Чоки беше от Бургас. Висок, къдрав, с един готин перчем над челото. Перчемът вълнуваше по-напредналите в годините мацки, а на младоците им се струваше малко демоде. Така или иначе, си се ветрееше над гълъбовите му очи и често се сливаше с тях, защо и той беше гълъбов. Аргир Чомаков, това беше истинското му име, работеше като главен механик в малко предприятийце на морето, което неизвестно защо и как беше разпространило своите структури в радиус от четиресет, че и май повечко километра около себе си. Развиваше толкова производства, че Чоки беше като „манна небесна” за многобройните допотопни машинарийки, използвани в цеховете. Защото той беше техничар и в кръвта си. Напуснал един голям завод в Бургас, след тежък конфликт с некадърния си началник, Чоки беше топнал предпенсионно котва във фабричката и въпреки многото работа по старите трошки се чувстваше великолепно. Много разговорлив, веселяк, вицаджия, бързо успя да се хареса на почти всички-булки, моми, мъже, шефове и даже на кучетата, които вардеха двора на базата. Лафовете му бяха неотразими, най-вече сред булките. Сутрин ги караше да се изчервяват, май доста доволно, като им обясняваше на всеослушание, какъв цвят възглавница им бил приготвил - екрю, само за кестенява коса, или пък синя, за руса свила със сини очи... Понякога, уж неволно опираше лакът в нечие непокорно стърчащо гроздово зърно и след сепването обявяваше за най чувствително място на тялото си същия този лакът.А през това време потърпевшата пърхаше смутено и не много недоволно с ресници. Характер, какво да правиш. Тази веселящина допадна особено много на трима младоци-двама малко над „попрището жизнено в средата” и един шест – седем години по млад. И както се сещате, от това се пръкна едно доста добро приятелство. Инициативата беше на Чоки – два часа след като се запознаха и разбра какви са възгледите им относно алкохола, им зададе въпроса кога ще се напият „като гъски”. Термина предизвика бурен интерес и се уговориха след бачкане да заседнат в бирарията на „Амфора” за да получат необходимите разяснения.
Речено- сторено. Бирарията беше уютна, кокетна, с дървени маси и столове, разположена сред малко оазисче от разноцветни розови храсти и с едни големи халби, които събираха по един литър „Бургаско”, покрити с капчици утринен хлад..”Десятки” - такова беше жаргонното име на двойните халби.
„Четири десятки, суджук, бекон, шунка и много горчица”, анонсира Чоки и закаканиза историята с гъските.
Това се случило отдавна, когато бил седемнайсет-осемнайсет годишен. Отишъл на гости у чичо си, който живеел в някакво си селце, в голяма къща с обширен двор, разделен на две-градинска и стопанска част. Градинската била много красива, ама важна за историята била стопанската, в която се разхождали разни твари-гъски, патки, кокошки и по едри добичета. Чичови му отишли по къра и го оставили сам, казали му да се поразходи из селото, щял да дойде един брадовчед да го вземе и да идат да пият по някоя и друга лимонада в хоремага. Така и станало, дошъл братовчеда, само че вместо да си изръсят стотинките в кръчмата, двамата хлътнали в чичовата изба, три стъпала надолу, и си наточили от чичовото винце, съхранено в две големи, триста литрови бъчви. Имало още една, ама тя била празна. Седнали на хладно, взели по една бучка сиренце в ръка и направо от пахарчето загълтали. Обаче не щеш ли, след третото пахарче, нещо се прецакала канелката и текнало винцето като от селската чешма на мегдана. Усетили се юначетата, че лошо става. Взели и подложили едно бакърено котле, въртяли, чепа, сукали се, като се напълнило, намерили една кофичка. Изнесли котела навън и докато кофичката се наляла до половината, успели да се справят с канелката. Продължили си пиршеството като си гребвали от нея с по едно чашле. Видели и сметката до дъно, позавъртели им се главите и забравили бакърчето навън барабар с една отворена портичка. Качили се да полегнат в една одая. Даа, ама нещастието никога не идвало само. Пусти гъски да влязат през портичката и да вземат да си отмъстят за всички изядени печени гъски със зеле, като изпили всичкото вино от котела. После плеснали с криле и се върнали в стопанския двор. Когато обаче се прибрали с магарешката каручка, чичко и лелка що да видят - гъските лежат мъртви на двора. Бре кво се е случило, суетели се те около натръшканата камара бели птици. Ама станалото - станало, повайкали се и решили докато са още топли да ги оскубят, да си напълнят поне възглавниците с пух и перушина. Скубали, до голо, качил чичето умрелите гъски и ги хвърлил до реката, и понеже мръкнало, решил на сутринта да ги закопае. Кой знае от каква зараза са пукнали, мамка им. Покрил ги с един найлон и си тръгнал. Седнали да вечерят, наточил чичо винце, на Чоки не му вървяло много, ама пийнал няма как. По едно време отвън се чул някакъв шум, грачене, съскане, излизат - и ужас! Голи гъши призраци блуждаели из двора и вдигали шум до небесата, сякаш Рим спасявали! Бре, ами сега - ще изпукат от студ. Та скачат всичките, та вестници намерили, заувивали ги, прибрали ги на топло, спасили ги. Държали ги маса време в курника, да не ги изпече през деня слънцето, вечерно време вестникарските одежди им надявали. И така докато им порастне нова перушина. А Чоката се спукал да яде печени тлъсти гъски със зеле и картофи през двете седмици гостуване. И винце си отпил, нямало как, гъска без вино било като легло без жена...Добре, че в суматохата успял да срита под един храст злополучния котел навреме.
Смехът беше толкова силен, че разтревожи Дебелия Бочо, готвача, та надникна из зад шуберчето, ама бързо се прибра, като разбра, че историята е свършила. А „десятките” се изливаха в жадните кратери една подир друга. „Да се напием като гъски”, хахахахаха!!!
И така, в този паметен ден, след седем – осем „десятки” на глава от населението в бирария „Амфора” се учереди „КЛУБЪТ НА ГЪСОЦИТЕ” Няма да се напиват като „гъски”, ще има сбирка на „КЛУБА”! Разбира се за председател на новото аристократично формирование бе избран единодушно Чоката.– Гъсока Принц Което както се сещате беше немедлено полято, достатъчно и подобяващо.
Така си продължаваше живота – три-четири пъти в месеца сред амфорите с бургаски леден кехлибар се събираха членовете на „Клуба на гъсоците” и бистреха какви ли не проблеми. Оказа се, че освен бирата, господата от клуба имат и друга обща точка. И тази точка си имаше име - ЖЕНИ.. Веднага се направи нова интерпретация на понятието „Гъсок”- освен че пиел, той водел след себе си и харем от гъски. И започнаха безбройните истории. По - младите „гъсоци” разказваха един след друг за похожденията си, за своите международни хареми от курортистки с оскубани вежди и други неща, за зимните си грехове, когато градчето опустяваше. На четиримата им беше весело и приятно.
Една вечер пак се събраха. Донесоха халбите, вече имаха клубен ритуал - изправяха се и започваха да издават гъшия звук „ССССССС” вместо „наздраве”, а халбите глухо изтракваха в средата на масата. Днес разговора не вървеше в обичайното русло, всички бяха сериозни, когато Чоки ги попита дали искат да им разкаже за неговия харем. Гъсоците откликнаха и заслушаха изпълнени с любопитство.
Чоката отпи и заразказва, че и той като тях си има харем. Неговия не бил толкова голям -основните участнички в били две. И както в класическите хареми, едната била „Първата жена”, главната. Това била законната му съпруга - Милена. Оженили се като бил на двадесет години – как да не вземеш такава красавица, бяла като биволско мляко, толкова бяла, та чак капилярите и се виждали от време на време, с едни големи дадености, като географски глобуси, и също толкова твърди, мечта! Добра, работлива, малко мълчалива, идеал за жена. Възпитана патриархално, уважавала го и го слушала. Ама и Чоката си я уважавал – вървял им добре живота. Докато не щеш ли, на един банкет в Айтос, едни приятели го били поканили, се запознал с Елена, ТРЗ –то на едно заводче. И като се видели ... побеснели! Още вечерта я изпратил, какво я изпратил, цяла нощ подпирали една ограда, ама толкова динамично, че я съборили, не рачили да станат и продължили звучните динамичните процеси и на земята. И ето ти го харема – оформил се. Отначало се чудел какво да прави - може ли да се обичат две жени едновременно? Бързо обаче си отговорил, че може, защото точно това се случвало - мислел и за двете с радост, ех да можел да ги събере на едно място като някой шейх... Ама не ставало... и нали бил инженер - направил график. Едната седмица три пъти ощастливявал Милена и два пъти Елена, а на другата - обратното. Отначало се затруднявал къде да води втората си жена, ама решил след два месеца въпроса. Щял да ни покаже как .. И ето, повече от двадесет и пет години главния гъсок си клатушкал харема през странностите на живота. „Първата” не подозирала, втората, щастлива, не ревнувала, не питала, не искала брак, стигало и толкова щастие. Сляпо му вярвала, обичала го, връзката била едностранна – само Чоката звънял да я търси или направо я забирал от в къщи.
Е, добавял от време на време по някоя заблудена овчица, пардон гъсчица, към харема, ама само защото, нали султаните и гъсоците тъй правели...
След три дни заведе клуба в двореца на „Втората”. Докато се чудел какво да прави с място за срещи, в едно турско селце между Айтос и Каблешково зараздавали пустеещи земи за частно ползване. Чоки не се колебал, взел най – неплодородното и маломерно парче, до пътя, на едно баирче, ама до електрическия стълб и водопровода и бързо съединил две бунгала, които купил от завода дето работел, за „без пари”. Това го разказваше докато отключваше вратата, за да въведе „гъсоците”. Едното бунгалце беше превърнато в голяма спалня, постлана с красиви кенарени чаршафи, завършващи с такива дантели, че брюкселките биха навели смутено глава, ако можеха да ги видят. Подредено, чисто, ухаещо на ябълки от купата поставена до леглото. Другото бунгало беше разделено на баня и кухня. Главния гъсок беше монтирал седяща корекомска вана и биде – разкош за аристократи! Нали било дворец. В кухята имаше една мивка, „Раховец” и хладилник. Пълен с „Хайнекен”, от шипшандъра в Бургас. Това място не е за хранене, нали се сещате...
Та тук идвали с Еленка, прекръстил я на Иленка на галено, щото в сюблимния момент викал силно името на партньорката си. И тъй като по прицип си говорел бързо, Иленка, Миленка - кой ти разбира какво крещи. Знаели много хора за бунгалото, но никой не го бил издал досега, мъжката солидарност била голяма работа. Та за това жена му и не подозирала за „Двореца”. Пък и тя си имала свой собствен Версай.
Пийнали гъсоците по един бирок и си тръгнали. На излизане го попитали кой е посадил тази огромна увивна роза на входа. „Феята на двореца, как кой, още като го построих, преди двадесет и пет години”, отговорил Главния. Не щяла много грижи, малко рязане, дъждът вършел останалото.
В един момент Чоки доведе в предприятието нов колега, да помага, работата се беше увеличила. След година се разбра, че си е подготвял заместник. Чоката просто се пенсионира без да чака и миг повече след навършване на шестдесетте си години. Срещите на „Клуба на гъсоците” се разредиха -Чоко идваше един път в месеца. Съскаха и тракаха халбите като се видеха, радваха се на бирените рандевута, по младите продължаваха с историите за жени, Чокито се хвалеше със своите две перли, пиеха си биричката и се веселяха. Само дето гълъбовите му очи се открояваха все по - ярко на фона на белия перчем, който пък все така се развяваше от вятъра и вече не изглеждаше демоде в очите на по- младите гъсоци.
Дойде поредната есен. В дена на първата есенна сбирка се събраха само трима. Гадния ситен дъжд донесе страшната вест - Чоки го нямаше вече. Край. Инфарктът го изстрелял направо от леглото му високо горе, много високо. Сълзи напълниха очите на гъсоците. Купиха цветя, взеха венеца от завода и потеглиха за малкото странджанско село. Жена му беше решила там да е последната му квартира. Нямаше много хора. Милена плачеше безмълвно. Беше точно такава, каквато я описваше Главния гъсок - бяла и хубава. Между цветята, в ковчега, гъсоците оставиха тайно своите ритуални предмети - гаечен ключ, пакетче презервативи и кутийка „Хайнекен”. Никога не бяха губили приятел. Това се оказа непоносимо. Останаха на помена, двама от гъсоците се напиха като... Третия щеше да кара. Целунаха Милена и си тръгнаха. Мълчаливи и самотни, те си мислеха за Другата
А в едно градче, на запад от Бургас, Другата притеснено поглеждаше телефона, който мълчеше гадно. Досещаше се, че е станало нещо лошо. В бургаската болница нямаше такъв човек. На бургаските гробища нямаше такъв гроб. Вече месец Чоки го нямаше. Тя не се залъгва дълго. Взе автобуса и се добра до двореца. Заключен и пуст, той си стоеше безмълвно на мястото. Елена запали няколко свещици и сълзите и дълго се стичаха по трекащите пламъчета. Мъката я изпълваше неистово и тя зави като ранена вълчица, и воят и се понесе от Айтоския Балкан до Странджа планина. Преля прага с вино и вода и си тръгна. Често идваше, повтаряше ритуала и после мълчаливо се стопяваше по пътя към автобусната спирка. Никога повече не влезе вътре.
В една и съща година всичко свърши. Харемът отлетя във висините при своя господар.
След десет години, една самотна кола спря, пред едно самотно бунгало, на един самотен хълм. Трима побелели мъже се заклатиха като гъсоци нагоре по стълбичките. Бунгалото се издигаше като древна гробница, без покрив, със зейнали очи, с огромна, побъркана от цъфтеж алена роза пред разбитата врата. Четири „Хайнекена” изсъскаха едновремено. Единият гъсок извади маркер и написа с разкрачен почерк на сивата стена :„СССССССССССС!!!”
© Бенчо Стефанов Todos los derechos reservados