13.

Повторното ми влизане в Станцията беше тежко и изпълнено с напрежение. Въздухът беше напоен с миризмата на кръв и сякаш се дишаше по-трудно. Ужасът, който бяхме изживели тук ме удари с пълна сила и усетих, че трудно вървя. Макар и да беше непредпазливо от моя страна, бързо се затичах към вторият етаж. Споменът за Стамен и неговото смело нападение срещу чудовището дълго не ми даваше мира. Макар и да не таях надежда, все пак набързо и с разтуптяно сърце взех стълбите на бегом. Гледката се оказа толкова страшна, че съжалих за решението си. Тялото на Стамен беше разкъсано на две. Горната половина беше наядена и разкъсана до такава степен, че се беше превърнала в безформена пихтиеста маса. Бях гледал по телевизията атаки на животни над хора, но никога не бях подозирал, че човешко тяло може да бъде осакатено толкова зле.  Бавно се доближих и слепоочието ми започна да пулсира. В мен се надигна огромна омраза. Никое човешко същество не заслужаваше подобна съдба. Никое.

- Бъдете проклети, нещастници – извиках аз, но заради скафандъра викът ми беше приглушен.

Все пак чух бързите стъпки на Божо и Катя по стълбите. Щом достигнаха етажа те рязко спряха, а Катя леко изпищя. Съмнявах се, че положението с другите загинали тук е по-различно.

- Трябва някак да ги погребем – казах аз сковано – не можем да ги оставим така. Те го заслужават.

- Разбира се, че ще ги погребем – подкрепи ме Катя – само трябва да решим къде. Трябва да е някъде, където онова животно да не ги намери и изрови.

- Ще ги погребем, разбира се – каза и Божо – но в момента аз имам по важна работа. Марсчо може да се появи всеки миг, а аз не съм разблокирал още нищо.

За миг се обърнах гневно към него, но яростта ми заседна в гърлото. Отново беше прав. Мъртвите можеха да почакат. Марсчо не. Той трябваше да бъде унищожен или поне затворен някъде. Иначе рано или късно всички щяхме да сме мъртви и единственото нещо, което можеше да ни погребе щеше да е марсианският пясък.

Доближих се до Божо. Погледнах го и той издържа погледа ми. Въздъхнах и го попитах:

- Какво точно можем да направим, така че да сме максимално полезни.

- Марсчо може да влезе в сградата от три места – заговори внимателно Божо – от двете врати и през прозорците, ако от Земята ги свалят. Всички тези места се намират на първият етаж. Искам да слезете долу и внимателно да ги наблюдавате. В момента в който забележите и най малкото движение искам да викате и крещите силно. Не мога да работя спокойно и да се оглеждам непрекъснато.

- Дадено, шефе – отговори вяло Катя.

- Освен това не сваляйте скафандрите – продължи Божо – да, в момента сме в станцията и можем и без тях, но ги оставете. Те могат поне малко да забавят зъбите на чудовището, освен това може да се наложи внезапно да излезем навън, а тогава няма да имаме време да се обличате отново.

- Умно, Божо – потвърдих и аз – много ми се иска да махна този парцал от себе си.

- На мен също, но ще се принудя да работя с него – Божо въздъхна – като за начало ще затворим вратата към пещерата отвътре. После ще отблокирам другата врата и ще я заключим ръчно. Прозорците със сигурност ще ме изпотят, но дано имам време.

- Тогава действай, братле – вдигнах палеца си нагоре – ние с Катя ще те пазим колкото можем.

Тримата се върнахме на първият етаж и там се разделихме. Първата ми работа беше да заключа вратата към пещерата. Отвътре тя се затваряше много добре и неволно въздъхнах когато механизмът й щракна. Сега оставаха още две места, през които чудовището да влезе. Освен ако нямаше някакви скрити врати. Замислих се над тази възможност и се опитах бързо да я отхвърля. Ако имаше тайни врати, контролирани от Земята, ни беше спукана работата.

Божо се зае да препрограмира външната врата от която бяхме дошли. Той извади панела от мястото му и започна да наблюдава с интерес многобройните жици, които го свързваха. Беше ми любопитно да го гледам, но все пак не исках да му преча. Много хора не обичаха да им висиш над главата и Божо можеше да е от тях. Хванах Катя за ръката и я отведох настрани. Застанахме точно срещу прозорците и заковахме погледи в прекрасният марсиански залез. Беше точно като земните, но всичко беше окъпано в кървавочервено.

- Катя – започнах аз с тих глас.

- Знам, знам – побърза да каже тя и ме погледна, но в погледа й нямаше раздразнение или скука – искаш да си довършим разговора, който започнахме отвън.

- Така е, признавам си – ако бях в по-нормална обстановка непременно щях да се усмихна, но сега просто я изгледах добродушно – защо в крайна сметка си сложи главата в торбата. Защо дойде на Марс?

- Ти как мислиш? – Тя ме изгледа въпросително и дори през шлема, прочетох в очите й любопитство.

- Ами – подзех аз – обикновено хората напускат дома си, когато не са щастливи в него. Или последват някого, без когото не могат. А специално за Марс имаше и куп бонуси. Докато траеха тестовете пък един пич пък ми сподели, че иска да дойде тук, защото се чувствал извънземен и родът му бил оттук.

- Да не намекваш, че съм луда – повиши тон Катя, но очите ѝ останаха весели.

- Не – казах сериозно -  На тестовете се минава през три психологически теста. Ако ти хлопаше дъската щеше да си изгоряла отдавна.

- Какви думи от учител само …

Катя се накани да каже още нещо, но в този момент остър металически шум ни стресна и двамата. Рязко скочих на крака и първо погледнах вратата към пещерата. Тя беше затворена. След това хукнах към Божо и го заварих с широко усмихнато лице. Беше заровил ръцете си в гората от жици.

- Готовооо – извика той по-силно, макар че нямаше нужда от това – и тази врата оправихме.

- Препрограмира ли я ? – попитах с надежда аз.

Вместо отговор, Божо завъртя една жица и вратата започна бавно да се отваря. Завъртя друга и огромната врата послушно отново се плъзна на мястото си.

- Главните изходи са под наш контрол – той извади ръцете си от кълбото с жици и въздъхна -  сега остават прозорците. А след тях и една работа, за която още не съм сигурен.

- Мисля, че знаеш какво правиш – окуражих го аз – имам ти пълно доверие.

- Аз също имам доверие на вас – каза Божо – просто вече ще ви е по-лесно, защото ще следите само прозорците.

- Добре, братле.

Този път за моя изненада, Божо хукна към трапезарията. Главата му се въртеше като бухал напред-назад и оглеждаше ъглите на стените. Когато достигна огромният екран, от който за пръв път ни беше говорил Директора, той спря и замислено го гледа. Колебанието му продължи няколко секунди след това грабна края на екрана и започна да го кърти от стената. Предложих да му помогна, но той отказа. В крайна сметка реших да го оставя. Отново хванах Катя за ръката и двамата заехме предишното си място пред прозорците. Погледнах я въпросително и тя веднага разбра какво искам от нея.

- Аз съм една ужасно нелогична личност – започна тя толкова дълго чаканият от мен разказ – Чух какво си говорихте с Божо, освен това разговарях на тази тема и с Елена, малко преди да умре. В сравнение с вашите причини, моето е чисто и просто прищявка. Имах добър живот. Баща ми печелеше много пари и не беше стиснат. Всичко, което пожелаех го имах на секундата. Докато бях малка прахосвах парите за дрехи, дрънкулки и други домашни предмети. Веднага щом станах пълнолетна обаче в мен се зароди една мания, която ме доведе до тук. Започнах ужасно много да пътувам. Първо започнах със съседните държави, после с европейските и накрая хукнах из всички континенти. Животът ми се промени и куфарът стана естествено продължение на ръката ми. Обожавах да пътувам. Изпитвах удоволствие всеки път, когато напуснех дома си.  Още незавърнала се, аз вече мечтаех за друга дестинация. Прибирах се, правех кратки проучвания по интернет и отново заминавах. За няколко години стъпих на всички континенти. Накрая убедих татко да ми финансира и една експедиция до Антарктида. Там взех решението за Марс, Тони. Бях облечена в дрехи, подобни на този скафандър. Температурата беше петдесет градуса под нулата. Стоях в подобна станция като тази и мислех как вече съм обиколила земното кълбо. Разбира се, винаги има какво да се види още, но аз бях видяла толкова много, че някак се бях пренаситила. И същевременно продължаваше да ми се пътува. Искаше ми се да отида на други, неизследвани места. Исках да полетя и този път да осъществя една от най-дръзките си мечти. Тази мисъл не ми даваше мира, въпреки,че беше с еднопосочен билет. Излъгах татко, че пътуването до Марс ще бъде една година и всички после ще се приберем. Той дълго упорства, но все пак се съгласи да кандидатствам. Прегърнах го и му казах, че ще му донеса камък от Марс. Понякога си мисля, дали наистина беше толкова наивен или просто много ме обичаше.

В този миг прозорците се отвориха рязко. Студеният марсиански въздух нахлу в станцията и ни блъсна в гърдите. Двамата уплашено скочихме, а Катя изпищя пронизително. Аз несъзнателно я закрих с тяло и двамата тръгнахме да бягаме. В този миг обаче прозорците отново се затвориха сами. Вятърът намаля и съвсем изчезна. Ние спряхме да бягаме и боязливо се обърнахме назад. Значи Божо беше успял.

С едри крачки отидох в трапезарията и го заварих забил тяло в дупката, където преди стоеше телевизора.

- Прозорците се отвориха и затвориха сами – казах аз.

- Разбрах по вятъра – той се показа и лицето му изглеждаше победоносно – засега те най-много ме измъчиха. Но поне вече мога да го обявя официално. Освен ако няма някой таен вход или изход, станцията е под наш контрол. Всичко свързано с външният свят се отваря и затваря само ръчно. Направих така ,че прозорците повече да не се отварят. Никой от нас не иска да излиза навън през тях нали?

Докато аз се чудех какви думи на благодарност и възхищение да изкажа, Катя просто се доближи и го прегърна силно. Божо отвърна на прегръдката ѝ и аз отново се сетих, че понякога един жест означаваше много повече от хиляди думи.

- Вече сме в безопасност, миличка – той я помилва по шлема – тази нощ ще можем да спим спокойно и без скафандри.

- Благодаря ти, Божо – през сълзи продума тя.

- Ааа не бързай да ми благодариш – той я погледна в очите – засега наистина сме в безопасност, но това беше само половината от работата, която съм намислил.

- А коя е другата половина? – изгледа го тя подозрително.

- Ще разбереш – той ѝ намигна, след което погледна към мене и погледът му изведнъж стана съзаклятнически – а сега да свалим тези проклети скафандри и да отидем да се наспим едно хубаво. Какво ще кажеш?

Катя не отговори, но бързо го пусна и хукна към хангара, където държахме скафандрите. Изглежда му беше повярвала безусловно. Но не и аз. Вгледах се в изморените му очи и се опитах да разбера какво крои. Но не можех да чета мисли. Нито пък да разчитам изражения.  Божо хвана погледа ми и тихо заяви:

- Уморен съм и имам нужда от почивка. По късно искам да поговорим. Насаме.

Наблегна на последната дума, с което повдигна хиляди въпроси в главата ми. Каквото и да беше намислил трябваше да го подкрепя. Дължах му живота си. Няколко пъти даже.