Момчето вървеше по пустата улица, забило поглед в земята. Защо ли наоколо не се вясваше жива душа? Беше хубав неделен следобед. Сигурно всички бяха хукнали по плажове, курорти и скъпи пътувания. Момчето не схващаше защо хората са такива идиоти. Хабят си парите за глупости, а после – държавата им е виновна. Не можеха ли просто да си стоят на задниците?

Размислите му бяха прекъснати от лек полъх на вятъра. Макар че беше едва забележим, той сякаш отвя светлината на слънцето, всички цветове и емоции. Остана само празнота. И страх.

Момчето бавно вдигна глава.

След няколко часа бе открит труп. Вкочанен, с широко отворени очи и без нито една рана. Точно по средата на тротоара.

Красимира затвори книгата и се ухили. Очертаваше се смразяващ кръвта психотрилър, пълен със сарказъм и без излишни драми. Отлично.

Момичето се огледа. В книжарницата беше спокойно, както винаги. Малкото останали посетители се бяха съсредоточил в избиране, прелистване или просто разглеждане на книги.

Ето това харесваше Краси в моловете. Нямаше навлеци, които да ти досаждат. Всеки гледаше единствено себе си.

За нейното обкръжение не можеше да се каже същото. В училище най-голямото забавление беше да се гледа кой какъв телефон и дрехи има, какво прави, с кого се е свалял, колко пъти са го арестували… Единствената добра страна беше, че можеше да преметне с лекота простите си съучченици.

Тъпанари.

Може би трябваше да се сърди на майка си, че я записа в най-близкото училище, което не блестеше с особен престиж.

Всъщност майката учила в същото, след като я изхвърлили от предишното, и го завършила с твърда тройка. Пак в него намерила първото си сериозно гадже (след няколко неуспешни опита). Ако трябва да сме точни, то станало сериозно чак на абитуриентския бал, в една малка стаичка над парти залата. Поради голямото количество консумиран алкохол, никой от двамата млади авантюристи не забелязал малката подробност, чиято липса предизвикала твърде сериозно последствие.

За последствието станало ясно чак след три месеца, когато влюбените гълъбчета съвсем били забравили един за друг, а и за злощастната нощ, благодарение на евтиното уиски.

Майката на Красимира никога не била мислила за тестове за бременност, а на не особено силните болки в корема не обръщала внимание. Но когато след три месеца фактът, че е бременна, станал неоспорим, тя разбрала, че вече е късно за аборт.

И още по-лошо – родителите ѝ също разбрали. Те, бидейки строги моралисти, казали на дъщеря си да си изкарва прехраната както може.

Сега, след 15 години, тя съвестно изпълняваше заръката им. Търгуваше с каквото ѝ попадне – алкохол, наркотици, собственото си тяло… Тази вечер искаше да накара и Краси да ѝ помага в последния бизнес, но момичето бе наследило здравата физиология на баща си и не се даде толкова лесно. Впрочем, и майката се оказа упорита – излезе от малкия апартамент, сипейки псувни, за да доведе подкрепление. Тийнейджърката не беше глупава и веднага разбра това – разби ключалката с фиба и избяга. Скри се на най-неочакваното за майка си място – книжарницата в мола. Точно толкова сигурно, колкото да се криеш от дявол в църква.

Жената не знаеше, че дъщеря ѝ често отскача дотам – предполагаше, че „се мота с някакви навлеци“.

Краси върна книгата на рафта. Вече беше късно и магазинът щеше да затвори скоро. А и сто на сто майка ѝ беше забравила всичките си намерения под влиянието на бутилка некачествено вино.

Тийнейджърката огледа другите двама заплеси, останали да късно в книжарницата. До лавицата с любовни романи стоеше момиче на нейната възраст. Носеше син пуловер, червен шал и (сериозно ли?) жълта карирана пола до коленете, порядъчно смачкана. На рафта отстрани стоеше спретнато подредена купчинка с поне десет книги. Непознатата съсредоточено ровеше в портмонето си – по изражението ѝ се виждаше, че съдържанието му изобщо не ѝ допада.

Ха. Значи и на богатите кифли понякога не им достигаха парите. Едва ли тази беше попадала на друга трудност в съвършения си живот – изглеждаше като мекушава лигла, живееща в своя малък, въображаем свят.

Другият посетител бе толкова невзрачен, че се сливаше с пейзажа дори и без други хора наоколо.

Той също беше колкото нея. Краси реши, че би могъл да е хубав, стига да не беше това отнесено, задръстено и неуверено изражение. Дрехите му също допринасяха за имиджа на загубеняк – грозен сив пуловер и черен панталон. Момчето вглъбено четеше някаква дебела книга от рафта за философия и психология. Когато алармата на телефона му звънна, то едва не изпусна книгата. След като се опомни, приглади страниците ѝ, взе я и тръгна към касата.

Краси огледа двамата окъснели посетители за около секунда, после се обърна с презрение и тръгна към вратата. Както винаги, нищо интересно.

Изневиделица светлините премигнаха и се изключиха. Почти едновременно се чуха два вика – единият, разбира се, беше на кифлата. Но другият звучеше като детски.

Красимира завъртя очи. Толкова лесно ли се плашеха тези хора! Тя тръгна към светлината, идваща от коридора зад витрината, за да провери дали е отворено. Не беше. Глупавите продавачи изобщо не бяха забелязали хората в другия край на голямата книжарница.

Очевидно на останалите затворени посетители също им беше хрумнало същото, каквото и на нея. Първо дойде другото момиче, сякаш нарочно препъвайки се във всяка възможна етажерка.

- Здрасти – каза задъхано то, когато видя Краси. – Голям късмет, а? Сега как ще се измъкнем оттук?

- Очевидно няма да стане с хленчене! – изръмжа тийнейджърката. – Може ли да млъкнеш? Опитвам се да се съсредоточа!

- Както искаш! – отвърна обидено лиглата. Миг след това си възвърна настроението. – Между другото, аз съм Ели. А ти?

- Красимира – отвърна кратко момичето, демонстративно се обърна настрани и отвори чантата си.

Преди да извади каквото и да било от нея, до изхода дотичаха още двама навлеци. Единият беше задръстенякът, когото Краси забеляза преди. Другият беше по-малък, на около десет години. Сигурно бе дошъл от друг ъгъл на магазина.

- Хей… ъъъ… здравейте – смотолеви по-големият.

Този никога ли не беше виждал момичета?

- Георги, какво става? – попита хлапето до него.

- Заключили са ни в книжарницата – отвърна Георги.

- Ще се опитам да отворя! – ентусиазира се малкият досадник, изтича до вратата и започна да я дърпа.

- Съжалявам – изчерви се Георги - Брат ми Петър е малко холеричен…

- Какво значи това? – полюбопитства Ели. Това ли беше най-важното сега?!

- Ами, такова, винаги иска да доминира – кога щеше да спре да заеква този смотльо?

- Аз пък мисля, че е просто тъп комплексар – безцеремонно заяви Краси.

Тя хвана детето за рамото и го дръпна от вратата. То едва успя да запази равновесие и я изгледа обидено.

- Виж какво, малкия – намръщи се момичето. – Ако развалиш вратата, ще прекараме цялата нощ тук, а на сутринта ще ни намерят. Излишно е да казвам, че ще се погрижа ти първи да си изпатиш. Така че се махай и ме остави да отворя!

Момчето се дръпна настрани. Брат му дори не направи опит да го защити. Какъв страхливец.

- Наистина ли можеш да ни измъкнеш, Краси? – развълнува се Ели, преструвайки се, че не е забелязала заплахата в гласа на тийнейджърката.

- Не ме наричай Краси, ако обичаш – тя отново се разрови в чантата си. – И да, ще ви измъкна. Стига да не ми дуднете на главата.

Няколко учебника? Откраднат айфон? Портфейл с дребни монети?

Къде ли беше смотаното нещо… Момичето извади последната вещ – несесера си. Освен химикал и молив, в него се намираха и две метални фиби, джобно ножче и запалка – малкият ѝ комплект за оцеляване.

Сега фибите щяха да влязат в употреба. Краси вкара едната в долната част на ключалката. Внимателно огъна другата и я използва, за да завърти бравата.

- Страхотна си! – извика Ел и се хвърли на врата ѝ.

- Би ли ме пуснала? – каза сухо Краси и я бутна настрани. – И наистина ли смятате да тръгвате? Бас държа, че камерите вече не работят.

- Имаш предвид… да ограбим книжарницата? – примигна лиглата.

- Суперско! – съгласи се веднага Петър. – Отдавна искам да си купя всички книги за Хари Потър, но мама не ми дава пари.

Краси се подсмихна. Като изключим факта, че беше капризно и наивно, хлапето имаше потенциал.

- Само че камерите на изхода още са включени. Сигурно има и пазач.

Наистина – да крадеш в мол (особено празен) не беше добра идея. Денем, сред общата суматоха, нямаше нищо по-лесно от това да свиеш портфейл или да отмъкнеш нещо дребно от магазин, откъсвайки баркода. С книгите беше по-трудно, затова вкъщи Краси имаше едва десетина. В книжарниците никога не се събираха тълпи.

- Не се бях замислял… - поклати глава Петър.

- Както и да е, хора – засмя се Ели. – Да тръгваме!

Когато всички излязоха, Краси предвидливо заключи вратата отвън. След това продължиха мълчаливо по коридора.

Най-сетне малко тишина.

Тишината продължи цели пет секунди, преди Ели да се намеси:

- Хора, помислете си. Попаднахме тук по едно и също време… Това е съдба! Бих искала да се опознаем.

- Е, късмет – извърна се Краси.

- Щом ти не искаш, аз започвам – намигна ѝ другото момиче. – Цялото ми име е Елена Иванова. На 15 съм. Имам страхотни родители и куче. Обожавам да чета, да мечтая и да правя кексчета. И тъй като провидението ни срещна в книжарница, ще ви попитам какви книги четете. Аз обичам романтика и фентъзи. А най-много – романтично фентъзи.

Ясна картинка. Краси бе хвърляла по един поглед на тези два жанра и знаеше, че заемат първо и второ място в класацията за нереалистичност. И романсът заемаше първото.

- Е? – подсети ги Ели. Петър се отзова първи:

- Харесвам книги, които са забавни и приключенски.

- А ти? – момичето се обърна към брат му.

- Психологически – отговори той. – И всякакви теории, философии…

Ели кимна, после задържа погледа си върху Краси. Тя въздъхна:

- Ужаси и криминалета.

- Е, няма ли да ми кажете нещо друго за… - понечи да продължи Ели, но я спря силно покашляне. Без да се усетят, бяха стигнали до изхода на мола.

Човекът, който се покашля, бе пазачът. Той тъкмо се готвеше да тръгва.

- Много сте окъснели. По-добре побързайте, преди да съм затворил.

- Благодаря, довиждане! – извика Ели, докато групата притичваше покрай него.

Всички изскочиха от мола, но веднага след това се прибраха под навеса. Валеше такъв пороен дъжд, че дори краткото надникване доста ги измокри.

Краси изруга наум. Докато бягаше от къщи, беше забравила да си вземе якето.

Останалите вече вадеха връхните си дрехи. Тя измери с очи разстоянието до автобусната спирка. Не беше повече от двеста метра и ако притичаше бързо, щеше да стигне, без да се намокри много.

Тъкмо направи първата крачка, когато Ели я стисна за китката.

- Чакай! Ти нямаш връхна дреха!

- Остави ме, бързам – дръпна се Краси.

- Ъм… първо вземи това – намеси се X и ѝ подаде якето си.

- Не ти ща шибаното яке!

- Имам чадър – той извади черен чадър от раницата си. Сякаш му стана неудобно, затова побърза да добави:

- Пешо, да тръгваме.

- Ама къде се разбързахте всички! – разпери ръце Ели. – Няма как да се разделим просто така, след като бяхме заедно в това приключение!

Тази не беше виждала други приключения, освен книжни. Не се беше била с разни хулигани с риск да я изнасилят, ако загуби. Не беше крала, за да се нахрани по време на дългите отсъствия на майка си. Краси беше на мнение, че всеки трябва да минава през уличния живот – тази казарма за душата. Тогава обществото нямаше да се състои от малодушни и мекушави идиоти.

Тийнейджърката се откъсна от мислите си. Ели трескаво драскаше нещо по някакъв лист. Скъса го на две и подаде на Краси и Георги по една половина.

- Тук са адресът, телефонът и имейлът ми. Може ли вашите?

- Дръж си ги за себе си – намръщи се другото момиче и ѝ върна листчето. – И бъди благодарна, че те предупреждавам – ако бях задържала бележката, щях да ограбя къщата ти с моята банда.

- Стига де – засмя се кифлата. Очевидно помисли, че Краси се шегува. – Знам, че съм бъбрива и лекомислена досадница, но чак пък толкова… Пък и как ще придумаш „бандата“ си?

О, Краси знаеше много методи. Гинка беше отлична хакерка, но пълна слабачка в боя – лесен начин за заплашване. Алекс го биваше в ключалките – бе много по-добър от самата Краси. Но щеше да се съгласи да ѝ съдейства, ако тя го заплашеше да каже на 5-те му гаджета, че им изневерява. А на Пенчо с огромните му мускули и несъществуващ мозък му беше достатъчно едно пакетче марихуана, откраднато от запасите на майка ѝ, и шепот в ухото „Следващия път“. Тази стратегия обаче нямаше да действа безкрайно. За потенциалния „следващ път“ (и за много други ситуации) тя беше приготвила калъф с ножче, зашит в джоба на блузата ѝ.

Разбира се, подкупите (беше една от най-ловките крадли), домашните (тя не блестеше с особена прилежност и раболепие към учителите, но лесно се справяше със смехотворните задачи), а за по-глупавите – преувеличените разкази също вършеха работа.

На върха на езика ѝ бе да каже всичко това и най-сетне да уплаши самодоволната кучка, но се въздържа.

Междувременно кучката бе убедила двамата дебили да дадат телефоните, имейлите и общия си адрес. Сега тя напъха вече напълно изписаното листче в джоба на якето, което Краси все още държеше, преди тя да реагира.

- Задръж го, настоявам – Ели само дето не заподскача в очакване.

- Зарежи – изплю се тийнейджърката и се приготви да метне якето към Георги.

- Хей, някакъв автобус идва! – намеси се Петър.

Беше автобусът на Краси.

- Чао, загубеняци – измърмори момичето и забърза натам, обличайки се в движение. Съвсем бе забравила, че носи чужда дреха.

За щастие рейсът бе почти празен. Тя седна в самия му край, преструвайки се, че дупчи билет. Всъщност използва за тази цел първото, което ѝ попадна под ръка – листчето с адресите. Тя се стресна. Погледна повторно към джоба, откъдето го взе.

„Майка му д**а“, помисли си тийнейджърката.

Все още беше с якето на мухльото.