Защо ли пак те виждам там?... Почти издихнал, но на инат живеещ, защо ли? Има ли вече за какво? За кого? За себе си може би? Но какво остана от теб? Само парчета глина от изящна ваза... Всяка вечер си там и аз те виждам, но сякаш само аз, всеки подминава и дори не забелязват, че си там. Единствено някой с погнуса и набръчкано чело отиваха на другия тротоар. Всички смятаха, че като затворат очи и тя, болката, ще изчезне, че животът ще е хубав и всички ще живеем щастливи до края на дните си. А ти все си седеше там. Клинично здрав, душевно мъртъв... Целият в пот, сякаш тялото ти плаче за теб, мръсен, молещ за пари, но едно нещо беше по-чисто от всичко, по-живо от теб самия - очите ти... Те искаха да живеят, да виждат, не само да гледат. Но ти насила ги затваряше, но в съзнанието все изкачаше онзи образ, когато наистина беше ти и беше на върха, и който наистина трябваше да се види, но всички изпуснаха и забравиха, помнят само това -дишащото мъртво тяло. Отдавна животът те беше целунал за с ...