На външен вид не приличаше на клошарка. Макар и скромно облечена – тъмносиньо манто, черен панталон – дрехите ѝ бяха чисти, а белите коси, вързани на опашка, падаха на букли върху омотан около врата сив копринен шал. Синьо-зелени, малко тъжни, но живи очи, зад очила с тънка, черна рамка. Семпъл грим, червило, седефени обеци, кожени ръкавици.
Тръгна към следващата кофа за смет. Внимателно заобикаляше малките локви, които се образуваха от топящия се сняг, балансирайки с голяма пазарска чанта в едната и чадър в другата ръка.
– Добър ден, госпожо!
Сепна се и се извърна.
– Добър ден… Мая! – бързо се сети за името на усмихнатото момиче, с което се размина.
Помнеше имената на всичките си ученици! Дори започна с тях да кръщава бездомните котки и кучета, за които се грижеше. Търсеше сходства във външния вид и характерите… Понякога си мислеше: „Знам имената на всички деца, а не знам на своето!“ На единствената си рожба. Сега трябва да е на… трийсет и две. Дали има деца? И как се казват? Никога няма да разбере!… Мая! Ще кръсти новата котка – Мая! Толкова е гальовна и кротка!
Вдигна капака на гюма, разрови с върха на чадъра, докъдето можеше да стигне, провери съдържанието на няколко торбички, сложи в чантата си краешник сух хляб, бурканче с мухлясало сладко, парченце кифла и тъкмо реши, че друго няма, видя тетрадката с кафява подвързия и бял етикет. Не издържа на любопитството, пресегна и я извади. В мига, в който прочете надписа на етикета – „Тетрадка за домашна работа по български език на…“ – леко се усмихна. Помисли си: обвивката от амбалажна хартия показва, че детето е бедно, но старателно. Прочете още веднъж етикета, погледна гърба, свали си лявата ръкавица и запрелиства.
Намръщи се на няколко граматически грешки, повдигна учудено вежди от хубавите примери за сложно съставно изречение… Когато стигна до съчинението, усети слабост в краката, огледа се, видя дървената пейка до блока и се запъти към нея. Нямаше търпение да прочете какво е написано под заглавието „Каква искам да стана, когато порасна“.
„Бих искала, когато порасна, да бъда добра, умна и силна. За това постоянно се моля на Господ.
Искам да бъда добра, за да не обиждам другите и да не ги унижавам, както някои правят с мен. Тате казва, че хората са добри, но бедността и трудният живот ги правят лоши. Ние сме бедни. Животът ни е труден.
Искам да съм умна, за да не повтарям грешките на мама. Не знам тя сега къде е. Тате каза, че още два пъти се женила. Имала съм две сестрички. Дано те са щастливи. Но едва ли. Ако можех, бих ги взела у дома, да се грижа за тях.
Искам, когато порасна, да съм силна, за да мога да свалям тате с количката по стълбите. Сега не мога. Нямам сили и дърва да нося. Изнасям само по две-три цепеници от мазето.
Друго не искам. Това ми стига – да бъда добра, умна и силна.“
– Тази тетрадка е моя.
Стоеше пред нея: червено яке, бяла плетена рокля – до коленете; големи гумени ботуши, в които стърчаха тънки, голи крачета; сламеноруса коса, разделена на две къси опашки. Държеше ръцете си в джобовете и гледаше към тетрадката, без да вдига поглед.
Разбра, че детето е болно. Много болно! Устните – напукани, лицето – жълто като восък.
– Моля Ви, бихте ли ми я дали?
Жената се изправи, погледна отново към разтворената тетрадка и този път видя датата под съчинението и проумя, че е писано само преди два дни.
– Кой ти изхвърли тетрадката?
– Аз – отвърна детето след кратко замисляне.
– Защо?
То не отговори, а още по-силно наведе глава и протегна ръка.
– Моля Ви, дайте ми я!
– Няма да ти я дам, докато не ми кажеш – каза клошарката, затвори тетрадката и я притисна към гърдите си. – Бях учителка по български и литература. Тези неща ги разбирам. Момиче, ти имаш талант! Трябва да го развиваш, да четеш, да пишеш!
Протегна ръка към детето:
– Заведи ме у вас! Искам да говоря с баща ти.
Момичето, като опарено, скри ръце зад гърба си, след това се извърна и се опита да избяга. Тежките ботуши му попречиха. Жената бързо го настигна, хвана го за едната ръка и отново настоя:
– Трябва да говоря с баща ти!
Този път то вдигна глава и тя видя очите му. Никога не беше виждала такива детски очи. Приличаха на сухи, изплакани очи на старица.
– Тате го няма. Днес го погребаха.
Каза го тихо и продължи да я гледа, без да премигва.
Подаде ѝ тетрадката. Не знаеше какво да каже. Нещо я притискаше и смазваше, сякаш сивото небе се бе сринало върху плещите ѝ.
Детето взе тетрадката и отново сведе глава.
– Благодаря!
– Сега има ли някой у вас? – попита жената.
– Не.
– Ела с мен! И аз съм сама – каза на един дъх и я погледна умолително.
– Не искам – поклати глава момичето, – ще си вървя. Ако мама реши да ме потърси…
– Добре, както искаш, но те моля, седни на пейката и ме изчакай! Живея наблизо, ще се върна след пет минути.
Детето седна на пейката и разтвори тетрадката.
– Ще ме изчакаш ли?
– Да – поклати утвърдително глава и отново я погледна в очите.
„Боже мой – помисли си жената и бързо закрачи към дома си, – та то не иска нищо за себе си! Иска да е добра, умна и силна… заради другите! Когато порасне.“
Една мисъл я жегна и този път се затича и започна да говори на глас:
– Ако порасне?!… Къде си, Господи? Това дете е болно! Много болно! Виждам го как гасне.
Подтичваше и по обратния път и задъхано говореше:
– Къде си, Господи?… Давам ти моя живот… за нейния. Да порасне!… Само да порасне!
Когато стигна, детето го нямаше. Млада жена, по домашни пантофи, стоеше до пейката пред блока.
– Да сте виждали едно момиче с червено яке? – запита я клошарката.
– Да, горкото беше припаднало. Днес погреба баща си. Не е могло да понесе…
– Къде беше, Господи? – изплака клошарката.
– Една кола спря и я откараха за болницата. Ти каква си ѝ?
– А ти? – обърна се към нея клошарката, но сега гледаше като обезумяла.
– Ние сме съседи.
– Ти къде беше?
– Какво?
– Ти къде беше? Не видя ли, че страда, че е болна, че животът ѝ е труден? Къде беше? Защо не ѝ помогна?
Младата жена се обърна и си тръгна.
Клошарката остана на улицата, до контейнера за смет.
Започна да прехвърча сняг и да се смрачава.
– А ти… ти къде беше? – извика на един баща, който водеше детето си за ръка.
Човекът я изгледа учудено, но не каза нищо.
С една ръка се държеше за гюма, леко се поклащаше, защото краката ѝ явно не я държаха, и продължаваше да вика към минувачите:
– А вие? Вие къде бяхте?… Как да стане добра, умна и силна…
Гласът ѝ ту заглъхваше, ту пак се усилваше.
Няколко деца се спряха на отсрещния тротоар и започнаха с любопитство да я гледат. В един момент едно от тях се провикна:
– А ти къде беше?
Останалите се разсмяха и също започнаха да подвикват:
– Ти къде беше?… Лудооо, а ти къде беше?
След това със смях се затичаха нагоре по улицата.
Стъписа се! Ококори очи и отвори широко уста, силно се залюля, подпря се с две ръце на гюма, за да не падне, и бавно се свлече.
Чантата ѝ лежеше катурната на земята. По тротоара се търкаляха стъклени буркани, консерви, дрехи. Коленичи, опита се да ги събере, но се отказа. Седна на бордюра и вдигна глава към мрачното небе.
Продължаваше да вали ситен сняг. Снежинките се топяха по лицето, стичаха се на малки ручеи, заедно с онези, които идваха от очите, и попиваха в копринения шал.
Преглътна и почти проплака:
– А аз къде бях, Господи?
След това не се сдържа, хвана с две ръце краката си, притисна глава в коленете и се затресе.
В един миг вдигна глава и този път в очите ѝ имаше някаква странна решителност. Отново застана на колене, събра разпиляното в чантата, енергично се изправи и закрачи. Тръгна нагоре по улицата, към Общинската болница и изобщо не обръщаше внимание на хората, които се спираха и се обръщаха след нея.
– Тук съм! Тук съм, миличка – говореше разпалено и крачеше уверено. – Идвам! Аз ще ти помогна. Ще направя всичко за теб! … Няма да те изоставя!… Няма да те изоставя!… И не се моля. Този път на никого не се моля и никого не упреквам. Живота си ще дам, ако трябва… за да пораснеш. От мен зависи… само от мен зависи ти да станеш добра, умна, силна... Каквато си поискаш, миличка! Каквато си поискаш!… Само да пораснеш!
© Мильо Велчев Todos los derechos reservados