Вали вече от седмици, а небето е като натежал тензух, от който се стелят вълни от студена пара. Влагата е пропълзяла навсякъде и като слузесто, жадно животно е изпила всички цветове от света, оставяйки го да тъне в досадна сивота.

    Има хора, които в такива дни са подтиснати, други, като касиерката на автогарата, от която си купих билет вчера, очевидно са раздразнителни. А ако сте като приятелката ми Денис, дните без слънце могат да ви докарат до откровена депресия. Що се отнася до мен – дългите дъждовни дни са време за меланхолия и книги. И ако бързате да решите, че се завивам със старото, боцкащо одеало на баба, за да тъна в безпричинна тъга, плачейки върху някой посредствен, забравен от времето роман... е, ще бъдете напълно прави. Дъждовната ми меланхолия, обаче, е нещо повече от обикновено сълзливо самосъжаление. Меланхолията, според мен, е компасът на изгубените души. Единственият проблем е, че моят компас, също като вълненото одеало, е завещание от баба и е много стар и очукан. Всъщност мисля, че е повреден – накъдето и да се обърна, червената му стрелка винаги сочи мен, вместо север. Глупава работа.

    Меланхолията винаги ме прави непоследователна, разпиляна и, по същество, безидейна. Само отмята като пожълтели страници на прашна книга картини и случки и ги приласкава в скута си от умиращи, мимолетни въздишки. После ме пренася на мъгливите си пелени и ме затрупва с празни въпроси без отговори. А аз гледам безмълвна и пооглупяла монотонното барабанене на дъжда. Слушам песента на милионите капки, умиращи, веднага щом срещнат препятствие и се надявам, че от утре повече няма да съм една от тях. Защото от утре всичко започва отначало, наново, начисто. Водата е отмила вече старото и ме е подхвърлила върху кориците на нова книга – онази, универсалната, която ще свърже всички изпуснати нишки и ще сложи поне някой стар картон на мястото на изпотрошените прозорци на душата ми. Смеете ли ми се? Недейте! Баба ви не ви ли е казвала колко е опасно човек да стои на течение. Може душата ви да настине, да хване пневмония и дори да умре.

    Какво да правя от тук нататък? Не съм сигурна. Не и докато не се появи отново слънцето. Утре. Днес имам само себе си. Днес е единственият ден, в който това ми е достатъчно.

    Плътен женски глас заменя джаз музиката по радиото и ме отвлича от унеса ми. Почти сме стигнали. Баща ми кара бавно по неасфалтираната селска улица, по която колелата на каруците са изкопали кални релси. Едри капки трополят по предното стъкло силно и усърдно, сякаш биха дали всичко на света да влязат и да се поизсушат при нас. От време на време чистачките лениво ги отпъждат. По радиото друг женски глас започва да пее на френски и ме приспива. Селото е пусто. От двете страни на пътя се нижат една след друга полуразрушени кирпичени постройки. Схлупени и сърдити, търсят завет от студения вятър под короните на стари орехи и черници. Само един самотен, неизмазан клозет от печени тухли стърчи гордо и непоклатимо зад ръждясала телена ограда. Перчи се пред селския път, все едно е скулптура на Микеланджело, достойна за Ватикана. Показвам го на татко.

    - Това е клозета на Донка Циганката!  – смее се той. – На негово място едно време имаше поляна с кладенец. После дадоха земята на Донка и мъжа ù и те решиха да използват дупката...

    Докато говори бръчките по увехналото му, уморено лице се вплитат засрамени една в друга, прераждайки се в нови, умилени и замислени. За пръв път забелязвам, че зеленикавите му очи са помътнели и са придобили цветът на бурно море, в което се борят за живота си освирепели водорасли. Точно каквито помня, че бяха очите на дядо ми. Как не съм разбрала кога са станали такива?

    Стигаме до нашата къща. Сива и омърлушена, тя по нищо не се различава от съседите си. Като грохнал, изнемогващ старец, търсещ на какво да се подпре, цялата е леко килната на една страна. Само полусрутеният, явно надарен с индивидуализъм комин, се е заинатил и се криви в друга посока. Притичваме до навеса от ламарини до къщата и започваме да се тресем, за да изтръскаме дъжда от себе си. Сякаш е възможно да отпъдиш толкова лесно хладното, бодливо усещане за приближаваща промяна. Когато най-накрая се предавам и отпускам ръце в знак на капитулация, виждам, че той вече е спрял да се бори с влагата и студа. Сега стои неподвижно, с ръце в джобовете на кафявото си, кожено яке.

    - В онзи двор, дето сега има само боклуци, живееше дядо Бочко. – татко прави жест с глава, показвайки голямата купчина тухли, от която плахо се подават потъмнели железа. Явно едно време на нейно място е имало къща. Сега единственият знак за живот са цъфналите кокичета, които белеят около боклуците, чертаещи контура на някогашната къща.

    - Всъщност се казваше Михаил Цветанов. – продължава да говори татко без да примигва. – Не зная защо всички го знаехме като дядо Бочко.

    Завърта рязко глава, сякаш за да потърси ободрение от мен, но явно не го получава, затова се обръща обратно и продължава да зяпа развалините.

    – Имаше магаре. Герман Степанович Титов – така се казваше магарето. На името на втория руски космонавт.

    Татко замлъква и аз започвам да се питам дали е добре. Говори по-бавно от обикновено, с променен, приглушен глас. Меланхолията не е запазена само за мен - осъзнавам.

     – Всяка сутрин дядо Бочко си изкарваше каруцата с магарето и го подкарваше, викайки му: „Хайде, Герман Степанивич, давай, момчето ми! Виж, хората в космоса летят, ние двамата с тебе по земята не можем!”. Дядо Божко не беше от тука, беше някъде от Видинско, не помня от къде точно. Хората разправяха, че убил баща си и лежал в затвора дълго време, а когато излязъл, се преместил да живее тук, където никой не го познавал. Ама явно никой не може да избяга от историята си. – замисля се за минута преди да продължи. – Ама не убил току така  баща си – отново извърта глава към мен и този път продължава да ме гледа втренчено. -  Били трима братя и теглили чоп кой да го направи. Не помня точно защо са искали да го убият, беше свързано с майка им. Паднало се на дядо Бочко да го направи. Той накарал братята си да се закълнат, че ще се грижат за жена му и за малкия му син, докато той е в затвора. После го убил. А когато излязъл от затвора, не искал да срами семейството си и затова дошъл да живее тук... Само магаренцето си имаше стареца, никой никога не дойде да го види... ”Хайде, Герман Степанович, давай!” – повтаря в унес той. После спира да говори.

    Стоим двамата едни до друг, всеки сгушен в себе си, и гледаме как тежката водна завеса разравя миналото на единия и трупа кални пръски върху въпросите на другия. Мълчим известно време.

    - А в дворът, който е зад нашата къща живееше леля Лефта – този път се усмихва. – с дъщеря си Ирена.

    - Лефта? – питам и усещам, че не съм чувала гласа си от цяла вечност. - Какво е това име?

    - Казваше се Нафталина – на галено Лефта. – татко ме поглежда и улавя въпросителния ми поглед. – Когато се родила, върлувал испанския грип. Майка ù и баща ù вече били погребали три деца преди нея. Майка ù се казвала Павла, това съм запомнил. Била много красива жена, всички така казваха. Пиела ракия с мъжете до късно вечер и гледала на боб. Когато се родила леля Лефта, майка ù викнала някаква врачка влаинка да ù каже как да опази детето си от болестта. Оная й казала, че трябва да кръсти бебето с лошо, грозно име, че да не го хареса Смъртта и да го подмине. Врачката обаче, ù казала, че влезе ли веднъж в къщата ù Смъртта, трябва да вземе някой. Така леля Лефта оцеляла. Няколко години по-късно зимата била толкова студена, че Дунава замръзнал. От гората в Румънско започнали да се престрашават изгладнели животни и да идват отсам реката. Един ден майката на Лефта се прибирала от някъде, когато видяла един глиган с огромни глиги да тича към нея. Намушкал я и я нахапал и след няколко дни умряла. – гласът на татко отново отстъпва на шума наоколо.

    - Тази история бая мистична ми се струва. – казвам аз и усещам онази критична нотка в гласа си, на която хората толкова често се дразнят. Такава съм аз, подозрителна към всичко, накрая наивно излъгана от всички. Не чета приказки, не вярвам в богове и не чувам какво ми говорят хората, защото си мисля, че знам всичко. Не съм надраснала с нищо света, който населявам, осъзнавам сега. Лутам се из чужди сенки, търсейки истинското, пък то все ми се изплъзва. Поглеждам отново татко. Лицето му е спокойно и безизразно. След това, сякаш от никъде, се плъзга някаква изгубила пътя си усмивка:

    - Така е било едно време – историите се предавали от уста на уста, всеки си ги украсявал и променял, докато накрая не си сигурен дали изобщо са станали. Като всяко нещо на тоя свят - ако ти е случи нещо в живота, много хубаво или много лошо, като мине, все се чудиш, било ли е истина изобщо. – въздъхва дълбоко, а когато продължава да говори гласът му сякаш излиза от хладна гробница. -  А от утре миналото ми няма да го има вече. Утре подписвам и къщата ми изчезва. След време и аз изчезвам и вече нищо няма да има значение. Нищо от това, което съм изживял или запомнил, няма да има значение. – лицето му е станало като сива статуя с втренчени, страшни очи, гледащи към неща, които аз още не съм готова да видя.

    - Не е нужно да я продаваме. Не ни трябват толкова много тези пари. – отново чувам гласа си, странен и чужд на този свят, който не разбирам.

    - Не! Достатъчно призраци живеят вече в мен. Крайно време е да започна да се освобождавам от тях. – въздъхва отново и въздухът става тежък, а мястото непоносимо.

    Моите въпроси за смисъла на недоизживяния ми живот не могат да издържат под тежестта на въпросите за смисъла на отминаващия живот, разбирам чак сега.

    - Един ден разбираш, че цялата надпревара е била безсмислена... – казва той и тръгва към колата под дъжда. Вече не се пази да не се намокри. Върви бавно и ми се струва, че се е прегърбил. А старата къща го изпраща мълчалива и тъжна, както осъден на смърт слуша как последният му останал приятел се сбогува с него. Тръгвам след него, прекалено заета с мислите си, за да обръщам внимание на прогизващата в мен, ледена вода.

     Не можеш да получиш отговорите, докато питаш, нашепва глас в мен, който не си спомням да съм чувала преди. Можеш да похабиш целия си живот в търсене и питане напразно. А ако спреш да питаш, не си ли просто глупак, дремещ в дупката на ежедневието си - отвръща някакъв друг объркан глас.

    Дали хората, чийто призраци сега бродят из мъртвите улици на селото, са си задавали тези въпроси? Дали са изпитвали моят вцепеняващ страх от самотата на пропиления живот? Може би тъгата ми не е нищо повече от поредната болест на загниващото модерно общество. Поглеждам през натежалите си от дъждовна вода мигли омърлушения гръб пред мен. Дали е бил по-щастлив в онзи свят или в този? Къде изгубихме връзката? Как заживяхме в затвори от шарено оцветен бетон и създадохме гробища на убитите мечти? Оглеждам се за последно, преди да се кача в колата. Нещо притиска гърлото ми. Този почти умрял свят, светът на петмеза и качамака не може да си съперничи с моят, увит в целофан свят на консерванти и копнеж по чужди желания. Лъскаво опакованата ябълка, донесена от другия край на света винаги изглежда по-красива и желана от червясалата, натъртена ябълка в задния ти двор. Иди обяснявай, че е истинска.

    Тръгваме, за да не се върнем никога повече. Колата се тътри бавно по неравния път. Вече не бързаме за никъде. Вече знаем, че надпреварата не значи нищо в края на пътя.