Оазис в кошмара

 

 

                                                             

            

 

Глава 1

 

28 юли 2009

 

Отместих черната завеса и влязох в изповедалнята на църквата.

– Опрощение ли търсиш? – попита ме божият служител.

– Не, отче. Надявам се просто да ме изслушаш и след това да се помолиш за мен.

Той кимна.

– Отче, от един много мъдър човек на времето бях чувал, че: „който го е страх да докосне, няма и да вземе.“

– Как се казваше този човек?

– Гьорк.

– Съгласен съм с Гьорк. Бог помага на смелите.

– Да, но може би точно тази негова фраза не докосваш - не вземаш, ме провокира да се плъзна по острието на бръснача.

– Какво имаш предвид? – промени гласа си отчето.

– Ами, аз докоснах, за да взема, но и започнах да усещам зловещото ухажване на лихвар-кръвопиец с жило 38 калибър - иска си обратно парите и става все

по-настойчив. Толкова настойчив, че през повечето време почти не се сещам за банката, на която също дължа пари.

– Лошо! Много лошо, момчето ми. Но знаеш ли какво ще ти кажа. Ти наистина си загубил първата битка, ала войната е в разгара си! Докато все още дишаш има шанс!

– Не знам, отче. Имам чувството, че Господ не ме обича…

– Господ обича всички! Повярвай ми! Но най-много тези, които си помагат сами.

– Но как?!

– Успокой се, момче! Като за начало трябва да се успокоиш.

– Не мога, отче!

– Започни да мислиш за нещо хубаво. Нали знаеш: „малкото хубаво вика голямото хубаво”. Женен ли си?

– Да, но не знам докога.

– Как така?

– В действителност, отче, много дълго време намирах спокойствие в къщата на жена ми в Саут Гейт, но започнаха караниците. Габи казва, че нямало „нищо общо с парите”, обаче аз не мисля така, защото винаги има нещо общо.  Но най-лошото от всичко е, че в последно време не плетем заедно в любовното ложе. И предвид сприхаво-буйния характер, който притежава, се чувствам все повече като пътник без билет.

– Как се казваш, момче?

– Майкъл.

– Майкъл, не губи вяра! Господ не те е забравил.

– Лесно е да се каже, отче.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Глава 2

 

 

Аз съм Майкъл, добре сложен, трийсет и пет годишен блондин, със светлосини, бисерно сияещи очи, които според мнозина са катапултът на моето очарование.

Всъщност, така щях да се опиша, но през 2009  когато започна всичко.

В онази нощ на 10 август, две седмици след срещата с отчето, спалнята ми се струваше тясна, защото не спирах да се въртя, като диво животно в клетка. Но все пак - от този човек, с когото трябваше да се видя, зависеше бъдещето ми.

Някъде по обед, малко преди алармата на телефона, отворих очи  и онзи инстинктивен светофар в съзнанието ми отново закрещя в червено. Като че ли искаше да ме предпази.

Макар и доста разколебан, запалих колата и потеглих.

Светофар след светофар и след 40 минути се озовах пред красив малък “дворец”  в  северозападните крайбрежни райони на Санта Моника, Калифорния - място, за което човек би се борил цял живот.

Още на входа ме обискираха, а след това ме съпроводиха до огромна черна врата, от която се влизаше в палата.

Надявах се да не ми отвори онзи, с когото трябваше да се срещна. Знаех, че избягвам неизбежното, но така поне още малко щях да бъда свободен в мислите си, защото имах нужда да прехвърля всичко за последно. 

С появата си този човек ме грабваше и край - загубвах се, сякаш съм никъде. Аурата му беше толкова нагнетена, че когато някой общуваше с него, се чувстваше така, все едно след малко щеше да бъде наказан. Не знам как го правеше, но определено въздействаше на всички, карайки ги да оголват душите си и да му се подчиняват безпрекословно. Малко хора знаеха името му, но всички му викаха „Сома” - заради гръцката жилка на дядо му. Сома беше най-големият мафиот в района, или поне аз не познавах по-голям. Неговите хора сечаха и събираха навсякъде, защото те имаха доживотен ловен билет, но не за гората, а за града и околията.

Вратата се отвори, а отвътре се показа божествено създание. Почувствах моментно облекчение, защото пред мен стоеше руса красавица с доста атлетично тяло. Около метър и седемдесет, на не повече от 29 години. Лицето ѝ притежаваше магическо обаяние, което аз впоследствие щях да усетя, а хубавите ѝ прави крачета се показваха агонизиращо секси изпод къса червена рокля.

– Заповядай!  – посрещна ме топло тя.

Докато се придвижвахме, наистина се бях разсеял от вида ѝ, но малко преди да влезем в стаята за гости, преглътнах трудно.

Тя отвори вратата и пред нас се откри огромен салон.

Изразът „по последна дума на модата в бяло“  ми изглеждаше, като доста семпло описание на обстановката, но това беше истината.

– Настанявай се удобно… Нещо за пиене? 

– Едно уиски, ако може.

– Разбира се!… Между другото, той ще се върне след малко. – непринудено каза тя и ми подаде питието.

Седна на креслото срещу мен, кръстоса крака и ме загледа с големите си сини очи. Но когато и аз вперих моите в нея, тя свенливо отвърна поглед. Този момент продължи само няколко секунди. Беше мой ред да погледна встрани, но аз не го направих. Всъщност, направих го, но след малко, когато се опомних, че това създание си имаше господар и то истински.

– Ти си Майкъл, нали?

– Да, точно така.

– Аз съм Виктория, приятно ми е.

– Виктория? Красиво име.

Тя ме погледна усмихнато и сякаш изтри лошото на този свят. Замести го с наслада и безсмъртен оргазъм на мъжеството в мен.

Това е моята много лоша черта - мекият ми кантар към жените. Дори под напрежение, при вида на хубава жена, винаги опитвам да ѝ се харесам, мъчейки се инстинктивно и на подсъзнателно ниво да достигна до качествената утроба, от която щях да получа още малко от мен на този свят.

Но докато се чудех дали наистина чарът ми е бил разбран, ме обзе нова гореща вълна.

– Майкъл, знам, че не се познаваме, но ми е нужна помощта ти. Няма към кого другиго да се обърна, а е спешно!

Въздъхнах вътрешно, защото веднага усетих как нещата се подуха в лошия смисъл на думата.

– За какво става въпрос? – попитах аз, преструвайки се на загрижен.

Виктория бръкна в дамската си чанта, която стоеше на масата пред нас и извади малък плик.

– Трябва да предам това, на един човек, но Сома не ми разрешава да излизам. Много е ревнив. Сигурно си чувал... Майкъл, ако ми помогнеш, ще съм ти задължена!

Знаех, че ако го направя и Сома разбереше, със сигурност щеше да има големи последствия.

– Виктория, наистина имам желание да ти помогна, но не мога!

От слаба и беззащитна антилопа, Виктория се превърна в  свиреп хищник, който беше набелязал плячката си.

– Добре, Майкъл, ще играя със свалени карти! Знам за твоя случай, защото вчера Сома говори с някакъв тип за теб, но искам да разбереш, че и аз съм в затруднено положение… Съжалявам, но не ми оставяш друг избор.

Тя се изправи. Разкъса деколтето си и едната ѝ гърда почти изскочи. Разрошваше косата си и размазваше грима си хаотично.

Чувствах се така, все едно присъствах на някакъв странен еротичен ритуал, в който финалната сцена беше моята смърт.

– Виктория, моля те, успокой се!

– Не, няма! Дори мисля да започна да крещя!

– А после?

– После ще обясня на Сома как ме гледаше втренчено и как след това се опита да…

– Няма да ти повярва!

Виктория се приближи и енергично седна в мен. Прегърна ме зад врата и затегна захвата си.

– След малко, когато Сома влезе, на кого мислиш ще повярва? На теб, който държиш приятелката му в скута си, или на мен, която ще крещи в несвяст за

помощ?

– И какво ще ти помогне това? – спокойно я попитах аз.

– Ще кажа, че си ме ударил по главата. Ще кажа, че ме боли и че трябва да отида до болницата. А от там, определено ще намеря начин да се измъкна.

Изведнъж външната врата хлопна.

– Добре, добре, съгласен съм! Дай ми плика!

Виктория ми подаде пратката и тихо ми прошепна на ухото:

– Благодаря ти, Майкъл, не исках да става така, но наистина е много важно. Довечера, точно в десет часа, на паркинга на Макдоналдс на Нешънъл и Сиатъл булевард. Стой близо до голямата табела на Макдоналдс!... Знам, че в момента ме мразиш, но аз ще ти се реванширам.

След тези думи, тя ме целуна нежно по бузата и излезе от стаята.

Макар и да изпитвах ненавист, полуразголеното деколте и интимно-обсебващия аромат ме омагьосаха за един кратък миг. Но когато Сома и неговите горили влязоха  при мен, магията изчезна. На нейно място се появи топка в гърлото и счупен мост, през който сякаш нямаше как да премина.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Глава 3

 

Сома беше горе-долу мой набор, но късата подстрижка и 90-100 килограмовото туловище го правеха да изглежда много по-зрял. Дебелият врат и счупените уши издаваха богатия опит в света на боевете, а намръщените твърди черти по лицето говореха за силния характер, който притежаваше. Очите му се движеха рязко и прецизно като на котка и винаги бяха с една крачка пред моите.

– Майкъл, подранил си! Знаеш, че не обичам да работя с неточни хора. Когато идваш при мен, ще идваш точно когато сме се разбрали, ясно ли е?!

– Да. Извинявам се! Малко подраних…

– Няма какво да ми се извиняваш! Просто другия път, бъди точен! … Но ако са верни тези слухове, които чувам за теб, може и да няма следващ път.

– Залогът беше сигурен! Не знам какво се случи! Но ти обещавам, че ще се справя, ако ми дадеш още един шанс?

В следващия миг кошмарите ми се сбъднаха, защото  получих открита покана за дуел. Само че в този дуел аз бях с голи ръце, а противниците ми имаха оръжие.

– Майкъл, до тук бях изключително търпелив с теб, но всичко си има граници. Ти дойде при мен. Разбрахме се по мъжки. Стиснахме си ръцете и край! Като край на филм! Разбра ли?! Сега, моето момче, ще си понесеш последствията.

– До седмица ще имам парите!

По погледа му разбрах, че тезата ми се нуждае от спешни доказателства.

 – Жена ми е единствено дете, а майка ѝ притежава две къщи в Саут Гейт. В едната живея аз с жена си, а в другата живее тъщата.

– Е, и…? – нетърпеливо ме подкани Сома.

– Уредил съм нещата на сто процента. Къщата в която живее тъща ми, струва не по-малко от 250 хиляди, така че без проблем ще я продам за 150 - и готово! Връщам си борча към теб и с остатъка ще завърша проклетото заведение. Нали заради него стана всичко.

Сома взе да се смее, а това не беше добре.

– Знам, че не бях достатъчно ясен, затова сега ще ти обясня по-подробно какво имам предвид...

– Слушам те, но наистина за последно! – прекъсна ме Сома с доста заплашителен тон.

– Тъстът ми е починал млад, а тъща ми в момента е тежко болна. И сега - ето го моментът. Ако леко забързам неизбежното, което грози тъща ми предвид диагнозата ѝ, аз и жена ми се превръщаме от наследници в собственици.

Доволна усмивка раздвижи лицето ми в подкрепа на думите, които изрекох, но тя беше разсечена от заледената физиономия на мафиота. 

– Майкъл, ще паднеш от високо всеки момент!

– Прав си! Трябваше от другаде да започна... Има една жена, медицинска сестра. Виждаме се от около шест месеца. Тя работи в същата болница, където е настанена тъща ми. Всъщност точно там се запознахме по време на едно свиждане. Вчера говорих за последно с нея и смея да кажа, че всичко е уредено. Вдругиден е на смяна и ще направи каквото е необходимо, за да ми помогне. Знам, че тя би рискувала живота си за мен, защото ме обича истински, за разлика от жена ми. И двете знаят в какво положение съм, но само едната ме разбира… И така, да се върнем на плана. След като на тъща ми ѝ „олекне“,  жена ми няма да изтрезнее няколко дни. Не, че в момента не пие достатъчно, но да почине майка ти?

Ще я накарам да подпише продажбата  без дори да се усети. Познавам жена си, повярвай ми! Тя е плячка. Но аз нямам друг избор. Така че не ме съди.

Лицемерно надигнах рамене и направих физиономията на „ни-лук-ял – ни-лук-мирисал”.

Най-накрая Сома промени изражението си.

– Ще ти дам последен шанс! Имаш три дни. Действай!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Глава 4

 

Вярно бе това, че тъща ми е в болница, но определено не беше толкова безпомощна и умираща. Напротив - старата гаднярка искаше да се отърве от мен и редовно разклащаше гредите, които подпираха и без това паянтовия ми брак. Постоянно даваше на жена ми „безценното“ си мнение, че любовта ми не била истинска, а фалшива маска, която тя скоро щяла да свали. Но вероятно точно заради този факт ми беше по-лесно да изиграя тази сцена за нейната смърт, така убедително пред Сома.

Вечерта, точно в десет часа, бях на паркинга на Макдоналдс на Нешънъл и Сиатъл булевард.

Минаха десетина минути, но все така нищо.

Не ми харесваше, че толкова се протакат нещата.

Най-после се появи черен бус. Вратата се плъзна и един доста здрав тип ми направи знак.

Бръснатата бяла глава и скъпия костюм идеално допълваха нахакания маниер, чрез който ме принуди да му се доверя.

Влязох и осъзнах, че се намирам с четирима въоръжени в напълно изолирана среда. Прозорците бяха толкова затъмнени, че освен леки просвятквания, не се виждаше абсолютно нищо друго, докато се движехме.

Може би пътувахме около десетина минути, когато напрежението зачерви вените ми. Не можех повече да мълча:

– Момчета, къде отиваме?

Никой не ми отговори.  Разликата беше в това, че вече ме гледаха по-свирепо, което и ме накара отново да замълча.

Така излетяха и следващите двайсетина минути.

Най-накрая бусът спря. Вратата се плъзна, а онзи, който ме беше вкарал в кокошарника, изскочи навън.

Намирахме се в някаква гориста местност.   

Не спирах да се самообвинявам, че се вързах на думите на русата кучка на Сома, но всичко се изкриви тотално, когато онзи отвън извади пистолета си и културно ме помоли да сляза.

Мислите ми станаха плоски и несвързани. С очите си гледах към дулото на пистолета, а с душата си виждах Габриела, която плачеше на гроба ми, поставяйки цветя. А до нея, отново тъщата, която я дърпаше да си ходят.

Слязох от буса, а онзи ме заслепи с нещо. Картината изчезна.

– Добре, аз изпълних моята част. Ето ви плика! Не съм го докосвал!

Отговор нямаше, но онзи взе плика и го прибра във вътрешния си джоб.

Това ме успокои малко, защото осъзнах, че пратката все пак беше важна.

В следващия миг, здравенякът изстреля няколко патрона към гората.

– Мисля, че сега е момента да ти обясня

ситуацията. – спокойно започна той – Всъщност, трябва да разбереш едно единствено нещо… Ще се измъкнеш жив от тук, само ако си послушен! Разбра ли?!

– Да.

– Да се надяваме, че е така. А сега влизай в буса!

Обърсах замъгленото огледало на съзнанието си и поех въздух. Влязох вътре и зачаках с останалите.

След малко усетих, че някаква кола спря, а след още минута онзи се върна и потеглихме.

Когато вратата на буса отново се плъзна, вече бяхме в огромно имение.

Зеленината около нас сякаш беше оживяла от ярките лампи, а ретро модерната къща изглеждаше някак загадъчно-величествена. Имаше различни видове палми, шарени храсти, цветя и най-различни орнаменти, като всичко се концентрираше около паркинга, който заобикаляше красив фонтан, точно в средата на градината. Светлините осветяваха струята му в най-различни цветове, като на моменти правеха водата, почти невидима.

Забелязах, че на доста места покрай високата ограда, имаше охранители  с автомати. Оглеждаха ме подозрително и си шушукаха.

-В какво се забърках, по дяволите?!

Сега Сома и неговите ловци ми изглеждаха като малки момченца, които си играят на стражари и апаши пред бащината къща, чакайки да им свирнат за вечеря. А тук живееше този, който щеше да им свирне. С две думи, ми стана ясно от какви места Сома си получаваше ловните правомощия за града и околията.

Вече не бях сигурен в нищо друго, освен в едно:

-Щом ме доведоха до тук, значи ще искат нещо. Но какво?

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Глава 5

 

Поканиха ме учтиво да изчакам в една от стаите.

Бях убеден, че само картините струваха цяло състояние. Знаех това със сигурност, тъй като майка ми се занимаваше с изкуство на времето. Покрай нея бях научил доста и определено можех да различа скъпото от хаотичното безумие.

Минаха поне трийсет минути. Все така никой не идваше.

След още толкова, нервите ми се опънаха зверски, затова се завъртях около големия прозорец и загледах градината.

Не след дълго в двора спря луксозен автомобил. Вратата се отвори  и отвътре се показа жена, облечена в черно - от обувките до диадемата в косата. Всъщност това бяха най-секси траурните дрехи, които някога бях виждал. Силните лампи в градината правеха русата ѝ коса златиста, а големите червени устни - керамично бляскави. По стегнатата и походка си личеше, че това не е обикновена жена. Напротив - можех да се обзаложа, че се хранеше с мъжки сърца.

След малко русата принцеса се озова при мен. Усетих скъпия ѝ парфюм. Почти същият като на Виктория, предразполагащ към внезапен порив на близост и сексуално дерзание от несдържаща степен. Осъзнах, че тя приличаше изключително много на Виктория.

– Здравей, Майкъл. – с мек глас каза тя.

– Добър вечер.

– Благодаря ти, че помогна на сестра ми с плика.

– Вие сте близначки? 

– Ако кажа „не”, ще ми повярваш ли? – шеговито отвърна тя.

– Знаеш ли? Мисля, че ти си по-голямата от двете.

– По-възрастна ли изглеждам?

– Не! Изглеждаш като победител. А това значи, че си излязла първа от майка си.

Макар и във вряла вода, жадувах да продължа да откривам тайната на това красиво лице, но за съжаление бях спрян от възрастен мъж, който влезе светкавично при нас. Беше от онези изкуствените, които ме отвращаваха най-много. Малко спретнато човече на около шейсет и пет, напъхано в скъп костюм, със зализана коса назад. Прикриваше лицето си с кожа, приличаща на сурова палачинка, останала в наследство от безброй пластични операции.

– Доста си самоуверен, за човек чието бъдеще е под въпрос. – констатира старецът с напълно спокоен тон.

– Господине, не се сърдете. Аз наистина не очаквах да видя още една Виктория тук.

Онзи ме погледна с отегчение и ме смаза:

– Момченце, знаеш ли на колко малко си от смъртта?

Определено не знаех къде се намирам. В тези моменти по филмите главният герой успяваше да запази самообладание, само защото знаеше, че играе във филм, но това си беше реалити на сто процента. Онзи насреща открито и ясно ми говореше, че ще бъда убит, а аз трябваше да продължа да общувам с него.

Последва мълчание, а в подобни ситуации то е много неприятно, защото секундите ставаха минути. Змийските му очи копаеха все по-навътре и по-навътре.

Изместих погледа си и в този момент, като че ли хищникът разпозна плячката си.

– Да караме направо! Щом ме доведохте до тук, значи искате нещо от мен. Е, слушам ви!

Онзи ми подаде бележка и аз я взех.

– Утре, точно в 10,30 сутринта, ще отидеш на това място. Името ти е Майор Лебовски.

Учуденото ми изражение не успя да промени дори и една малка чертичка по изкуственото му лице.

Кординатите сочеха адрес в небезизвестния Западен Холивуд.

Телефонът на момичето звънна и тя излезе от стаята. Последва нова вълна мълчание, която за мен беше като литургия, поучаваща ме колко голямо е господството на възрастния мъж над мен. Животът ми беше в неговите ръце. Аз го знаех и той го знаеше и най-вероятно това принуди ситуацията след три-четири секунди старият мафиот да произнесе крайната си присъда.

– Ще правиш всичко, каквото ти кажат. Абсолютно всичко! Иначе не те чака нищо добро.

И двамата усещахме, че аз нямах повече нужда от сплашване, затова и тази сцена приключи бързо.

Прислугата ме заведе до стаята и културно ми пожела „лека нощ”.

Дерзаейки и скитайки през плаващите пясъци на съзнанието си, успях да заспя едва към три през нощта.