Вали вече от седмици, а небето е като натежал тензух, от който се стелят вълни от студена пара. Влагата е пропълзяла навсякъде и като слузесто, жадно животно е изпила всички цветове от света, оставяйки го да тъне в досадна сивота.
Има хора, които в такива дни са подтиснати, други, като касиерката на автогарата, от която си купих билет вчера, очевидно са раздразнителни. А ако сте като приятелката ми Денис, дните без слънце могат да ви докарат до откровена депресия. Що се отнася до мен – дългите дъждовни дни са време за меланхолия и книги. И ако бързате да решите, че се завивам със старото, боцкащо одеало на баба, за да тъна в безпричинна тъга, плачейки върху някой посредствен, забравен от времето роман... е, ще бъдете напълно прави. Дъждовната ми меланхолия, обаче, е нещо повече от обикновено сълзливо самосъжаление. Меланхолията, според мен, е компасът на изгубените души. Единственият проблем е, че моят компас, също като вълненото одеало, е завещание от баба и е много стар и очукан. Всъ ...