Двойната леща на лупата на Соломон чупеше светлината. Лъвовете върху сантимите пъчеха гърди с гордостта на гравюри, изписани в петербургските печатници. Разклащаха жълти, червени или виолетови гриви. Зъбеха се на събирача на марки. Щипците на филателиста ги улавяха за опашките и грижливо, сякаш животни в зоопарк, ги подреждаха в класьора. Току успееше да усмири лъвовете, от клонките на някой цъфнал храст разперваха крила и пойните птички, подплашена от шума от полите на посетителките на шапкарницата. Отхвръкваха с бързината на слънчево зайче. Когато очите му съвсем се уморяваха да тичат по въздушните им траектории, затваряше пъстрата книга и излизаше на дълги разходки по крайбрежието с тънките улични фенери, където ароматът от липите носеше усещането за вечна пролет. Оставяше шумната гълчава на плещите на синеоката Розали. На младата модистка ù се налагаше да оцелява сред новоотворилите френски и румънски шивашки ателиета в града.
Палариите, шапки с широка периферия и воалетки, отрупани с пера, птици и цветя, танцуваха пред голямото огледало на модния салон. Докато дамите ги напасваха с атлазените си рокли за градското „бало”, организирано във военния клуб, къдрокосите им деца се надигаха на пръсти да уловят пеперудите по десена на тапетите. А хвъркатите подскачаха по виенските мебели, току спираха върху някое огледало или писалищна маса, за да покажат краските на крилата си. Всичко в тази къща напомняше на голям бял плик с разноцветни пощенски марки, от който всеки момент щеше да отхвръкне нечие признание или просто вест, някак с европейски маниер.
Докато Розали завършваше с припряна бързина някоя от поръчаните ù шапки, звънецът издрънчаваше. Лекият аромат на сапун разбъркваше макарите по масата и караше Розали да се смути. Наталия Гропер поздравяваше с премерен жест и оглеждаше до детайли шапката, която синеоката нашиваше с цветя. Изпъваше шия под бялата блуза, с накъдреното жабо, сякаш щъркелица, готова да клъвне змийче. Някога Розали и Наталия бяха приятелки, после госпожица Гропер скрои шапка на взаимоотношенията им. Отвори в съседство своя шивачница за шапки и идваше, само колкото да се консултира за някоя материя и да поиска конци.
Розали бе услужлива като дете. Доверчивостта ù я караше да вярва на хората и изтъргуваната им чистота. А горчивата истина бе, че приятели няма. И един ден, Наталия щеше да ù стане основен съперник за вниманието на русенското поевропейчено общество, което живееше, сякаш по периферията на една шапка. С шевните машини, чиято представителка щеше да стане, си осигуряваше добър хонорар и сносен живот.
С наблюдателността на скален орел, очите на младата модистка шареха по креслата и стените на уютно мебелирания дом. На един от столовете лежеше грижливо нагъната мъжка носия, което за поевропейчения русенец бе отживелица.
- Роза, скъпа, – успя да възкликне Наталия - нима ще шиеш и по селата?
Розали само се усмихна. Не ù се искаше да чупи мечтата на съпруга си да види новият свят.
-За карнавала е ... – успя да излъже Розали и си заработи по-усърдно над шапката.
А Наталия на свой ред се похвали, че руската възпитаничка Екатерина ù е поръчала бяла шапка с воалетка за престоящата си сватба със софийско даскалче. Роза замижа, споменно. Сети се за малката Катя , която замина, за да надскочи мизерията.
Шапкарката бе прочела в местната преса за набезите на Атанас, братът на Катя, но и предполагаше, че за едно възпитано в Европа момиче подобни сблъсъци с реалността са разочароващи. И ето сега, някогашната ù приятелка се явяваше по градските вечеринки с атлазени тоалети, възглавнички с пълнеж от конски косъм към разкроените поли и шлейф, нашит с безброй рози. Канеха я на танц консули и знатни офицери. Често пресата се скандализираше от това, че внася разврат и съблазън в гражданството, заради умението си да язди и танцува като дама. Катя не помнеше колко болка нанасят мечтите, прерязани от опашка на лястовица...
С идването на Соломон, Наталия трябваше да си замине. На вратата си размениха дежурен поздрав, въпреки че отношенията им не бяха съвсем топли. Евреинът я презираше заради опитите ù да открадне занаята от съпругата му. Но мислеше за скорошното си пътуване и това го караше да преглъща чувствата. Искаше да получи благоразположението на русенското общество, но за тази цел трябваше да се раздели с нещо свидно за самия него. Почти като живот, с детството и младостта, които изглеждат цветни като пощенска марка...
Времето налагаше или да станеш дарител, или сам да подпомогнеш благоустрояването на града. Реши се да създаде свое увеселително заведение, подобно на модния тогава „Исляххане’, където свиреха немкини на цигулки и се организираха балове. А всъщност, луксът е вид зло. Смалява човека.
Заедно с амбулантни търговци и нетърпеливи туристи се качи на собствени разноски на един от плаващите дворци на параходната компания „Generale Transatlantique”. Щеше да мине в новия свят, за да покаже колекцията си от марки на тамошните. Бе издействал помощта на българското правителство за осигуряване на място в изложението сред американските, австрийските, немските, френските, белгийските павилиони. Търговци в носии предлагаха на обикновения турист на сносна или изкуствено завишени цени, розово масло, палта, цветни платна, килими, бутилки с вина, тютюн.
До малката остъклена барака на български арменец, Соломон бе наредил колекцията си от над сто хилядите си пощенски марки и картички. Звукът от гайдата и ароматът на вино от бъклицата му караха любопитните посетители да поспират. Носията му удивляваше с цветовото си многообразие. Пъстротата ù напомняше слънчев лъч, а очите на минаващите се пълнеха. Караха ги наивно да отварят кожените си портфейли, за да купят от разноцветните хартийки от класьора, сякаш за да заявят пред приятелите си, че са видели света. А светът е едно необиколимо за просто око място. Откъм вътрешната страна на периферията му има и малки невидими радости, и тъги, зрими за невидимите...
След като и последната марка отхвръкна с пеперудена лекота от класьора, Соломон отпътува за Русчук. Сантимите и стотинковите марки бяха тежки като мечти, продадени мечти, с които се купува престиж... И всяка си има категория и времева изпълнимост...
В парахода, на обратно, се сприятели с австрийския архитект Майор, който обеща да му гостува на родна земя. Идването му бе ознаменувано от планове за разширение на шапкарницата на Розали. Скоро над модния салон бяха достроени етажи, на които Соломон разположи хотел. За лесно придвижване между етажите бе нагодено ръчно задвижвано съоръжение, чрез което дамите или гражданите по „Маскин ден” стигаха до лятната градина на ресторанта, за да се разхладят с лимонада.
Скоро звуците на мазурката и валса помамиха голяма част от русенската общественост, докарана по френски и виенски маниер. Пред хотела спираха новоизлезлите, за времето си, английски велосипеди и черни файтони, бронзови фенери и червена тапицерия.
Докато русенският „Морален бич” твърдеше, че луксът разваля, мустакатите посетители, с тесните раирани панталони и лъскави цилиндри, надничаха зад драпираните завеси на ресторанта. А Марица и Леополда – две странстващи майсторки на танца, трябваше да предадат танцувалните си умения на поевропейчените госпожици, които посещаваха заведението. Животът в хотела наподобяваше карнавал, където евтини маски заменяха чувствата. А човешките взаимоотношения, приятелството, любовта, се продават, сякаш лимони или стафиди по разноцветните сергии на делника. И в цялото притичване на арлекини и циркови смешници, лястовиците съвсем настръхват... Не разбират човешките салтанати, но тържествуват, когато прозорците на хотела осъмват затворени. Обществото купува мечти, но не дава нови...
http://www.ruselive.com/gallery/main.php/v/ystoyanov/Ruse1878-1900/Picture+360.jpg.html
© Петя Стефанова Todos los derechos reservados