“Някой ден, когато си спомниш за мен, ще разбереш колко съм те обичал...”

Повтарям си тези думи до побъркване, но от това не ми става по-леко. Затова ти пиша. Всеки ден. Опитвайки се да забравя, че ти си любовта ми - с всичките й странности и нажежени мисли..

Но всичко ми напомня за теб...Миризмата на парфюма ти, любимата ни песен, прозвучала по радиото, снимките ни...

Усмихвам се насила, защото не искам да обяснявам на приятелите си колко зле се чувствам.. Вървя по улиците, които уж са си същите, но за мен са странно чужди..

Толкова съм тъжна, че отивам на местата, на които бях щастлива. С теб.. Понякога сядам в нашето любимо кафене.. Спомням си шегите ти и колко оживено спорихме за някоя книга..

Искам да ти кажа, че те обичам, но ти няма как да ме чуеш. Не мога да те видя. Нито да те докосна.

Някога бях светулка в очите ти, насред мириса на горещо лято…Тялото ми зрееше като смокиня, сладко и сочно и се разтваряше под пръстите ти...

Устните ти не се откъсваха от моите и едва си поемах дъх...

Някога..

Сега душата ми се люби с твоята само нощем. Насън.

Дадохме си време, което не притежаваме и сега трябва да живея с тази мисъл.. Складирам в себе си мисли, аромати и спомени с тайната надежда, че ще мога да ги споделя с теб..

Когато се върнеш... Трябва да се върнеш.. Не мога да живея наполовина...Надявам се, да ти е толкова празно без мен, че някоя вечер да дотичаш по тъмните улици и да почукаш на вратата..

Любовта ни помни адреса. Позволи й да се върне..