Ключът на любовта

Глава 2

Звъненето на часовника прониза тишината на утрото. Навън не беше останал и помен от снощния дъжд. През открехнатия прозорец един слънчев лъч игриво проблясваше върху съненото лице на Вивиън и милваше бялата й кожа. От улицата се чуваше шумът на събудилия се град. Тя разтърка очи с двете си ръце, за да се разсъни по-бързо, протегна се и скочи от леглото.

“Какъв странен сън! Още не мога да се отърся от него” – изрече на себе си тя. “Ще се обадя на Сара, за да й го разкажа. Може тя да има идея какво означават думите на онази жена...”

И Вивиън потърси мобилния си телефон, за да сподели с приятелката си, както правеше всеки път. Но за нейно голямо учудване, не успя да го открие никъде... Затова се насочи към стационарния телефон в коридора.

“Номерът, който сте набрали, не съществува. Моля, опитайте отново” – чу глас на оператор в слушалката тя.

“Сигурно съм още сънена и съм сбъркала нещо” – помисли си тя и отново набра номера на Сара.

За втори път чу гласа на оператора, който й повтори същите думи. Набираше несъществуващ номер...

“Сара не ми е казвала, че ще си сменя номера. Какво става тук? Ще погледна в бележника си, да не би пък да ми е споменала и аз да съм забравила. Напоследък съм малко разсеяна.”

Вивиън се огледа за бележника, в който записваше всички важни телефонни номера. Намери го на масата до прозореца. Отвори го, но срещу името на Сара стоеше единствено този номер, който тя току-що набра и й казаха, че не съществува.

“Не може да бъде! Всичко това е някаква шега” – раздразнено си говореше тя, докато се опитваше да стигне до леглото си.

Изведнъж усети, че настъпи нещо твърдо. Наведе се, за да види какво е, взе го в ръка и извика от изненада. До единия крак на леглото й стоеше същото онова ветрило на вълшебната фея от съня й.

“Значи не е било само сън – със затаен дъх изрече тя. - Думите на тайнствената жена са истина...”

Вивиън набързо изтича в хола, където предната вечер със Сара бяха гледали филма. Празната купа от пуканки стоеше самотна на масичката пред канапето. Потърси с поглед дистанционното, за да включи телевизора. Не беше на мястото си, където по принцип го оставяше тя. Огледа се по библиотеката, но там освен многото любовни книги, наредени грижливо, нямаше друго. Обърна се и провери под възглавничката, захвърлена в единия ъгъл на канапето. И там го нямаше...

“Защо всичко е наопаки... и не успявам да намеря нищо?” Ядосана, тя се приближи до телевизора и го включи от копчето му.

“Добро утро, уважаеми зрители, на 25 юни 1975 г.” – поздрави говорителят от екрана.

“Какво?! – изпищя Вивиън. - 1975-а! Не може да бъде?!” – и тя приседна на канапето, трепереща от изненада.

Развълнувана и едновременно малко изплашена, Вивиън прекара няколко минути неподвижна на канапето, загледана пред себе си. Едва сега осъзна на какво се дължаха необичайните случки тази сутрин. Беше се върнала назад във времето – Сара я нямаше, затова не успя да й се обади.

Стаята й също бе някак си променена. Телевизорът, как не бе забелязала до този момент, изглеждаше като някогашните модели, които бе виждала само по старите филми. И дума не можеше да става за дистанционно...

“Господи! – прошепна тя. - Нима е възможно...?!”

След шока от първоначалните емоции тя събра сили да се изправи и да се приближи до прозореца в хола. Надигна бавно завесата и погледна навън. Улицата, а и целият квартал, изглеждаха напълно различно. Никога не беше си и помисляла, че може да види такава гледка – нямаше ги познатите сгради и магазини, нито барчето отсреща, където понякога обичаше да пие кафето си сутрин и да побъбри с някой от клиентите вътре. На негово място се издигаше стара сграда, на която с големи букви беше изписано: “Клуб на самотните сърца”.

“Самотните сърца” – това защо ли ми звучи така познато... – запита сама себе си тя и продължи да се оглежда.

По улицата минаваха всякакви хора: едни –  забързани нанякъде, други – едва движейки се, замислени над нещо, а трети – шумно разговаряйки помежду си. Вивиън напразно се взираше в лицата им с надежда да открие познати черти. Изпитваше огромно желание да сподели с някого какво се случваше с нея. Всичко това й се струваше твърде нереално, фантастично, трудно за проумяване.

“По-добре да изляза навън и да поогледам.”  - помисли си тя, докато обличаше набързо дрехите си.

След около десетина минути Вивиън беше вече на улицата. Спря се за секунда пред входната врата на блока, колебаейки се в коя посока да тръгне. Тогава долови от дясната си страна познат глас и тръгна към него, водена от звуците.

- Вестници! Купете си вестници! – провикваше се някаква жена и размахваше вестник в ръка.

“Но това... това не е ли същата вълшебница от съня ми?” – и Вивиън се приближи към нея. Този път жената не се различаваше от обикновените минувачи по улицата. С черната си пола и дълга риза на райета тя не можеше да привлече с нищо особено вниманието на хората. Но Вивиън не грешеше. Това беше тя. Косата й бе все така прибрана в златист кок, а очите й – тях Вивиън никога не можеше да сбърка. Те се бяха запечатали дълбоко в съзнанието й – големи, искрящи, пълни с любов и състрадание.

- Искаш ли вестник, момиче? – попита я жената и Вивиън вече нямаше никакво съмнение, че това е тя.

- Извинете, госпожо, искам да говоря с Вас. Моля Ви, само за секунда – умолително изрече Вивиън. В съзнанието й напираха куп въпроси, чийто отговор искаше да разбере: Как се беше озовала тук? Какво я очакваше? Какво трябваше да направи?

Ключът към тайната знаеше единствено тази жена. Вивиън вече нямаше съмнение, че тя е вълшебница. И отчаяно се нуждаеше от обяснения.

- Не сега, мила. Много бързам, но вземи това – и тя подаде един от вестниците на Вивиън, след което й намигна и закрачи бързо надолу по улицата.

Вивиън дори не успя да реагира, а остана неподвижна, загледана след тайнствената жена, докато не я изгуби от погледа си. Не знаейки какво да прави или накъде да върви, тя се зачете в първата страница на вестника, който несъзнателно продължаваше да стиска в ръка и извика от изненада:

“Известният актьор Ричард О’Брайън търси да назначи момиче за своя лична асистентка. Моля, желаещите да се обадят в офиса му, за да си уговорят среща. Телефон за връзка: 535-785-235.”

Вивиън подскочи от радост, без да се интересува какво биха си помислили хората наоколо.

Чудото наистина беше станало! Бе попаднала в славните години на Ричард О’Брайън. Бе мечтала за този момент толкова много пъти и сега всичко беше реалност. Щеше да има възможност да изживее всичко онова, което си бе представяла в самотните нощи, когато, гледайки звездите от прозореца на стаята си, редеше в главата си картините от живота на Ричард. Сега тя щеше да бъде част от пъзела. И знаеше, че трябва да благодари единствено на добрата вълшебница за този подарък. Трябваше да я открие, но преди това й предстоеше нещо още по-важно. Да отговори на обявата във вестника.

“Да, това е! Това е моят шанс да се срещна с него! Не мога да повярвам, че всичко това наистина се случва с мен...” – превъзбудено си мислеше Вивиън, докато изкачваше на един дъх стълбите до апартамента си.

Влезе в коридора и с треперещи пръсти набра номера, посочен в обявата. А ако се обадеше Ричард, какво щеше да му каже? Щеше ли да успее изобщо да промълви и дума? Цялата се тресеше от вълнение. От отсрещната страна чу приятен женски глас. Слава Богу!

- Добро утро, госпожо. Обаждам се във връзка с обявата за лична асистентка на г-н О’Брайън. Бих искала да си запиша час за интервю – с развълнуван глас говореше Вивиън в слушалката, а сърцето й щеше да изскочи от гърдите й.

- Да, госпожице, имаме вече доста кандидатки. Заповядайте този следобед в 3 часа в офиса му на ул. “Хилтън” 55 – отговори й любезен глас отсреща.

- “Хилтън” 55 – повтори изненадана Вивиън, спомняйки си за снощния сън. - Благодаря Ви, госпожо! Ще съм точна!

Тя затвори слушалката, но изведнъж лицето й посърна. Документите й? Как щеше да обясни на хората, датата на раждането си? Че идваше от бъдещето?

Вивиън трескаво затърси личната си карта в дамската си чанта. Вик на облекчение се изтръгна от гърдите й, когато видя, че добрата вълшебница се бе погрижила и за този детайл. Датата на раждането й бе променена, както и животът й. Предстоеше й да се изправи пред нейната жадувана реалност.

Нямаше по-щастлив човек от Вивиън в този момент. Чувстваше се на крачка от мечтата си и усещането й харесваше. Тя си тананикаше някаква весела мелодия, докато вадеше дрехите си от гардероба и с танцова стъпка се приближаваше до огледалото, за да се огледа с всяка от тях.

“Какво да си облека? Нямам нищо подходящо като за среща с Ричард О’Брайън!” – намръщи се тя и захвърли дрехите върху леглото. “Ще трябва да изляза да си избера нещо красиво” – реши накрая тя.

След дълго обикаляне по магазините тя успя да си купи елегантен светло розов костюм, състоящ се от сако и не много къса пола, с които прецени, че ще изглежда добре пред Ричард и ще му направи нужното впечатление.

* * *

Дългоочакваният час за интервюто с Ричард О’Брайън настъпи. С всяка измината стъпка Вивиън усещаше, че се приближава все повече до него. Вървеше уверено, с гордо вдигната глава, опитвайки се да прикрие вълнението, което я изгаряше отвътре. Премисляше всяка дума, всеки жест, всеки поглед, който ще отправи към своя “любим”. Разиграваше различни сцени в главата си, за да е напълно подготвена. Жаркото следобедно слънце припичаше безмилостно, но тя дори не го усещаше, вглъбена в мислите си.

Ето я улицата – “Хилтън” 55. Вивиън се спря. “Но... това е улицата от моя сън. Първо си помислих, че само името й е същото, но сега, като съм тук – мястото, сградите, всичко е така, както го видях. Аз вече съм била тук!” – говореше си наум тя.

Видя сградата, където беше офисът на Ричард О’Брайън и влезе вътре.

В коридора имаше куп момичета, които като нея чакаха за интервю. Някои от тях бяха доста самоуверени и вече си мислеха, че са назначени, други – плахо се оглеждаха.

Вивиън не каза нищо, а само зае мястото си до останалите и зачака. Една след друга момичетата влизаха в кабинета на актьора с големи очаквания, но излизаха със сълзи на очи. Той не харесваше никоя от тях...

- Какво си мисли този господинчо! Ще види той! Как така не съм подходяща?! – закани се една кандидатка, която вече се мислеше за победителка. Пълничките й бузи се тресяха от гняв, а в очите й светкаха злобни искри към момичетата, които все още не бяха опитали късмета си. Тя преметна чантата си през рамо и закрачи с дебелите си крачета към изхода, мърморейки нещо под носа си.

Дойде и редът на Вивиън. Тя нервно влезе в стаята. Погледна го. Ричард стоеше безмълвен на бюрото си. Заради горещината беше махнал вратовръзката си и разкопчаната му риза разкриваше малък участък от гърдите му. За първи път Вивиън имаше възможност да го види толкова отблизо. Беше по-красив, отколкото по телевизора. Мъж в разцвета на силите си, малко над трийсетте, с високо чело, над което русата му чуплива коса небрежно падаше. Имаше някакво излъчване в него, което те привличаше неизбежно. Сексапил, който не можеше да прикрие,  дори седнал зад бюрото си. Вивиън усети как краката й омекват и всички подготвени предварително думи се изпариха от главата й. Тя стоеше все така неподвижна до вратата и не можеше да откъсне погледа си от сочните му устни. Как мечтаеше за една тяхна целувка!

- Добър ден, г-н О’Брайън – успя да се съвземе тя след първоначалното стъписване и се приближи до него, подавайки му ръка за поздрав. Но ръката й остана да виси самотно във въздуха.

Ричард не само не отговори на поздрава, но дори не я погледна. Продължаваше да се взира надолу в списъка с кандидатките.

- Седнете, ако обичате – чу Вивиън звучния му глас, който иззвънтя в ушите й и я накара да потръпне от наслада.

След около минута мълчание той изрече:

- Е, г-це Питърсън, имате ли предишен опит на подобна длъжност?

- Не – смутено отвърна Вивиън. – Никога досега не съм работила. Наскоро се дипломирах... “Връзки с обществеността”.

- А защо според Вас тогава трябва да Ви назнача за моя асистентка? – прекъсна я той.

“Защото те обичам!” – прииска й се да отвърне Вивиън, но се спря.

- Защото вярвам, че мога да се справя! – опита се да звучи колкото се може по-уверено Вивиън и стисна силно дамската си чанта, която лежеше на коленете й.

- Вярвате? Но вие нямате никакъв опит. Дали наистина ще успеете? – продължи да я тормози Ричард, без да я поглежда.

- Не можем да разберем, без да сме опитали – тихо отговори Вивиън, усещайки, че разговорът не върви в добра посока.

При тези думи Ричард най-накрая вдигна глава към нея и очите им се срещнаха. Синият му поглед я прониза. Гледаше я така, сякаш всеки момент щеше да разкрие всичките й тайни. Вивиън се почувства разголена пред него и смутено отмести поглед встрани.

- Не сме ли се виждали преди? – учудено попита Ричард и от предишното му студено държание не остана и помен. – Лицето Ви ми изглежда толкова познато...

- Не мисля – прекъсна го Вивиън, докато той продължаваше да се взира в нея.

- Странно, защото аз имам усещането, че Ви познавам отдавна, много отдавна – все така любопитно я изучаваше той.

- Как бих могла да забравя, ако бях се срещала с Вас, г-н О’Брайън? Вие сте известен актьор, а не просто минувач от улицата – опита се да се пошегува Вивиън, за да излезе от неловката ситуация.

Ричард се засмя над думите й за пръв път, откакто разговаряха. Имаше такава чаровна и пленителна усмивка, на която трудно би устояла всяка жена. Какво оставаше за влюбеното сърце на Вивиън. Очите му заблестяха по странен начин. Изведнъж й се стори, че стана още по-красив от преди малко. Емоцията му придаваше неустоим чар. Само ако можеше да се хвърли на врата му и да го нацелува!

- Добре, г-це Питърсън, ще имаме много време да се опознаем. Назначена сте за моя асистентка – отговори накрая той, продължавайки да се усмихва нежно.

- Какво, наистина ли? – плясна с ръце Вивиън и на свой ред широка усмивка озари лицето й. – Няма да ви разочаровам, г-н О’Брайън! Обещавам! – едва успя да изрече тя.

- Надявам се! – и Ричард я погледна одобрително. – Сега вървете при мениджъра ми Джейсън Стюарт, за да уточните всички детайли с него и се върнете при мен.

Излизайки от кабинета на Ричард, момичетата, които чакаха отвън се насъбраха около нея.

- Какво стана? – попита едно от тях. – Забави се повече от останалите?

- Получих работата! – извика Вивиън въодушевено и очите й блестяха. – Аз съм новата асистентка на Ричард О’Брайън! – и тя се завъртя в кръг от радост.

Останалите момичета само се спогледаха със завист, без да я поздравят и една по една се разотидоха.

 Кабинетът на мениджъра на Ричард се намираше в съседната стая. Вивиън леко почука и след като чу отговор отвътре “Влез”, тя внимателно открехна вратата и влезе.

Пред нея се разкри просторно и светло помещение, подредено с вкус. От пръв поглед си личеше, че човекът, работещ в него, обичаше това, което прави. Джейсън Стюарт беше седнал на бюрото си и оживено разговаряше с млада жена. Той беше мъж около 50-годишен, русоляв, с горд, но благороден поглед. Явно на младини е бил красавец, защото лицето му все още разкриваше привлекателни черти. Младата жена до него не беше на повече от двадесет и пет години, с черна копринена коса, не много дълга, и с бяла нежна кожа. Беше облечена в скъп елегантен костюм, поне така си помисли Вивиън, и небрежно размахваше цигара в ръка.

- Добър ден – поздрави Вивиън и леко се усмихна.

- Добър ден, госпожице, с какво мога да Ви помогна? – попита Джейсън, изучавайки я с поглед.

- Казвам се Вивиън Питърсън и г-н О’Брайън току-що ме назначи за лична асистентка – отвърна тя и хвърли поглед към жената срещу нея.

- Приятно ми е, г-це Питърсън. Аз съм Джейсън Стюарт – мениджърът на Ричард.

- Виж ти, значи Ричард е успял да си избере асистентка, без да се посъветва с мен – неодобрително изрече младата жена и погледна презрително към Вивиън.

При тези думи Вивиън леко потръпна, но не каза нищо.

- Ще отида да поговоря с него. Извини ме, Джейсън – и тя набързо напусна кабинета.

- Мисля, че госпожицата не ме хареса – успя да промълви Вивиън, след като жената излезе.

- Не се притеснявайте! Тя не харесва никого, само себе си – опита се да я успокои Джейсън и се приближи към нея. – Това е Ребека Морис, годеницата на Ричард – продължи той.

- Годеница – Вивиън почувства как сърцето й се сви от болка.

- Хайде, елате да седнем и да поговорим – продължи Джейсън.

След като Вивиън се настани на мекия стол срещу него, тя обясни:

- Г-н О’Брайън ме помоли да дойда при Вас, за да уточним всички детайли, свързани с работата ми.

- Добре, изглеждате ми добро и умно момиче, гледайте си съвестно работата и няма да имате проблеми с Ричард. Той обича точните и дискретни хора, които не му създават проблеми – опита се да я посъветва Джейсън.

Погледът, с който мениджърът гледаше Вивиън и нотката в гласа му издаваха, че той вече я беше харесал. Вътрешното му усещане казваше, че може да й се довери.

- Програмата на Ричард е доста натоварена напоследък. Срещи с медии, фотосесии, след около седмица започваме снимките за нов филм – “Тайнственият остров” – продължи да обяснява Джейсън. – Ричард и Ребека ще играят в главните роли.

- Много хубав филм! Обожавам го! – изпусна се, без да иска Вивиън и очите й заблестяха.

- Как, от къде знаете? – попита учудено Джейсън.

- Хмм, четох някъде за това – опита се да поправи грешката си Вивиън. - Стори ми се много интересен като сюжет и нямам търпение да излезе, затова реагирах така.

“Каква глупачка съм! Без малко щях да объркам всичко!” – скара се на себе си Вивиън и погледна Джейсън с усмивка. “Но аз знам този филм наизуст и въпросната Ребека не е в главната роля. Много странно, каква ли е причината?” – продължи да се пита наум тя.

Страхувайки се да не направи някоя друга глупост, Вивиън побърза да излезе от кабинета.

- Надявам се да работим дълго време заедно, г-н Стюарт – след секунда мълчание изрече Вивиън.

- За мен ще бъде удоволствие, г-це Питърсън! – и Джейсън бащински сложи ръка на рамото й. – В мое лице вече имате приятел. Може да разчитате на мен. Приел съм Ричард като син, защо пък Вие да не сте ми като дъщеря – засмя се той и я изпрати до вратата.

Вивиън се облегна на стената в коридора и се замисли за минута. “Има си годеница! Как тогава ще спечеля сърцето му? Как?” – мислеше си наум тя и в очите й напираха сълзи. След като се посъвзе, тя набързо избърса очите си: “Не, не мога да плача сега. Трябва да съм силна!” – и тя гордо вдигна глава и почука на вратата на Ричард.

- Влезте – чу отвътре гласът му и прилив на щастие изпълни сърцето й.

Още с влизането в кабинета видя Ребека, която беше седнала на коленете на Ричард и беше увила ръце около врата му в задушаваща прегръдка.

- Ще те оставя да работиш, скъпи, а аз ще се поразходя из бутиците – и тя страстно впи устни в неговите, без да се интересува, че Вивиън е вътре.

Излизайки от стаята, тихо изсъска на Вивиън:

- Внимавай, стой далеч от него. Той е само мой! – и я погледна с убийствен поглед.

- До скоро, мили – усмихна му се тя и му изпрати въздушна целувка на раздяла.

“Тази жена е змия. Трудно ще се преборя с нея, тя е лоша!” – помисли си Вивиън и въздъхна. Но в следващия момент си спомни думите на феята и увереността й се върна. “Няма да се предам! Не мога да оставя любимия си в лапите й. Ще успея. Няма да пропусна шанса, който ми е подарен! – и в очите й заблестя малко пламъче надежда.

- Г-це Питърсън, какво се замислихте? – прекъсна душевните й терзания гласът на Ричард.

- Не, нищо ми няма – усмихна му се Вивиън. – Мислех си за работата.

- Радвам се да го чуя – погледна я той. – Сега, ако искате, може да се прибирате вкъщи. Сигурно сте уморена, беше дълъг ден.

- Да, така е. Беше ден, пълен с много емоции – допълни Вивиън, подавайки му ръка за довиждане.

- До утре, г-н О’Браъйн.

- До утре, г-це Питърсън. Ще Ви очаквам за първия Ви работен ден – и той стисна ръката й на сбогуване.

* * *

След около половин час Вивиън беше обратно в апартамента си. Преоблече се набързо, вечеря и включи телевизора. Странно усещане бушуваше в душата й. Все още не можеше да осъзнае напълно случващото се с нея. Всичко й изглеждаше по-скоро като сън. Но тя не искаше да се събужда от него. Харесваше й идеята да бъде близо до Ричард О’Браъйн. Какво щеше да се получи тя все още не беше напълно сигурна. Но чувстваше, че иска да вземе с пълни шепи от предоставената й възможност. Нейното чудо беше започнало да се сбъдва. Малко по малко.

Ричард я бе избрал за своя асистентка! Какво го беше накарало да вземе решението така бързо? Дали всичко беше плод само на магията или нещо у самата Вивиън го беше привлякло по необясним за него начин? Онзи момент, когато погледите им се срещнаха за пръв път – може би точно тогава съдбата бе започнала своята тайна игра. А правилата – кой щеше да ги поставя? Дали бяха вече определени, или тепърва предстоеше да бъдат измисляни? Нима наистина всичко зависеше единствено от Вивиън? Крехката и слаба Вивиън, която отчаяно мечтаеше за любов. Споделена любов! Предстоящите шест месеца щяха вероятно да дадат отговор на тези и още много други въпроси.

“Ще ми се Сара да беше тук и да й разкажа. Чувствам се малко самотна.” – мислеше си тя, докато се приготвяше да си легне. “Лека нощ, Ричард! Сънувай ме!” – и тя се унесе в сън.