Знаеш ли кое е тъжно и наистина жалко? Когато искаш някого, но не му го кажеш. И после се окаже, че и той те е искал. В крайна сметка обаче никой никого не е поискал и сте се разминали уж случайно, ала съвсем нарочно и извън реда на нещата. Ако ти бях казала, че те искам щеше да е друго. И ти ако ми беше казал, че ме искаш – също. Щяхме да си звъним да се виждаме, да се търсим по народен или около колоните на ЦУМ. Щеше да ме черпиш бира, а аз щях да ти свивам цигари. Знаеш ли как ми липсва да си чакам автобуса с някого? Понякога само това би ми оправило деня. Да се качим заедно, ти да си сложиш ръката около мен и да си говорим. Да измисляме истории за хората по улиците и тези в колите си, да се смеем на тези, които припряно чакат вратите да се отворят, за да изскочат, бързайки за работа или за среща. Вечно закъсняващи. А когато дойде нашата спирка ти ще слезеш пръв и ще ми подадеш ръка, толкова ретро, толкова джентълменско. А аз така ще се изненадам от това, че по-късно ще ти благодаря ...