Беше една от онези нощи, в която всеки очаква да се случи нещо лошо, когато е опасно и те хваща страх, че някой може да посрещне утрото сам, с разбито сърце и откраднати мечти. С всяка следваща минута мракът ставаше по-плътен, небето - по-тъмно, звездите угаснаха от скръб, стопиха се в чернотата. Дори пълната, мъртвешки бяла луна скри тъжното си лице зад буреносен облак. Сякаш се страхуваше от това, което предстоеше да се случи и не искаше да стане съучастница в убийството на една любов.
А аз стоях и те гледах безмълвно, докато сълзите не ми попречиха. Те се раждаха, живееха за чат от секундата и после умираха, отнесени от вятъра. И всичко това, за да не те видя, за да не разбера, че си тръгваш от мен. Някаква последна, взета назаем надежда, ме накара да протегна ръка, да те спра, да те задържа до себе си. Но бездната на нощта безмилостно те поглъщаше с всяка следваща твоя крачка.
Напразно се опитвах да запазя щастието. То отдавна вече не ми принадлещеше. Бях като пеперудите, които лет ...