Толкова е глупава... Глупава, но същевременно затрогваща и вдъхновяваща е емоционалността на хората.

 Те нямат представа защо са на този свят, не знаят какво и търсят. Лутат се ли, лутат, правят грешка, после две, три... Падат, нараняват се и ги боли.

 Плачат, самообвиняват се и се отказват от живота. После минава време и отново се надигат. Правейки стъпка или две, набират скорост и увереността им се завръща. В самозабравата на решителността обаче допускат отново грешни ходове и всичко отива  там, откъдето е започнало.

 Напомнят ми на онези кукли от детството ни... С ключето и пружинния механизъм. Завърташ по посока на часовниковата стрелка и навиваш, след това пускаш и тя започва да се движи, както си знае. Но не след дълго танцът й спира и единственото, което остава да се направи, е да бъде подтикната от човешка ръка отново да завърви...

 Та така е и при хората. Щом човек се окаже в капана на саморазрухата и изгуби път напред, не бъде ли подкрепен от любяща ръка, трудно би се завърнал към света. Ако обаче има другарско рамо до него, той винаги би намерил сили да задейства привидно наивния, но неповторим механизъм в себе си - устрема към живот.