше и следа от сини птици, защото във сивкавото и тегаво небе се рееха някакви чайки, които бяха дошли незнайно откъде. Символичния им характер почти ме накара да се усмихна, тъй като те разкриваха, че в свободата и безгрижния начин на живот.

Уви, нямах време да размишлявам, защото Зонара ме изтегли за ръкава:

- Какво си се унесъл? Трябва да използваме шперца! По-бързо!

- Виж – отговорих й аз, - дори и небето ни дава знак.

Няма нужда да описвам странната й гримаса – тя беше непредаваема с думи.

Но скоро се вмъкнахме в къщата на Фелистър – истинската такава, която беше обитавал. Оказа се, че той съвсем не беше живял зле, нито пък толкова оскъдно, колкото допускахме.

Арло се вторачваше в някои от артефактите, които бяха събрали дебел слой прах.

Но не бяхме дошли да гледаме, а да търсим отговори.

След щателен обзор ние бяхме обезопасили алармената система и тогава погледът ми най-неочаквано попадна върху някаква репродукция на “Тайната вечеря” – епичното произведение на легендарния Леонардо Да Винчи висеше на едно от страничните стълбища на бившата резиденция на Фелистър – всеизвестно беше, че тази картина беше пълна с кодове и символика, а какво по-добро място от това да напипаш следа, по която да тръгнеш.

Кой предаваше Исус? Кой искаше да заеме неговото място? Онзи, който му беше най-доверен. Вгледах се в очите на Юда… Може би там беше заключен отговорът.

Като се замисля при рейда освен мен не оцеля абсолютно никой, но от друга страна, както вече казахме, Раул беше екзекутиран малко по-рано. Толкова странно…

Изведнъж се обади отец Тобиас – бяхме си закупили криптиран телефон, който беше по-трудно проследим, но скоро щяхме да се отървем от него, а рокерите не бяха го конфискували при обиска на чантата на Зонара. Може би пропуснах да спомена, че с малкото си останали пари от продажбата на тревата Арло финансираше по-нататъшното ни пътуване.

Той ни информира, че кодът на Фелистър е скрит в някаква картина – беше разгадал някои от документите на детектив Донован – и предположението, че трябваше да тръгнем по следите на истинския предател, се оправда.

Раул отговаряше за разпределението на свинете – може и да Ви звучеше смешно, но определените партиди отиваха по съответните различни маршрути, което допълнително объркваше властите, а Фелистър беше маниак по използването на кодове – всяка партида имаше свой собствен, а комбинациите постоянно се сменяха. Тази иновация му харесваше, тъй като създаваше много по-големи възможности за гъвкавост.

Раул беше едно бедно мексиканско момченце, родено в Гуадалахара Мексико, което беше осиновено от приемни родители и превърнато в натурализирано американче, а Фелистър го беше прибрал при себе си, но той се беше оказал скритата къртица на наркокартелите – Зонара действаше от мексиканска земя, а Раул – от американска. Едва ли Фелистър би подозирал точно него при така създалите се обстоятелства.

Когато Раул беше останал без една ръка, Фелистър почти беше пролял една сълза – не от жалост, а от факта, че губеше ценен кадър.

Приживе Раул беше екзекутирал някои непокорни служители на фермата, удушавайки ги със голи ръце, докато животът им бавно ги напускаше – въпреки че подобно деяние беше меко казано брутално, то беше довело до вдигане на дисциплината в отряда и не беше останало незабелязано от опитното око на животновъда.

Бяхме допуснали, че може да използваме прах за пръстови отпечатъци, който да бъде използван, за разкриване на съответните такива – и резултатът не закъсня. Механичното оцветяване скоро разкри типичните папиларни шарки на възглавничките на пръстите  – явно отпечатъците бяха оставени скоро. Успяхме да вземем сравнително ясен образец от палец – след като го имахме, можехме да го изпратим на отец Тобиас, който тайно се беше заел да ни помага, за да може той да го препрати за анализ.

Не можехме да останем прекалено дълго време в къщата, тъй като и без това достатъчно се бяхме забавили – не твърдях, че брояхме минутите, но според мен бяхме тук от около четвърт час, което създаваше опасности.

Не бях забелязах никаква техника, която да записва, което ме учудваше, но ние бяхме с маски и ръкавици – за всеки случай.

След това трябваше да пренощуваме една дълга и не особено приятна вечер в полята около Камлупс. За да бъда докрай откровен, където и да отидех все се чувствах на чужда земя. Обаждането на отец Тобиас не закъсня и той ни уведоми, че отпечатъкът действително принадлежи на Раул Ернандес – а това съвпадение не можеше да бъде случайно.

Който беше взел отрязаната му ръка, за да го дамгоса (пръстовият отпечатък на Ернандес беше поставен точно върху челото на Юда) като предател – и то в къщата на самия Фелистър, беше най-вероятно в час поне колкото нас накъде отиваха събитията.

Оттук нататък се почувствахме обнадеждени и ободрени и решихме да използваме информацията по най-добрия начин – а такива определено имаше – дори само даването на името му на някой заинтересован представител на мексиканските картели можеше да ни донесе огромна неофициална награда.

- Някои казват, че в Тайната вечеря е затворено самото време! – промълвих аз.

Зонара и Арло се погледнаха странно.

Значи някой беше дал лъжливи показания, за да се съберат достатъчно основания за рейда срещу Фелистър. И после подобно на ефекта на пеперудата малката промяна беше довела до цяла поредица непредсказуеми и огромни по своя мащаб събития. И този някой може би търкаше наровете в някой затвор – оставаше да го намерим или поне да разберем кой всъщност беше той

Кодът, който според отец Тобиас беше скрит в картината, беше твърде показателен в това отношение. Състоеше се от римските цифри - V III IX II, които явно имаха някакъв смисъл за посветените – но не и за нас.

Дълго си блъскахме главата какво можеха и да означават цифрите и защо кодът на Фелистър е изписан точно с тях. Тогава ми хрумна, че може би това беше променената кодировка на някоя от партидите дрога и това щеше да ни доведе до човекът, който знаеше, че Раул е извършил истинското предателство и някакви неведоми сили се бяха задействали в онази нощ и бяха довели до краха на цялата империя на животновъда.

Опитах се да заспя. Спомних си, че в САЩ съществуваше най-тихата стая на света и хората полудявали щом престоели прекалено дълго време в нея, а можели дори и да умрат – честно казано прииска ми се да бъда в тази стая и това да сложи край на земните ми мъки Но щом затворих очите си, осъзнах ясно, че виждам пламъците около фермата и ми се стори, че са по-големи от пламъците на самия Ад.

Колкото и да се напъвах, не можех да разгадая мистерията, която никак не даваше надежди нашето търсене да приключи, но нещо ми подсказваше, че продължавахме в правилната посока. Не очаквах всичко да бъде прекалено лесно – явно простата житейска философия на Фелистър, че прасетата са многопластови животни, беше дала резултат.

А какво беше многопластността? Може би едно добре изградено взаимодействие между различните сфери на съществуване на база страдание или пък изповед.

Замислих се върху странната комбинация на Фелистър – числата, обърнати в европейски цифри бяха 5, 3, 9, 2. Какъв беше скритият им смисъл? Накъде водеше безумието на жестокия свинар…

Колкото повече навлизах в болните му амбиции, усещах, че най-страшното предстоеше и то щеше да се случи под една или друга форма със или без нашето участие. Кръгът се стесняваше.

Концепцията на кръга беше интересна, но Фелистър беше пресметнал нещата в необичайна дълбочина.

Продължихме да разплитаме мистерията, която ставаше все по-неясна.

Онази нишка с федералните агенти беше избягнала от съзнанието ми. Още по времето на Хувър[1] там се подготвяха истински маниаци, а подготовката им по криминология и наказателно правосъдие беше пословична. Но за това по-късно.

Трябваше да измислим как да се доберем до тайнствения затворник, който на практика беше докопал информацията преди нас – и най-вече кой беше този, който му я беше дал.

Продължихме с нашите проучвания и стигнахме до една тайна стая в къщата на Фелистър, където имаше малък сейф, а там на една бележка имаше следното съобщение:

 “Твой брат – Диего. Зная всичко. Кой е той? Пътят свърши, а ние сме …”

Ако се вземеше последователността на думите в съобщението, то като цяло се получаваше следното – “Всичко Диего свърши, брат .”

Явно тайният субект предявяваше обвинения към истинския извършител, но тогава Раул беше невинен по това обвинение. Имаше логика обаче и в друго. Раул знаеше, че не можеше да предаде Фелистър директно, а имаше нужда от някой за свръзка с наркокартелите – някой, различен от Зонара, която беше по-скоро основният човек, който насочваше атаките към животновъда – трябваше някоя къртица-информатор.

Ами … ако това беше синът на детектив Донован … Имаше смисъл …

Младото юпи беше спечелило парите си от мнимата си адвокатска кариера и се беше съгласило да ни закара навсякъде в името на окултен ритуал – човек трябваше да се досети, че в намеренията му имаше и други скрити мотиви. Но той беше мъртъв и не можеше да се направи опит да отправи някакъв тип пледоария срещу тези обвинения.

Джейк беше истинското му име, но възможно ли беше да бъде осиновен от детектива?

Разровихме се чрез специален информатор, който ни заяви, че наистина Джейк е бил обект на подобна процедура – и то от самия Фелистър само че се е получило объркване в имената и просто са го кръстили Диего – това име подобаваше на мексиканче, а Джейк беше повече англосаксонско.

Нима Фелистър беше имал истинска фабрика за деца? По тази логика тайният оцелял беше свързан с Фермата на Фелистър или поне можеше да бъде неин служител или …

Имаше нещо, което си спомних – начинът, по който Фелистър сменяше онези, които бяха в процес на осиновяване – според щатското законодателство някои аспекти на процеса можеха да бъдат тегави – а все пак имаше вратички осиновяването да бъде отказвано – така беше постъпил, както вече казахме, с Майлс. И ако е имало още един осиновен – освен мен, как не го бях забелязал през всичките тези години – беше истинско безумие! Може би той просто беше останал скрит и пазен в случай на нужда -  или работеше в подземията – там, където детектив Донован се беше разхождал, за да огледа останките от нарколабораторията с фентаниловите добавки в опиата, или беше защитавал интересите му по някакъв друг начин.

В съзнанието ми изникна цитат от Светото писание, който гласеше ”Духът ясно говори, че в последните времена някои ще отстъпят от вярата, като се водят от измамни духове и бесовски учения.[2]”

Явно Фелистър беше създал сложна осиновителна система, която действаше на адски измамен принцип – и как беше възможно този сериозен факт да се беше изплъзнал от погледа ми. Йерархията във Фермата на Фелистър беше горе-долу следната: Фелистър, Раул, аз – Елизандър Барнайн, и останалите … Цялата гмеж от престъпници, рецидивисти и психопати, които вадеха насъщния си чрез участието в престъпната схема.

Но как се беше случила сложната осиновителна връзка –  явно Джейк или Диего, или каквото му беше истинското му име, беше внедрен при Фелистър, но в крайна сметка той просто беше защитавал неговите корпоративни интереси. Как обаче не беше възбудено разследване в такъв случай?

Деликатното му положение на осиновен от детектив Донован и повторното му формално осиновяване – вече като възрастен – от Фелистър – му даваше огромното преимущество на човек, стъпил на два “крака”. А защо беше предал благодетеля си? Много просто – защото по природа не беше принадлежал нито на единия, нито на другия. Но имаше и нещо странно – защо, ако този някой знаеше за мръсната афера на предателя Диего, не го беше пречукал преди нас или пък …

Спомних си, че състоянието на Джейк не беше повече от два милиона и нещо, но беше твърде възможно реалния размер на богатството му да беше много по-голям. И това най-вероятно беше истинското наследство на Фелистър. И май-логиката ми се оказа вярна …

Дори поведението на детектива на гробището Ла Поант го потвърждаваше – не беше нещо, което да убегнеше от вниманието ми. Детективът се мотаеше между гробовете, но

Но отново оставаха федералните агенти… дали бяха истински или …

По принцип тези агенти преминаваха сериозен курс на обучение и добиваха обширни умения – така че ако не се бяха справили със задачата си, то беше може би просто защото истинското им назначение беше да защитават някого – може би този неизвестен затворник. В учебната база, която се намираше в Куонтико, тренировките нямаха спиране. Обикновено, в симулирана обстановка, всичко се проиграваше внимателно. Проблемът беше, че този път реалният сценарий беше малко по-особен. Едната част беше свързана с нещо – свръхестествено и твърде особено. Този сценарий ми се виждаше най-логичен, но ако беше верен, честно казано, не виждах как можехме да се доберем до него.

Дали пък не беше поставен в програмата за защита на свидетели, която като цяло гарантираше един нов живот и доста възможности за съществуване при определени условия под правителствена протекция и финансиране.

Това щеше да ни отведе … до самия затворник, който да ни разкажеше останалото…

Тайният свидетел се измъчваше. В мрака на душата си. Може би търсеше възмездие! Забравен от всички! Истинската безформена тъмнина, от която беше напълно възможно да изпълзи всичко – източникът на неизмерим ужас. Сякаш душата беше брулена от вятъра на смъртта и цялата тази безнадеждност не водеше доникъде. И водеше до фалшиво щастие да живееш във фалшива реалност! Сякаш неговият свят беше свързан с добре изолиран силоз… а външният свят беше мъртъв.

Обикновено имената на онези, поставени в програмата наистина бяха заличавани и многократно променяни, така че – дори и да попаднехме на него, имаше реална опасност да получим грешна информация относно истинската му самоличност – освен ако въпросният свидетел сам не се разкриеше и не поискаше да влезе в контакт с нас.

Възникваха и някои съмнения какво бяха търсили федералните точно край резервата, а впоследствие не последваха арести или някаква друга показност като завързване на престрелка – може би разследването им беше ударило на камък?

В къщата на Фелистър, където той беше заровил най-страшните си тайни, усетих много ясно негативна енергия. Зонара и Арло не можеха да я понасят твърде добре, но трябваше да се примирят с това неудобство. Все пак бяхме отишли твърде далеч и може би всичко скоро щеше да стане ясно.

И тогава имах видение – бях видял същите инициали там – далеч, където бяха онези, стигнали до края.

А къде беше той?

Най-вече беше свързан с душата на Фелистър – беше странна смесица от светлина и мрак. А дали в мрака имаше светлина? И дали светлината идваше от добрите ефирни създания?

Отдавна бяхме напуснали очертанията на Камлупс, който не представляваше място, където бих се завърнал повторно, ако евентуално имах такава възможност. Когато си тръгвахме, не обърнах поглед назад. Беше месец март и температурите навън бяха минусови. Британска Колумбия ни очароваше със суровата си красота. Пътувахме по Трансканадската магистрала, което представляваше един от най-добрите начини да се прекоси територията на тази необятна страна изобщо. Дължината й беше няколко хиляди мили и пред погледа ни се нижеха различни ледници и всякакви причудливи снежни пейзажи – в далечината имаше даже покрити със сняг планински хребети. Камлупс също лежеше на Трансканадската магистрала, но по-късно тя се разклоняваше в две основни посоки, а ние трябваше поемем по южния или северния маршрут. Отклонихме се по южния, за да пристигнем там, където беше нужно – в град Милтън в Онтарио. Трафикът беше сериозен и ние виждахме как по многото ленти – подобно на гъсеница, пъплеха най-различни превозни средства. Беше толкова монотонно, че човек преспокойно можеше да заспи и да пропусне нещо наистина важно. И въпреки измамната красота бях нащрек.

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА: НА ПЪТ

 

Пътувахме на автостоп, но в Уинипег в Манитоба се наложи да променим транспортната си тактика – иначе нямаше да стигнем доникъде.

В една автоморга бяхме спазарили раздрънкан кемпер, тъй като нямаше как иначе да се придвижим из безкрайните територии на тази огромна страна. Купи го Арло, който наистина го хареса. Дори и в такъв поочукан модел имаше стандартните баня с тоалетна, малък гардероб, малка печка, на която можехме да приготвяме някакви ястия, а също и единично легло – все някак щяхме да се справим. Можехме да се редуваме един на спи на него, докато другите шофираха.

Продавачът се казваше Роджърс и беше един доста съсухрен пич на около двадесет и пет, двадесет и шест, най-много на двадесет и седем години. Той беше омазан като за световно със машинна смазка и по комбинезона му имаше петна от бензин. Приличаше на немирно дете, което се е окапало със странни сосове, докато обядва в своята обедна почивка.

Мишата му физиономия все пак свидетелстваше за известен интелект, който обаче беше притъпен от замъглените му стъклени очи. Беше в собствения си малък свят – отделен от всички и жадуващ за глътка чист въздух.

Роджърс не беше от онези досадни продавачи, които занимаваха клиентите си с излишни приказки и им губеше времето с безполезна информация. Той бързо уреди документите за караваната, която имаше нужда от малко стягане на болтовете – нещо, което той свърши съвестно и всъщност влизаше в цената на цялата услуга. Поогледахме наоколо – не беше чак толкова лошо. Изглеждаше между впрочем както всяка друга автоморга, където и да е по света, но в тази тук имаше определена символика – Роджърс беше душата на това място и като цяло дори ни предложи малко повече от онова, за което бяхме платили. Даде ни напътствия как да стигнем най-бързо до Онтарио и по-специално до Милтън. Там се намираше корекционният център Мейпълхърст, където имаше вероятност да открием нашия човек. Там бяха затворени доста рецидивисти, а и историята около откриването на самата институция беше доста интересна. Как се бях досетил ли? Ами кодът на Фелистър беше доста показателен в това отношение, но и детективската логика ми помогна в голяма степен – беше повече от ясно, че Фелистър не беше отишъл в рая заради всичките си деяния, а каква по-добра книга имаше от “Изгубеният Рай” на Джон Милтън, оттам реших да свърша хаотичните си идеи с действителния код, намерен в къщата на Фелистър в Камплупс, където между другото усетихме твърде ясно негативната енергия. При конвертирането му – тоест промяната на римските цифри с арабски – се получаваше числото 5392, което със сигурност означаваше и още нещо, а не просто “Всичко Диего свърши, брат.” Може би тълкуването на този ангелски номер щеше да ни доведе и до името на тайнствения затворник – имам предвид – истинската му самоличност и щяхме да научим малко повече за това що за човек беше. Приличаше ми на някаква форма на игра на скрабъл, но трябваше да проверя можеше ли да се получи някакво име изобщо от наличните букви или поне нещо смислено. На английски език можеха да се получат няколко смислени буквосъчетания, които наподобяваха думи или нещо подобно. Едно от тях беше “born T”, където born означаваше роден, а буквата T притежаваше магическо значение. Разрових се из доста приличните си познания по магическа азбука и руни и taw или tav[3] се асоциираше със думата за истина emet, която беше на иврит – получаваше се нещо като родена истина. Дори и комбинацията да беше вярна, тя категорично не ми говореше твърде много, но почувствах, че скоро ще научим повече.

Пътят не мина без произшествия. Роджърс ни беше помогнал – и то много. Иначе нямаше изобщо да стигнем за там, закъдето се бяхме запътили. Забелязах мръсните му отрудени ръце. Сигурно беше гладен и измръзнал. Прииска ми се да направя нещо добро за него и му оставих малък подарък – скромен бакшиш. Може би по-късно му се беше зарадвал. Но все пак карахме една бракма, която макар и стегната, можеше и да ни изненада в тези сурови условия.

Трябваше да прекосим също и някои други места преди да стигнем до Милтън.

За първи път успях да оценя нещо извънредно специално и то се коренеше в разликата между тези две страни – САЩ беше икономическия, политическият, и военният център, но Канада имаше по-силна средна класа. И това се виждаше по-доста ненатрапчив начин.

Нито Арло, нито Зонара мърмореха от новите условия, а си бяхме отделили по три часа за сън, а след това онзи, който беше спал, поемаше волана. Не бих казал, че шофирането беше силната ни страна – особено нощното шофиране. То по принцип беше по-опасно от шофирането през деня, но ние не можехме да си позволим лукса да губим време. Имахме все още много път.

И къде беше Всевишния в тази страховита нощ, в която ние сме бяхме запътили към следващото ниво на разкриване на реалността? Ако душите ни, ако изобщо ни бяха останали такива, нямаха влечение към нищо, какъв беше смисълът да я понасяме? Но беше ли възможно болката да ни разкриеше по-широки граници на възприятие и усещане за така наречената тънка реалност? Знаех, че епикурейската теория на щастие се фокусираше върху отсъствието на болка и страдание, но според мен, който не я усещаше или пък се правеше, че тя не съществува – или не принадлежеше на този свят, или беше пълен идиот.

Никой от нас не беше толкова опитен в шофирането, че да бъде наясно как точно да използва късите и дългите светлини – особено във екстремни условия като тези, така че се стараехме да бъдем внимателни в това отношение, за да не би случайно да заблудим някой от останалите водачи и да предизвикаме произшествие. Имаше суграшица, която правеше придвижването ни още по-трудно.

Беше изминало прекалено много време, откакто бяхме оставили Уинипег зад гърба си и физиономията на любезния Роджърс почти беше започнала да избледнява в съзнанието ми – трябваше да направим план за по-нататък. Когато достигнахме Тъндър Бей определено се нуждаехме от малко почивка, която да ни се отрази отрезвяващо – след неописуемия снежен ад по главната магистрала. Ограничението за скорост по магистрала също правеше нещата сравнително особени – не можехме да надвишаваме сто километра в час, но през доста голяма част от времето се движехме и доста по-бавно.

В Тъндър Бей отседнахме в малък мотел и изложих опасенията си пред Арло и Зонара:

- Ако е бил поставен в програмата за защита на свидетели, той може и отдавна да не е в затвора. И е възможно и никога да не го открием!

И двамата кимнаха, но Зонара ми отговори съвсем ясно:

- Нещо ми казва, че там е следата. И този път ще прозрем голяма част от истината за Фелистър.

С това разговорът ни беше финализиран и тримата легнахме да спим. Бяхме крайно уморени поради безумното шофиране и огромното недоспиване, което беше изцедило силите ни. Преди да се отправя към леглото обаче освен спането на смени да прибегнем и до някаква по-сериозна магическа защита като например изграждане на някакво магическо поле чрез печата на Соломон. Той беше поставен върху най-обикновен пръстен от масивно злато, който аз носех на един от пръстите на дясната си ръка и който можеше също да бъде използван за инвокация на духове -  в това число и демони. За всеки случай начертах и един магически кръг, започвайки според традицията от север и придвижвайки показалеца на дясната си ръка по часовниковата стрелка. Обикновено за постигане на тази цел се използваше някакъв физически инструмент, но основният принцип беше последователното натрупване на големи количества енергия в кръга, които да свършат останалото, а другият важен аспект беше попречването отрицателна енергия да проникне вътре в него, тъй като тя можеше да предизвика хаос и да развали ефективната му защита. С това отварянето на магическия кръг беше приключило. Реших, че нямаше смисъл да прекалявам и се оставих в ръцете на съня.

Колко щеше да ни струва да намерим този, който можеше да ни каже цялата истина за главния злодей, който се явяваше и мой благодетел. За първи път живота си се запитах дали доброто и злото не са просто двете страни на една и съща монета – само че ние я гледахме от погрешната страна и това изкривяваше представите ни за реалността.

Излишно е да описвам подробностите на цялото ни пътуване, но започнах да осъзнавам, че в снежния ад на Канада имаше също много изгубени души, които най-вероятно търсеха своето спасение.

През останалите няколкостотин мили от нашето пътуване не се случи почти нищо забележително.

Трябваше да прекосим останалата част от Трансканадската магистрала – като дистанцията беше от порядъка на осемстотин и седемдесет мили. Това ни отне няколко дни, защото поради лошите климатични условия се движехме като костенурки.

Милтън беше в административния регион на Халтън, който от своя страна влизаше в състава на района на Голямо Торонто. Когато пристигнахме, осъзнах, че нещо не е както трябва – и се оказах прав. Градът беше изключително живописен и впечатляващ. И атмосферата му беше невероятна – на фона на класическите сгради отзад се открояваха модерни високи небостъргачи, които стърчаха като горди колоси в зимната нощ – светлините им напомняха някаква причудлива феерия, а нивата на безработица бяха крайно ниски. Пристигнахме късно вечерта на двадесет и втори срещу двадесет и трети март. Беше все още здрав студ!

Корекционния център Мейпълхърст също не беше особено далеч, но ние не желаехме да се набиваме на очи.

Колкото повече наближавахме финалната част на своето пътуване, толкова повече съмнения имах да се изправя пред истината. Това ми създаваше своего рода неудобство от необходимостта да призная, че най-вероятно можехме да станем свидетели на особени и необясними обрати по отношение на онова, което вече знаехме.

В древните учения на кабалистите – понеже Фелистър се занимаваше  с всички аспекти на това изкуство, се казваше, че четирите плана на Вселената бяха архетипен, духовен, астрален и материален. И истинският магьосник трябваше да борави добре с всички тях. В така наречения Малкут[4], енергиите от по-високите планове достигаха крайната точка от своя маршрут и … Поисках да си припомня как започна всичко – момента, когато работех във фермата на Фелистър, момента, в който пребивавах в интерната, а преди това …?

Но вледеняващия студ прекъсна разсъжденията ми. Арло и Зонара бяха твърде самоотвержени и продължаваха да ме следват, защото и тримата играехме в един “отбор”.

Ако някой изобщо познаваше Фелистър в този град, едва ли най-умното нещо, което можехме да направим беше да разпитваме за него наляво и надясно.

Тази вечер беше прекалено мразовита и затова решихме да влезем в една бирария – където малко  да се стоплим. А някакъв бедняк мина покрай нас – учудих се. Очаквах да поиска нещо от нас …

На Земята имаше толкова страдание! Но той отмина в нощта и изчезна.

На сутринта бяхме пред Мейпълхърст, където се надявахме да получим отговор на своите въпроси. За свиждане с определен затворник се преминаваше през точно определена процедура, тъй като различните рецидивисти бяха осъдени за най-разнообразни престъпления. Между другото нивото на насилие в подобна затворническа институция беше порядъчно високо и най-високото в провинция Онтарио – така че понякога в затвора се случваха огромни извращения. Погледнат от птичи поглед, затворът беше обгърнат от зеленина, а отпред гордо се вееше държавния флаг, но се досещах, че вътре зверствата бяха ежедневие, а “обзавеждането” в килиите повече от спартанско.

Решихме да се представим за негови приятели, но малко по-късно ясно ни беше заявено, че подобен човек никога не беше съществувал и никога не беше попадал тук.

Но как беше възможно?

Надзирателите и обслужващия персонал бяха абсолютно любезни, но съдействието им беше прекалено формално, за да не възникнат у мен определени съмнения – те бяха просто служители на системата. Неми и глухи за всичко.

По време на обратния път, трябваше да признаем, че не открихме абсолютно нищо – сякаш просто бяхме стигнали донякъде и оттам насетне някаква невидима стена ни пречеше да продължим – но този път се чудех от какво естество беше тя – дали беше административна, магическа, престъпна, корпоративна или каквато и да било друга.

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА: НЕПОЗНАТИЯ

 

След завръщането в Милтън и посещението на същата бирария от предишната вечер, някакъв непознат се приближи към нас и ми мушна съвсем малък запечатан плик. Беше направо миниатюрен. Колкото и да беше странно не успях да видя лицето му, нито да усетя аромата на непознатия.

Тримата се правехме, че не ни пука, но като излязохме навън, любопитството ни надделя. Постоянно бяхме нащрек да нямаме опашка, която можеше и да ни скрои някаква изненада.

Съдържанието на бележката гласеше горе-долу следното:

“Стигнахте прекалено далеч. Оттук нататък пътуването е на Ваш риск.”

Бележката не съдържаше никаква друга информация и не беше написана на ръка, нито принтирана, а беше сглобена от най-разнообразни изрезки. Бях сигурен също, че нямаше никакви отпечатъци върху хартията, тъй като непознатият или беше сложил ръкавици или просто беше нанесъл специално лепило, което да “маскира” папиларните линии на възглавничките на пръстите и дланта му.

Допуснах обаче едно твърде смело твърдение – ами ако онзи, който беше умрял не беше истинският Джейк, ако беше някой напълно различен – единственият оцелял от рейда във Фермата на Фелистър – освен мен самия. Тази теория не ми вдъхваше никакво доверие и скоро я отхвърлих. Джейк лежеше някъде в гробището Ла Поант – доста далеч от нас, под поне два фута рохка пръст – ако ли не и повече.

Споделих опасенията си с Арло и Зонара – кой знае защо сякаш аз бях станал по-деен в разследването от тях самите.

Да се завръщаме в Милтън беше напълно безсмислено. Оставаше възможността да се доберем до тайнствения непознат, който сам ни беше дал следващата следа, по която да тръгнем.

Докато вървяхме из улиците на Милтън предишната вечер, лицата на хората ми се сториха усмихнати, но някак празни и безизразни – сякаш всичко това беше само фалшива фасада.

Градската управа едва ли изпитваше истинска загриженост към онзи бездомник, когото бяхме видели предишната вечер. В Милтън естествено имаше приют за бездомници – както и навсякъде, така че той най-вероятно щеше да прекара нощта или там или скрит в някой кашон под някое улично стълбище, зъзнейки и проклинайки живота си. Самотата на душата не се определяше от факта колко хора имаше наоколо, а този бедняк не искаше нищо от никого – дори не протегна ръка за милостиня! Той тихо изчезна… както се беше появил от нищото! Не успях да видя дори лицето му – сякаш беше невидим и ненужен за никого!

В писмото от тайнствения непознат трябваше да има отново някакво закодирано послание – и реших да използвам същия код, който бяхме научили във резиденцията на Фелистър – 5392.

Започнах да изброявам възможните комбинации… Нищо не се получаваше – беше прекалено лесно, за да сработи. Прекалено очевидно.

Реших обаче да играя по метода на елиминацията – ако кръгът се стесняваше, то и тайният смисъл на посланието щеше да е по-конкретен – не че беше задължително, но реших да опитам и този вариант.

Втората дума от тайното послание беше “брат” и тя съответстваше на последната цифра от кода. Единствените асоциации, които ми идваха наум бяха Големия брат. Но отново имаше някакво недоизказване и недомислица. Според мен имаше нещо пропуснато и трябваше да го открием.

Попитах Арло и Зонара за мненията им – те също мълчаха и се опитваха да направят някаква догадка.

Тогава ми хрумна следващото смело предположение – Големият брат – ами да 222 – думите бяха две и двете започваха с B на латиница, а това може би беше някакъв адрес или номера на затворника.

Ето че детективската ми логика даваше някакви асоциации и ме тласкаше напред … към неизвестността.

На другия ден отидохме отново в Мейпълхърст – като този път дори не влязохме в града. Поискахме да видим досието на затворник 222, но този път се бяхме подготвили – имахме на разположение нещо повече от прости молби – разполагахме с правно основание. Един от юристите ни посъветва да наемем частен детектив, който имаше право да изисква определена информация по съответния канален законов ред. Това даде добри резултати – естествено не веднага.

Оказа се, че мнимият затворник 222, никога не беше излежавал присъдата си в Мейпълхърст – или по-точно беше пребивавал там само около седмица преди да бъде преместен окончателно в щатски затвор. Този обрат ми се стори като въртележка – имах чувството че не можехме да напуснем някакъв странен омагьосан кръг, в който всичко се случваше. Но от управата на затвора отказаха да ни дадат повече информация. Казаха само, че доколкото били информирани след това той беше сключил сделка с федералните и оттам насетне какво се беше случило представляваше пълна мистерия. Разбира се, последното не ни беше казано без Зонара да използва една от връзките си – конгресмен Джонстън, който й беше длъжник заради финансирането на предизборната му кампания с мръсните пари на синдикатите – и по-специално чрез застъпничеството на Зонара, както и умелото маневриране на детектив Джейсън Сондърс, който се позова на някои положения в закона и заплаши управата в отказ от съдействие по решаване на случая, а това от своя страна с малко късмет можеше директно да доведе до федерално разследване – те бяха достатъчно умни и разбраха, че не си струва да имат чак толкова неприятности по този въпрос. Детектив Сондърс се беше позовал на някои положения в закона

- Може би той е все пак тук – в Канада и ни чака – смело заключил аз.

Арло някак замислено промълви:

- Убеден съм, че ниe трябва сами да стигнем до него – може би дори е съвсем наблизо, а може би – не е.

Зонара не взе някакво отношение – поне не, докато бяхме в затворническата институция. Само очите й гледаха в някаква неопределена точка.

Вече бях свикнал с някои от “странностите” на спътниците си – може би и поради това работехме така добре в екип.

Но нещо все пак ме подтикваше да не приемам нищо за даденост, тъй като ситуацията се заплиташе все повече и повече. Не беше никак очевидно кой се криеше зад маската на анонимността, а в същото време ни подканваше да разкрием неговата самоличност – при това с убедеността, че знаеше останалата част от пъзела.

Зачудих се обаче къде можехме да хванем нишката, която да ни отведе до него. Милтън беше особено място с особени хора.

А след получената информация от детектив Сондърс, вече знаехме достатъчно, за да продължим пътуването си и сами. Едно пътуване към безкрая…на човешката душа.

Фелистър ни учеше, че да си израснал на улицата не би било срамно, освен ако не си научил нейните уроци. Въпросът беше до оцеляване. Духът на улицата беше една вселена, която беше неповторима. И може би точно това искаше да подскаже и непознатият. В крайна сметка дори очевидната липса на логика можеше да бъде обяснена под някаква форма – рано или късно ние щяхме да се срещнем – очи в очи.

Опитах се да осмисля дали 222 беше някакъв адрес или пък нещо различно – като например номера на самия затворник. Ами ако беше много по-просто и елементарно?

На изхода от Милтън се намираше шосе четири, чиито номер, разделен на две, даваше същото число, а Мейпъл Авеню беше точно срещу него, това беше втората дума, която означаваше голям булевард, а последната двойка може би беше часът, в който трябваше да се видим – два през нощта. Нямахме под ръка карта, но все пак разгледахме района и лесно го намерихме – изглежда имаше някакъв водоем в района или нещо такова.

Споделих със Арло и Зонара за своите наблюдения - това беше сравнително уединено място, където бихме могли да се срещнем – напълно необезпокоявани и да се справим със следващата част от загадката.

Този път и двамата се обърната към мен и ме попитаха:

- Ами ако е клопка? Може би той нарочно иска да определи подобно място, където да дърпа конците.

Замислих се и допуснах правотата на аргумента им, но от друга страна нямаше друг скрит мотив и смисъл да бъдем прекарвани през толкова много препятствия, за да ни заложат капак точно сега.

Добре помнех онази стара приказка за капана за сънища[5], където злите духове се опитвали да се домогнат до хората в техните сънища, но мъдрият Иктоми оплел мрежа за племето, която да хваща положителната енергия. Явно това се опитваха да ми кажат и Арло и Зонара. След като ги запитах, те кимнаха утвърдително.

Ако всичко това беше вярно непознатият щеше да ни чака точно там точно в два часа през нощта, но най-вероятно щеше да е трудно забележим.

Не исках да обхождам района, защото можеше и да ни забележи или пък да се досети за намеренията ни. Бяхме решили да продадем кемпера още преди влизането си в Милтън, тъй като макар и удобен, беше сравнително бавен, а ние имахме нужда от по-голяма маневреност.

Символиката на нощта и по-специално на числото две ме навеждаше на мисълта за някаква двойственост. През нощта злите сили бяха особено активни – така че в уреченото време ние се приготвихме и зачакахме – в тази част на града движението беше сравнително активно, но на големи разстояния от нас от поне триста ярда не се виждаше жив човек. Снегът продължаваше да трупа.

По някое време непознатият се появи. Усетих присъствието му по необичаен начин – толкова странно и едва доловимо. Нямаше и съмнение, че идваше да ни каже важна вест.

Беше облечен в някакви стилни, но доста невзрачни сиви дрехи и пристъпваше много леко. Все още не виждах лицето му, но вниманието ми беше привлечено най-вече от факта, че поради някаква необяснима причина облеклото му се сливаше със бяло-сива околност.

Намирахме се близо до пътя, който извеждаше от Милтън и водеше към Мисисага – градът, който предлагаше доста повече възможности от Милтън и беше до самото сърце на самия Торонто.

Направи ми впечатление, че непознатият беше с отлични маниери и сякаш никак не бързаше да започне разговора, тъй като преди това искаше да ни поогледа. Беше напълно сам – противно на очакванията ми, че щеше да води със себе си цяла банда гангстери.

След първоначалното взаимно проучване решихме да минем по същество. Разказът, който чух от непознатия, надмина и най-смелите ми очаквания и определено оправда всички премеждия, през които бяхме преминали дотук. Дори беше по-впечатляващ, отколкото всъщност очаквах.

“Значи все пак е имало информатор или някакъв скрит коз на Фелистър и разсъжденията ми не са били погрешни в това отношение!” – си мислех аз, слушайки внимателно непознатия.

Фелистър беше човек с двойно дъно и от него можеше да се очаква всичко – твърде сложно изплетената мрежа от манипулации, която беше основаната на неговия бизнес успех и ловките му бизнес ходове явно бяха обвързани с нещо изключително дълбоко.

Той ни каза, че предпочиташе да разговаряме на някое по-добре защитено място – и ние приехме това негово условие. Този път със шофирането се зае Зонара, която беше придобила по-голяма увереност в това отношение, а Арло следеше много внимателно за евентуална опашка и всякакви други възможни заплахи. Бързо се качихме в колата и започнахме да правим объркващи завои – тази тактика действаше при някои аматьори, но понякога добре обучените одоролози[6] можеха да използват много специфични техники за проследяване, като малко по-късно спряхме на около миля на север от града – можеше да се каже, че горе-долу бяхме в средата на нищото, а снегът ни скриваше допълнително. В интерес на истината при подобни климатични условия имахме реалната възможност да го закараме и на по-сигурно място от това – в някоя селска плевня или дори в барака за съхранение на инструменти, тъй като за разлика от други населени места като например близкия Оуквил, областта около Милтън беше по-скоро от селски тип и удобни места за тази цел имаше в изобилие, но тук снежната пелена действаше като магическо покривало, скриващо ни от зли очи, а и първо исках да чуя от непознатия нещо конкретно – поне малко и да се убедя окончателно, че не сме на грешна следа и не си губим времето с него напразно. Оказа се, че действително е брат на покойния Раул и носеше името Диего, а другият – осиновен от Фелистър, който преди това беше син на детектив Донован, също се е казвал Диего – чисто съвпадение. Не мислех така. И се оказах прав. Раул беше станал свидетел на тайната връзка между Фелистър и протежето му, което имаше за цел да бъде негова връзка с важни хора в Солт Лейк Сити, а и на територията на Съединените американски щати, включително и във Вашингтон. Услугите на самия Диего – имам предвид покойния син на детектив Донован също никак не са били безплатни поради простичкия факт, че юридическо-икономическата част от занятието е била изцяло в неговите ръце – поне по отношение на разпределението на финансите към съответните направления, а Раул беше използван като наказателното острие вътре във фермата. Историята му беше повече от любопитна, след като беше хванат на територията на Нова Скотия с цел подкупване на местни политици от индиански произход, докато сделките се осъществяваха с любезното съдействие на Големия брат, а Синя птица беше осигурил политическите контакти, които сега той щеше да използва на воля. Самият той беше … Понякога дрогата е била прекарвана в погребални урни, които бяха декорирани като сувенири с типични индиански мотиви и положени вътре в дървените ковчези – въпреки че традиционните индиански методи на погребение избягваха балсамирането и дори някои други практики и според официалните традиции всяко семейство следваше да поеме грижата за своите собствени мъртви. Тъй като бяха малцинствена група с явни привилегии, с осигурените им правомощия от щатското правителство, никой не се месеше на погребенията им и дори имаше практики близките на някои от другата страна на границата да изискваха мъртвецът да им бъде изпратен, за да бъде погребан на родна земя, а това беше удобен случай за подмяна на ковчезите – е, това не беше твърде честа практика, но все пак съществуваше и си беше напълно в реда на нещата. Знам, че звучеше отвратително и безчовечно, но беше златна мина. Простата математика показваше, че След това с него се бяха свързали федералните, но не и преди да бъде вкаран мистериозно в Мейпълхърст, където съвсем случайно му било организирано покушение.

- Програмата за защита на свидетели е пълна лъжа – заяви той отчаяно. – В началото ме пазеха, но скоро ситуацията се промени и сам бях принуден да я напусна – особено, когато свидетелските ми показания не им се харесаха.

Ситуацията с Фелистър се оказа много-сложна, отколкото очаквах – човекът наистина беше братът на Раул, а името му – Диего…

Да, правилно ме чухте…

- Значи, онзи в гробището Ла Поант може да е бил всеки друг, но не и … - тихо заключи той.

Той обясни, че изпитваше реален страх за живота си и сънуваше покойния Раул всеки ден и всяка нощ, молейки се да отиде при него. Брат му бил достоен човек. Но просто бил жертва на обстоятелствата. Дори – нещо крайно и крайно нетипично за който и да е мексиканец – отхвърляше идеята за онзи човеколюбив Бог, който поставяше хората на първо място. Според него хората бяха на дъното на хранителната верига, а над тях бяха всички ефирни създания и така нататък.

- Всички сме просто част от гигантска игра, която рано или късно ще завърши и за някои от нас няма да започне никога отново – каза той през сълзи.

Този суров и брутален мъж ридаеше – но не от мъка, а от осъзнаване на суровата реалност.

Продължението на разказа му можеше и да трогне дори и скала, но аз, който знаех как точно стоят нещата, просто мълчах и слушах – защото буквално от това зависеше живота ми.

Почувствах, че беше останало още нещо недоизказано, но не бързах да издавам нетърпението си, с което можех да разваля абсолютно всичко и да пропусна следващата важна брънка в грандиозния замисъл.

- Преди да умре, Раул беше оставил някакво странно съобщение и точно него Ви предадох. Смятам, че сте го дешифрирали и сте проумели смисъла му, тъй като честно казано, аз не успях напълно. Да, думите са прости и очевидни, но… Раул беше извършил много грехове не в името на Фелистър, а просто за да оцелее. Но той не беше просто един грешник, а една изтерзана душа!

Но каква беше тайната на страданието? И водеше ли ни то по пътя към спасение? Виждах през какъв ад преминаваше Диего. Но какви бяха цветовете на Ада? Проумявах ясното раздвояване на неговата личност и желанието му да изплува, да се върне обратно, да види цялата картина, ако това изобщо беше възможно. Осъзнавах ясно как се бореше за спасение – въпреки че при следващото раздаване на картите – той можеше да бъде изтрит от играта завинаги. Между другото за нарушителите на правилата важаха същите правила – дори ангелите също можеха да бъдат изтрити от нея.

Мексиканците бяха корави хора, свикнали с всякакви несгоди и проблеми. Самият Диего едва не беше загубил живота си в затвора – ставаше все по-страшно и по-страшно. Колкото обаче и да си блъсках главата, историята беше пълна с някои пропуски – като например дали федералните го следяха и тук – в Канада.

Поисках да ми разкрие как точно се беше измъкнал от федералните, защото можеше да бъде проста стръв, за която ние да се хванем като риби.

- Разбиха душата ми на хиляди парченца. Дори не мога да разбера коя е моята истинска идентичност – почти проплака Диего. – Смених я повече от стотина пъти.

Знаех, че в практиката на федералните – и то на най-добрите агенти разпитите можеха да продължат дори със седмици и беше напълно възможно той да бъде вербуван и пречупен.

Ситуацията в Мексико наподобяваше доста повече на гражданска война, която ту се усилваше, ту отслабваше според интересите на различните лагери.

Възможно беше някакъв сигнал за странното ни разследване да беше подаден и … Все пак фактът, че затворническата управа се беше съгласила да ни сътрудничи, не означаваше, че пасеше трева.

Естествено се постарах разговорът да се проведе между нас двамата – без странични наблюдатели, Арло и Зонара стояха малко настрани, но предполагах, че долавяха емоционалните му вибрации.

Раул ни каза и най-страшното, че идеята на Фелистър зад дублиращите се имена беше да накисне някои при нужда – схемата беше проста – работещите обикновено имаха фалшиви документи и то само ако наистина им се наложеше да притежават такива – Фелистър разполагаше с добри и надеждни приятели в това отношение, а някои дори нямаха абсолютно никакви и не можеха да мръднат без позволението на вездесъщия животновъд. Фелистър не очакваше служителите му да бъдат интелектуални колоси, а невежеството и липсата на реална амбиция се ценяха изключително високо – за сметка на това Фелистър да могат да отбраняват фермата поне за кратко в случай на нужда – той не си правеше илюзия, че ако имаше рейд като този на детектив Донован, щеше да се измъкне.

Раул имаше чип за проследяване под кожата си – как знаех ли?

Благодарение на напредналата миниатюризация на електрониката съществуваха специални микрочипове, които можеха да се инжектират подкожно с най-обикновена игла, а принципът на действието им беше известен като „невронна прах” – чрез наблюдение на невронните сигнали се изпращаха определени сигнали до приемник, който отчиташе дали реципиентът казваше истината или пък лъжеше.

Реших да не се издавам като претърсех Раул за скрити устройства, тъй като всичко можеше да се случи – имаше шанс да станем и жертва на нерегламентирано подслушване от страна на федералните, но и нямах намерение да му давам да се опомни.

Осъзнах, че нещо странно се случваше с Раул – той не беше на себе си и се чувстваше подтиснат.

- Не мога да се завърна в Мексико, защото те ме гледат като човек на Фелистър, не съм в състояние да остана и тук – заради федералните агенти, които рано или късно ще ме очистят, а в Канада – ме очаква сурова присъда от поне петдесет години при строг режим – произнесе той с нескрита тъга.

Помислих си, че Диего като цяло е доста почтен по отношение на факта, че беше съхранил своята формална лоялност към Фелистър, не беше отказал разбира се сътрудничество и на федералните. Но във всяко общество съществуваше така наречения архетипен страх от смъртта – той беше твърде дълбок и неизкореним.

 

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА: ДЕМОНЪТ

 

Реших, че все пак можехме да направим нещо за него – да го пуснем да си ходи, тъй като очевидно нямаше с какво друго да ни бъде от полза. Още една загубена душа. Но вътрешно нещо не ме оставяше на мира – в очите му долавях нещо странно – скоро го осъзнах, Диего не беше човек, а демон.

- Позна ме – тихо каза той. – Аз ви следвах през цялото време и причиних почти всички тези страдания, но аз не го извърших без твоя помощ. Аз просто прескочих от теб върху бедната душа на този Диего.

- Е, ако си наистина ти – тихо казах аз, осъзнавайки, че в момента ме пазеше единственото концентрираното ми съзнание – готово на защитна реакция и малкият златен пръстен с печата на Соломон, - защо не се разкри по-рано? Можеше да ни спестиш прекалено много проблеми и неприятности, а също и... – недовърших аз.

- Да – заговори демонът с нечовешки глас, - но така Вие никога нямаше да тръгнете на цялото това пътуване и нямаше да усетите естеството на проблема.

- Какво е името ти? – заговорих аз със заповеден глас, но изпълнен все пак с достатъчно уважение.

Демоните бяха силни духове с лимитирана енергия, но винаги беше по-добре да се подхожда към тях с уважение.

Демонът отказа да даде конкретен отговор.

Тогава реших да използвам друга хитрина, която можеше да даде отличен резултат – или поне така се надявах. Бях наясно, че съществуваха три основни нива на демонично обладаване, като при последното човек можеше да загуби дори и ума си, а демонът използваше обсебеното тяло за своите цели. Хрумна ми цитат от Светото писание, че когато нечистият дух излезе от човека, той минава през безводни места да търси покой, и не намира[7]. На практика всеки демон се страхуваше от водата, а наблизо имаше водоем – така че нямаше да се поколебая да изтръгна информацията по този начин. По принцип знанието на демоните беше ограничено в сравнение с Всевишния, но значително превишаваше това на хората.

- Аз съм – започна демонът, - аз съм …

- Кажи си името! – наредих аз повторно.

Скоро научих повече за естеството на този демон и той ми разкри някои интересни факти относно замисъла да ни следва по целия този път. Демоните се деляха на девет отделни нива, а точно този беше от четвърти ранг и беше, свързван с раздаване на възмездие. От това, което той призна след като го притиснах с някои похвати, Фелистър не веднъж го беше призовавал за своите пъклени планове. Този вид демони бяха твърде специални и се състояха само от въздух и етер[8].

След като получихме информацията, решихме, че е безсмислено да настояваме повече и просто отведохме Диего в една психиатрична клиника, откъдето определено нямаше опасност да избяга.

Хитрата тактика за извличане на скритото знание от демона беше донякъде добра, но имаше и доста пропуски в информацията. Освен че името му остана неизвестно – което в случая не беше от първостепенно значение, оставаше открит въпросът какво беше провокирало Раул да си затваря очите през цялото това време.

Завързахме Диего, а Зонара и Арло го пазеха на задната седалка – трябваше да намерим екзорсист[9] да изгони демона – иначе Диего можеше да умре, а и най-вероятно това беше другата причина, поради която той ни беше потърсил. В момента се намирахме на територията на Онтарио между Милтън и Мисисауга – недалеч от гробището Блумфийлд – трябваше да караме около една миля, за да стигнем дотам. Бяхме наясно, че гробищата бяха отлично място за наблюдаване на демонични и нечисти сили и решихме, че екзорсизмът можеше да бъде извършен именно там. Беше немислимо да молим отец Тобиас да ни изпрати екзорсист, тъй като той беше свършил достатъчно много за нас, а от друга страна въпросният специалист нямаше как да пристигне толкова бързо. Тогава си спомних за онзи странен бездомник – забелязах, че ни следеше от разстояние още вторият път, когато прекосявахме Милтън.

Реших да оставя Зонара и Арло с здраво вързания Диего на гробищния парк Блумфийлд, който между впрочем не беше особено голям и имаше площ от около два декара.

Върнах се към Милтън, за да намеря този човек, тъй като си спомних, че бях усетил аурата му – може би беше лечител или шаман, а беше финансово изпаднал и принуден да живее в приют или направо на улицата.

По някакво необяснимо чудо той ни беше проследил чак до...

 

---

[1] Хувър е най-успешният директор на ФБР в САЩ.

[2] Тимотей 4:1

[3] Идеята зад думата emet се състои в това, че тя включва първата, четиринадесетата, и двадесет и осмата букви от еврейската азбука, което с други думи означава, че истината обхваща всичко.

[4] Според древноеврейското кабалистично учение Малкут е десетата сефирота от дървото на живота.

[5] Това е легенда на индианското племе Лакота, което влиза в състава на сиуксите и описва жизнения цикъл на живота.

[6] Одорология – наука за проследяване посредством миризми, оставени във въздуха.

[7] (Матей 12:43)

[8] Етерът е названието на материала, изпълващ Вселената извън Земната сфера.

[9] Екзорсист е специалист, който гони демони и зли духове.