-Лудият, лудият! Бягайте! – провикна се Ненчо, пръв съзрял как Кискиня направо се изтърколи в прахта и то през джама на готварницата. Сетне чевръсто се изправи, отчупи една пръчка от изпречилата му се черница, тури я между краката си и запрепуска, все едно, че язди кон.
-Дий, дий, кранта! – пенеше се превъртелият, измъквайки ластика на гащите си и размахвайки го като камшик над побелялата си, чорлава глава.
Дечурлигата, същинско ято от врабци, мигом се разпръснаха, накъдето им видят очите, че Кискиня не беше безобиден луд, като Генчо Нанкиния, а се лютеше и все на бой налиташе.
Баба Гина побърза да открехне портата на двора си и да прибере две от изплашените дечица. Като влетяха, тя ядосано я затръшна зад гърба им, а сетне здраво я залости, кълнейки:
-Господ да те убие, Кискинино! Още тормозиш цяло село, гиди мръснико неден!
-Що тъй говориш ма, бабо?! Мама ми рече да не се занасям с Кискиня, защото човекът е болен и грехота било да му се подигравам. Само ми заръча да се пазя от него, че бая побойник си падал.
-Ще гълча не, ами ако остана насаме с него, с тези две ръце, с които и внуците съм си люляла, ще го удуша! – зачерви се и чак се препоти баба Гина. – Лош човек е той и затуй Господ го наказа!
-Какво е направил? Мама нищо не ми е разправяла за това… - като същински котарак наостри ушенцата си детето.
-Да влезем вкъщи, бабината, че и дуварите чуват, а още са останали от онези, дето едно време назначиха Кискиня за милиционер – притеснено женицата проводи децата в скришната, вътрешна одая, която нямаше ни един прозорец. Тя грижливо не само затвори вратите зад гърба си, но и ги заключи и спусна резетата. Сетне седна на миндера, до дечурлигата и притеснено закърши ръце, а една непослушна веничка, под лявото й око, затуптя издайнически. – Чудя се дали всичко да ви разкажа… Ненчо, ти скоро тринайсет лета ще сториш, нали, мойто момче?
-Да бе, да! Голям съм вече, бабо и всичко разбирам, а и Надка ми е връстница, в един клас сме в училище, та хич и не се притеснявай, а разказвай! – момченцето нетърпеливо подкани старицата, а тя се изправи и някак унесено отиде до чешмата, наля си чаша с вода и пи продължително. – Хайде, не се бави, ами разправяй, докато мама не се е сетила да дойде и да ни прибере – детето отново подкани жената и я загледа право в очите, а тя не издържа – отмести погледа си и тежко се отпусна на миндера.
- Това се случи скоро след девети септември 1944 година. Нали сте учили история, бабината? – някак неуверено започна разказа си Гина.
- Да, да, а ти не спирай, а разправяй по-нататък! – този път нетърпеливо се обади Надка.
-Още на десети септември партизани влязоха в селото и нали двете ни църкви – нашата и на католиците, най-хващаха око, пък и само там можеха повече народ да съберат, че да му говорят за новата власт, се заеха първо да се справят със свещениците, а и най-вече, за да не им пречат на политиката, сещате се… Източно православния – поп Пеньо, го застреляха под разпятието, защото не им даваше с оръжие и кални обувки да влизат в църквата, а покрай него и още народ избиха – младата Иваница и пеленачето й, която точно тогава беше в Божия дом и застана пред отеца, за да го защити и още няколко по-стари люде, че неблагоразумни бяха и вдигнаха врява. Ама с католическия свещеник им бе по-трудно да се справят, че неговите хора, като видяха що става, наобиколиха другата черква и не даваха пиле да прехвръкне - щеше да настане истинска касапница, ако някой от партизаните вдигнеше оръжие срещу Домина. Тогава командирът на отряда, който беше от наше село, се изхитри. Скоро уреди за милиционер Кискиня. То бе ясно защо… По-глупав, злобен и мързелив от него едва ли можеше да се намери и през девет планини, та и зад десета! Точно затова му даде и оръжие! Още на другия ден плъзна мълвата, че на бакалина е наредено да не продава нищо за ядене на Домина, а който бъде хванат да храни отеца, ще бъде убит на място. Тогава на свещеника започнахме да изпращаме хляб, сирене и мляко по сиротинки, по-малки и от вас, бабината. Мислехме, че Кискиня няма да посегне на дете… Ех, лъгали сме се, наивни сме били, хич и не сме знаели колко страшно нещо е простотията!
Гина обхвана главата си с две ръце, а очите й се напълниха със сълзи. Надка наля още една чаша вода на старата жена, но тя не можа да отпие… Захлипа, а Ненчо я побутна:
-Хей, бабо, трябва да знаем, за да не си изпатим и ние! Хайде, разправяй де!
Женицата се прегърби още повече, опитвайки да се овладее и да продължи. Усети как сърцето й блъска като запряна птица и а-а, а-а, сякаш всеки миг щеше да разкървави крилете си… Тя, някак тежко, успя да премести едната си длан от челото и с все сили да притисне гърдите си.
-Венко се казваше детенцето. Отрано сираче остана, ама дядо му беше свестен човек и си го гледаше като писано яйце, а и го възпитаваше – да уважава людете и добро да прави. Всяка вечер, като притъмнееше, старият изпращаше по внука си ядене на Домина. Та и тази нощ, в която малкият не се прибра, беше сторил същото. От месец Кискиня все чакал отецът да отпадне и да умре от глад, докато взел да се усъмнява, че някой го храни и поразникът се стаил да дебне пред одаичката му. Така хванал Венко и го утрепал от бой. На другия ден извикал дядо му, за да вземе трупа на внучето си и да го погребе. Рекъл му сам да се оправя, като е отхранил разбойник, който не е научен да изпълнява заповеди и ако види някой друг на гробищата, ще го застреля на място. Още същата нощ Домина изчезна и до ден днешен никой не знае какво се е случило с него. Дали е избягал далеч от село или пък Кискиня го е убил?... След около пет лета милиционерът полудя. Неговите хора – властниците, дето го бяха назначили за реда им да следи, си го пазеха, не даваха и прах да падне върху него, ама Господ не го забрави и го наказа… Затова толкова го мразя, прости ми, Боже, затова… - простена баба Гина и още по-силно притисна гърдите си. Децата, ужасени, я подхванаха, за да не се претърколи, а тя пребледня, сетне устните й посиняха и така си остана - с отворени очи, загледани в пропукания таван на скришната одая…
© Росица Танчева Todos los derechos reservados
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=260467 - линк към разказа ми "Спомен за трапчинки"