26 mar 2017, 23:52

Кидония - Единадесета част 

  Prosa » Ficción y fantasy
699 1 2
10 мин за четене

11.

 

Сънят ми е накъсан и често се събуждам, отваряйки рязко очи. Умората, която се е насъбрала в мен, обаче си казва думата и аз отново ги затварям. До мен Катя изглежда, че спи непробудно. Божо стои на пост, но оттук виждам как главата му клюма, защото и той е изтощен. Пещерата сякаш няма край. След гробището, тунелът е широк, почти прав и равен. Силно ме съмнява да е естествен, но в момента това е най-малката ми грижа. Ходим вече час в пълна тъмнина и въпреки ужаса, нямаме сили да продължим. Сега сме изцяло на милостта на Бог.

Дочувам тихо пращене до ушите ми. В първият момент решавам ,че сънувам, но пращенето се повтаря. Отварям очите си и опипвам шлема на скафандъра си. Ако той се развали шансовете ми да оцелея намаляват драстично.

- Антон Тончев номер 117. Търси Ви Земята. Чувате ли ме доброволецо ?

Гласът излиза с пращене в моят шлем и отеква в главата ми. Рязко подскачам и се заслушвам. Не сънувам. Пращенето от радиостанция в ушите ми се чува ясно.

- И тука ли ме намерихте? – промърморвам тихо аз – мислех ,че всички Земни гласове са останали в станцията.

В ушите ми проехтява далечен, познат до болка смях. Няма как да сбъркам гласът на Директора, дори и в полусънено състояние.

- Съжалявам, че ти наруших покоя, но просто не се сдържах да ти го кажа – гласът на Директора продължи весело да кънти в шлема ми – ти си изключителен, Тони. Ти си невероятен. Наистина съм много горд, че те избрах за доброволец на Марс.

- Не думай – прозях се аз и се огледах. Катя продължаваше да спи непробудно, а Божовата глава клюмаше, въпреки ,че се водеше на пост. Не можех да му се сърдя.

- Това, което открихте е невероятно, Тони – продължи с въодушевен глас Директора – знам, че сега си уплашен и мислиш само за живота си, но нека ти кажа ,че постигнахме изключителен успех. Вие сте първите Земни жители, които откриха този уникален артифакт с предците на Марсчо.

- Бих го нарекъл най-обикновено гробище, Директоре – леко повиших тон аз – и сега е момента много сърдечно да Ви благодаря ,че отворихте прозорците на станцията.Марсчо влезе през тях, а нас затворихте в капан. Пожелавам Ви някой ден да попаднете в същата ситуация.

- Неее, мили приятелю – гласът на Директора продължаваше да бъде весел и лигав – аз трябва да ти благодаря. Това което открихте е уникално. Вече цял час нашите екипи изследват видеокартината, която получихме от вас.

- И тука ли има камери ? – неволно погледнах скафандъра си, но не намерих никакви признаци за видеонаблюдение.

- Даже две, но няма да Ви кажа къде са – изкикоти се Директора – просто исках да знаете какво велико дело извършихте. Първите космонавти стигнаха само до залата, където за пръв път бяхте нападнати. Никой досега не беше продължил навътре в тунела. Чудехме се как да Ви подмамим там, но се получи много по добре, отколкото очаквахме. От сонарите на сателитите, знаехме ,че тази пещера има разклонение, но изобщо не знаехме какво се намира в него. Находката е толкова ценна, че при всички случай ще бъде реставрирана някой ден.

- Значи за вас всичко е една игра, така ли ? – повиших тон аз – забавлявате се, докато ние умираме тук. Направлявахте ни като пионки и ни шпионирате като затворници. Насядали ли сте всички на някой огромен диван? Има ли пред вас огромна купа с пуканки?

- Не – гласът на Директора вече беше по-сериозен – всички работим с информацията, която ни предоставяте. Вие сте нашите очи и уши там. Вие сте първите изследователи на Червената планета. Вие сте нашата гордост. А ти Тони си моят любимец. Нека си остане между нас, но аз съм заложил на теб. Вярвам, че ще надживееш другите и ще си последният оцелял. Не ме разочаровай.

- Това да не Ви е някаква версия на „Бягащият човек“ – вече несдържано заговорих аз.

- Какво е това ? – попита учуден Директора и аз му повярвах ,че на човек като него едва ли му остава време да чете книги.

- Директоре – попитах ледено аз – така и така вече сме прецакани. Споменахте, че имате сканиращ сателит. Можете ли да ни кажете тази пещера ще свърши ли скоро?

- Свършва точно при трите пирамиди – този път в гласът на Директора нямаше и помен от веселие – не е далече, но ако отново заспите така като пънове може и да не стигнете.

- Какви три пирамиди, бе – учудих се аз - да не сме в Египет?

Чу се рязко изпращяване и връзката прекъсна.

- Кажи какви са тия пирамиди,бе боклук – креснах аз – Отговори! Дължиш го заради другите???

Отговор нямаше, макар много добре да знаех, че ме чуват идеално.

- Говориш насън, а ? – дочух познатият глас на Божо.

Огледах се и го видях да ме гледа с уморен, но все пак сравнително бодър вид. До мен обаче Катя все още спеше и малко й завидях за това. Бях толкова гневен, че за миг ми се поиска да я разтърся и да я събудя. Просто така. Но не го направих и погледнах съм момчето.

- Тези копелдаци са инсталирали камери и радио в скафандрите – процедих аз – гледали са ни сеира през цялото време. Директора ме поздрави какво важно откритие сме направили за човечеството. Как искам някой ден него да го изпратят тук.

- Подозирах, че скафандрите имат датчици за следене – тъжно каза Божо - ако имах достатъчно време щях да се заема и с тях. Но ….

- Братле, такава наглост не съм виждал никъде – продължих аз – за тях е нещо като състезание. Като не можаха да ни прилъжат с тъпите им мисии, пуснаха Марсчо при нас, за да не се заседим случайно и да не работим да прогреса на човечеството.

- Не се ядосвай, братле – Божо сложи ръка на рамото ми - ще загубим играта, но поне няма да сме капо. Имам един план, който ми се върти в главата. Ако всичко мине гладко ще прецакаме Марсчо, а може дори да разклатим стола на онези дето ни докараха тук. Но задължително трябва да излезем на повърхността и да се върнем в станцията.

- Директора каза ,че краят на тунела уж бил близо и свършвал при някакви три пирамиди. Ти да си чувал нещо за това ?

- Не – призна Божо – астрономията не ми беше от силните науки. Когато кандидатствах за тук, мислех за Марс като за пустиня. Място, където ще се чувствам добре и ще намеря спокойствие и радост.

Аз замлъкнах и загледах внимателно младежа. Видът му беше изнурен, но очите му светеха и не се и съмнявах, че кроеше нещо. Докато аз мислех само как да избягам. За миг ме хвана срам. И същевременно чувство на уважение към този човек.

- Божо – казах аз и го погледнах в очите.

- Кажи?

- Ти защо в крайна сметка се нави на тази авантюра ?

Забелязах, че въпросът ми го изненада, но той изобщо не се замисли или поколеба. През шестте месеца в които бяхме пътували до тук, почти никой не говореше за истинските причини за пътуването. Пък и тогава бяхме десет човека и не всеки желаеше да споделя пред всички. Тук обаче бяхме само ние. Катя спеше, а смъртта ни дебнеше на всяка крачка.

- Ти как мислиш ? – отговори с въпрос той.

- Наистина не знам какво да мисля – откровено признах аз – благодарение на теб сме живи. Пипето ти сече като бръснач. Разбираш толкова много от електроника. У дома можеше да бъдеш богат.

- Точно там е работата ,че не станах богат у дома – лицето му се изкриви – Не съм надувка, но знам колко струвам. Електрониката и всякакви компютри ми се отдават още от съвсем малък. Завърших с „отличен“ гимназия и най-престижният университет на страната. И оттук започнах да пропадам. Няма логика, нали? Вярвах, че оттук започва лесното. Но когато започнах да си търся работа разбрах, че всъщност трудното едва сега започва. Не ме взеха на нито едно от местата, за които копнеех. Ходих на хиляди интервюта за работа в които ме изпитваха като дете и след това не ме одобряваха. Никога не ме питаха защо искам да работя тук, какви цели имам и с какво мога да бъда полезен. Така и не можах да преборя дебелите връзки. Защото не познавах никого, Тони. Никого. Емигрирах на Запад, но там се оказа по лошо и от нас. Да, взеха ме на работа, да плащаха ми повече пари, но през цялото време усещах с цялото си тяло, че съм нежелан. Повечето хора преглъщат това, но не и аз. Мразя да се чувствам нежелан. Мразя това чувство. Върнах се и кандидатствах за Марс. Бях толкова щастлив, когато ме одобриха. Чувствах се толкова удовлетворен от факта ,че някъде, някой ме е оценил.

Той млъкна и се загледа в Катя, която сякаш леко помръдна. Не знаех какво да му отговоря. Не знаех дали да го утеша или просто да изтърся някое клише. Той обаче ме спаси от тази ситуация като ме попита същият въпрос.

- А ти защо го направи, Тони ?

- Бях учител – споменът беше мъчителен за мен, но през изминалите часове чувствах Божо по близък и от брат – Гимназията не беше лоша, но всеки клас винаги си имаше по двама трима глупаци, дето не са за там. Една сутрин преподавах на дъската, когато по средата на часа влезе един такъв и от вратата ме поля с горещо кафе. Аз подскочих от болка и изненада, а той се засмя и другите му пригласяха. За миг се виждах как го хващам за гърлото и бавно го заливам със същото горещо кафе, докато езикът му се изпържи. Но се овладях навреме. Излязох от час и отидох право при Директора. Щом чу историята и видя петната от кафе, той философски заключи: „ Не можем да го изключим, защото училището ще бъде закрито, Тончев. Преглътни това и се върни в час. А ако толкова те е страх от горещо кафе, следващият път ела на работа с огнеупорен костюм.“ Гледах невярващо Директора, но бавно осъзнавах, че не се шегува. Учители като мене винаги можеше да намери, но нямаше откъде да вземе нови ученици. Още на другият ден напуснах и повече не се обърнах назад. Никой не ме и повика да се обърна.

- Но ако знаеше какво ни чака тук, щеше да предпочетеш горещото кафе нали ? – опита се да прозвучи ведро Божо.

- Повярвай ми, ако знаех, щях да се къпя всеки ден във вана с горещо кафе преди работа.

Катя се размърда под мен и инстинктивно попита тялото му, сякаш я беше страх ,че може да съм изчезнал. Стиснах ръката й и нежно я погалих.

- За какво толкова си говорите? – попита тя сънено – много ли съм спала?

- Не много – отговорих аз – но хубаво ,че се събуди. Време е да тръгваме. В края на тунела има три пирамиди. Там е неговият край.

- Откъде разбра? – погледна ме въпросително тя.

Погледът й се задържа дълго на очите ми, сякаш търсеше признаци,че вече съм започнал да полудявам.

- Един боклук ми каза – нарочно повиших тона – един шибан, лъжлив боклук.

Гневът към Директора отново ме заля и аз предпочетох да стана и да се раздвижа. Копнежът по някакъв начин да го докопам ме изпълни изцяло. Този път аз поведох групата и със стиснати юмруци закрачих напред. „Боклукът“ обаче се оказа прав. След кратко време се озовахме в тъмна зала. Когато фенерчетата ни я осветиха всички забелязахме ,че е с форма на пирамида. Таванът се губеше нагоре, но стените се доближаваха и нямаше съмнение ,че някъде се сливат в един връх. Зачудих се дали тази пирамида също не е дело на Марсчо и неговият вид. И дали отново нямаше да ме обявят за „най-големият откривател на човечеството“.

© Джон Лейзър Todos los derechos reservados

Бягащият човек - роман от Стивън Кинг, който разказва за смъртоносна игра в която преследват и убиват хора.

"Пирамидите" на Марс - странни обекти с формата на пирамиди, открити през 1976 и обект на спорове, относно техният произход.

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??