5.
Не мога да я опиша – просто я виждах цялата, като единен образ. Ни коса, ни лице, ни ръст, ни походка... Влезе, каза нещо на едната сестра, обърна се към леглото и замря...
Така стоя секунди – най-много десет.
После се обърна и изтича навън...
Буквално изтича – въпреки токчетата, които отчетливо тракаха като бой на барабан пред атака...
Сестрата, с която говориха, извика подоре й:
- Ваня! Какво става?
Никакъв отговор... Заглъхващи бързи удари по мозайката на коридора...
Бях втрещен...
Познавах я. Не я помнех. Но не беше мимолетно познанство. Беше нещо... Нещо много повече. Приятелство, любов, вечност...
Не зная...
Усещах, че е различно от сериалите. Различно от теоретичните знания. Различно от разбирането ми какво е това живот...
- Коя е? – изкрещях /поне така си мислех, после усетих, че съм измяукал/.
Сестрата притвори вратата и се облегна на нея. Беше повече от смаяна, беше направо втрещена. Другите две застинаха по местата си и само въртяха глави ту към мен, ту към вратата.
Но жената нищо не ми каза. Помисли, после отвори вратата и побягна на нейде. Чух резките почуквания навън – отдалечаващи се, заглъхващи...
Обърнах се към двете останали сестри. Те само вдигнаха безпомощно рамене и набързо прибраха всички картони и диаграми, накачени по таблата на леглото ми.
След което учтиво си взеха довиждане. В стаята остана само едната от санитарките...
А половин час по-късно беше пълно с хора. Поне няколко лекари, много сестри, дори две санитарки, свити до вратата.
Познах двамата от предния ден. Те бяха нещо като екскурзоводи – вадеха документи, показваха скици, сочеха по някакви рентгенови снимки...
Изчаках да мине данданията и, когато групата тръгна да излиза, махнах с ръка към тях.
Имах само един въпрос. Но те не ми отговориха. Набързо казаха, че сестрата е объркала стаите, че не ме познава, че не бива да се вълнувам, те ще започнат постепенно да ме връщат в миналия живот, ще довеждат близките ми, ще ме подготвят за всяка среща...
Миналия живот... На този, чието име носех...
А моето минало?
6.
- Даааа... – каза доволен лекарят – виждам, че имате огромно подобрение...
Беше минала седмица от пробуждането ми. И завършваше ежедневният контролен преглед. Протичаше леко – разговори, обсъждания, понякога с уроци за някои неща, които би трябвало да помня...
Минах и през куп процедури – като се започне от физиотерапевтични и се стигне до нещо като разпити с детектор на лъжата, според мен...
И, въпреки новите знания и доказаните паметни натрупвания, въпросите в мен се увеличаваха.
Измъчваше ме усещането... Не, сигурността, че познавам избягалата неизвестно защо сестра.
Но не питах за нея. Никого.
Опитвах се някак си да подразбера туй-онуй, обаче сестрите и санитарките замълчаваха или отклоняваха темата – неловко, някак си дори изплашено.
- Докторе, искам да ви попитам... – започнах аз.
Той вдигна глава от тестовете, които оглеждаше за пореден път.
- Кажи? – бяхме минали на „ти” отдавна и това някак си спомагаше за комуникацията.
- Онзи ден, преди визитацията, тук влезе една сестра. И почти веднага тръгна нейде. Ваня се казва. Къде е тя? Коя е? Струва ми се, че я познавам, а не мога изобщо да се сетя откъде и как...
Докторът се загледа през прозореца.
- Сещам се за коя говориш. Но не я познаваш, бъди сигурен. Тя беше назначена за малко в болницата, заместваше. И си замина към нейния град...
- Нейния град? Кой?
Той премести поглед към тестовете, които бяха затворени в папката.
- А какво ще кажеш утре да те срещнем с някои хора от миналото ти? Близки, приятели? Мислиш ли, че ще приемеш спокойно това връщане в миналото?
- Миналото? Което не зная? И защо да не съм спокоен? Смятам, че наистина е време да се запозная с тях...
Намръщването се превърна в сянка върху белия фон на облеклото му.
- Ти ги познаваш. Мисля, че ако се съсредоточиш – ще дръпнеш спирачката на съзнанието и ще се върнеш в себе си...
И аз се надявах...
А на другия ден стрелката в главата ми замръзна. Направо застопори...
Подготвиха ме внимателно – дори дойде бръснарят и махна леката брадичка. Стаята беше осветена в леко приглушени тонове, около леглото имаше няколко стола.
Лекарите бяха решили да допуснат само най-близките – хем да сме на една вълна, хем да избегнат стълпотворението...
Не зная какво очакваха.
Може би се надяваха да скоча и започна да посочвам с пръст поред влезлите...
Не стана...
Бяха петима. Момче, момиче, две млади все още жени, възрастен мъж.
Застанаха до вратата и се втренчиха в мен. Аз лежах – лекарите все още предпочитаха да съм на легло при някои процедури.
Докторът се беше втренчил в лицето ми и, не видял някаква реакция, започна:
- Разбирам, че пораженията на паметта са големи. И затова ще ти представя гостите /така каза – гостите, като че ние бяхме у дома си/... Жена ти – Милена...
Все още млада, почти красива, светлоруса, с прав нос, средна на ръст, в стегнато делово костюмче...
Нищо...
Абсолютно нищо не трепна в мен...
Знаех, че трябва да я позная, да се развълнувам, да изразя емоциите си...
Но никаква реакция...
Хубава жена...
Каквито със сигурност има милиони на света...
Обаче, не предизвикваше дори трепет в мен... Просто хубава жена... С която човек би изкарал бурна нощ... Може и повече...
Но да се оженя...
За цял живот...
Не!
7.
Опитах се да създам някаква илюзия...
Така – от куртоазия...
И – най-вече – за да не разочарован двете деца.
Момче – слабо, с дълги кокали, руса глава, тъмни очи, объркан поглед.
Момиче – едва ли не кожа и кости, светлокоса, зелени очи /кълна се – точно тези, които виждах от няколко дни в огледалото/, мрачно взираща се в лежащия на кревата човек в бели дрехи.
После се спусна към мен, падна на колене до леглото, опря глава в ръцете ми и се разплака...
Момчето гледаше объркано и почти злобно... Моят първороден син?
Майка им ги издърпа назад... Майка им... Не моята жена, моята любима...
Другата дама /после разбрах, че е сестра й/ и бащата на двете /възрастният човек/ прегърнаха през раменете децата. Мълчаха...
Мълчах и аз...
После казах някак си смутено:
- Здравейте...
Настъпи хаос. Моята жена /нека я наричам така, по-удобно е/ се разрева, започна да бърше с хартиена кърпичка стичащия се грим...
Децата се завъртяха, искаха да избягат, но възрастните ги придържаха доста здраво.
Медицинската сестра поднесе бързо явно приготвената отдавна чаша с вода...
Хълцания, хлипания, шумно бърсане на носове...
Полуседях, доста объркан и не знаех какво да кажа...
Накрая успях да отпусна пресъхнал език:
- Милена, деца... Всичко е добре, всичко ще бъде наред... Мисля, че скоро ще ме изпишат. И ще имаме време да си върнем всичко пропуснато...
Боже, аз ли говорех тия тъпи баналности... Аз ли се опитвах да успокоя и обнадежда непознатите ми хора? Аз ли...
Аз...
Аз се опитвах да намеря ключа от съзнанието на техния мъж, баща, близък...
Признавам си – бронираната врата пред мен не помръдваше...
8.
Натам срещата премина, както се казва в дипломатическите информации, в топла и непринудена обстановка...
Топла...
Разговаряхме, смеехме се, припомняха ми истории, които за мен бяха не само нови, но и станали с някой друг, понякога дори изпреварвах разказа и възкликвах: „Да, да – спомних си... И как паднах...”
Казват, че на глупавите им върви, защото Бог се грижи за тях. Изглежда много го бях ангажирал този ден, защото не допуснах нито една фрапираща грешка. Пък и бях в ситуация на разрешени авантажи – „Да, бе – как можах да объркам бай Иван и кака Пена...”
Момичето се поуспокои, дори се включи няколко пъти в разговора. Момчето гледаше внимателно, стиснало устни, избягващо да се намесва в беседата...
Докторът сияеше, бащата на Милена и сестра й се отпуснаха...
А за непринудено...
Бях като стисната гумена топка. При това от ръцете на Кинг Конг. Инстинктивно се въртях към говорещите, поемах пасовете, с някакъв зверски усет улучвах събития и герои...
По едно време започнах да се чудя на търпението Божие...
И точно в тоя момент докторът се сепна:
- Извинете, но май претоварихме Кирил. Трябва да почива. Утре ще се видите пак, а – надявам се – след десетина дни ще го изпишем. Показателите му са добри, с колегите смятаме, че в домашна обстановка, сред близки и обичащи го хора, той ще възстанови изцяло и силите си, и паметта...
Гостите заизлизаха – някак си подредени по ранг. Най-напред бащата, после Милена, сестра й, децата. Момичето ми се усмихна, момчето учтиво кимна и някак си през зъби ми пожела бързо оздравяване…
© Георги Коновски Todos los derechos reservados
Идва, молим...