Необичайното, шепотът от отвъдното е край нас. Някои имат очи и душа за него, други го подминават, а трети го предизвикват. Аз бях от третия вид преди много, много време...

            Студентските години, хубавите, веселите, изпълнени с приятелства и смях, любов  и... сесии. Първа сесия. Аз и приятелките ми, все още неявили се на изпит, но пък с амбиции да изкараме отлични оценки (навик от училище). Затова понякога дните и нощите ни се сливаха в едно. А колкото повече залягахме над учебниците, толкова повече ни се струваше, че нищо не може да запомним.

            И тогава предложих да извикаме духа на някой починал наш близък, за да ни предскаже дали ще си вземем ли изпита. Състудентките ми отначало се стъписаха, но след като ги убедих, че съм викала духовете няколко пъти и че няма нищо страшно, лека-полека се запалиха по идеята. Само че този път не прибягнах до обичайния метод с ключа и книгата, а реших да направя таблото. Какво табло ли? Ето урока по приложна магия: В центъра на един бял кадастрон се очертава с чаша за чай или кафе кръг. След това от лявата страна на кръга се изписва „да“, а от дясно „не“ (или пък обратно беше?). Всичко това се огражда с един кръг, на който се нанасят цифрите от 1 до 10 и следва по-голям кръг обграждащ всичко – на него се нанасят  буквите от азбуката. Какво друго е необходимо? Чаша за чай (кафе) и свещи. Изглежда като детска игра-наивно и простичко.

           Настъпи вечерта. Изгасихме светлините и запалихме свещите. Седнахме на земя около таблото. Обърнахме чашата с дъното нагоре. Аз и Марина (изменям името) сложихме показалците си на ръба на чашата и аз с вече леко треперещ глас призовах духа на един мой приятел, отишъл си наскоро по твърде нелеп начин. При въпроса „Дух тук ли си?“ чашата се отмести към „да“ доста бързо и след това се върна обратно в кръга. Е, признавам си, че леко започнах да се страхувам. Защото усетих как се движи чашата (нали я държах), а и самото движение беше такова, че изключваше Марина да я бута нарочно. Шегите престанаха. Вече всичко стана сериозно, мистично и тревожно. Една по една все пак се престрашихме да попитаме за оценките си.  Чашата се движеше по картона и се спираше на цифрите-на всеки различно. Аз все още си спомням, че за мен се изписа 5 и наистина на изпита имах петица. След като разпитахме за оценките си (другите подготвени въпроси изведнъж и спонтанно решихме че няма да задаваме), по традиция попитах  „Дух, искаш ли нещо?“.  И изведнъж чашата се забърза и изписа : „Искам синджирчето“. Спогледахме се, но не разбирахме за какво иде реч. Затова и зададох въпроса „Какво синджирче?“ Чашата пак се втурна и отговорът ме стресна „Златното на Надето“.  Благодарихме на духа и го изпратихме. Аз почти цяла нощ не мигнах и си мислих. Синджирчето ми беше подарък за бала, на него имаше една малко висулка от кръстче, сърчице и котва.

                На другия ден ми се наложи да отида до института. Прекосявах площада, когато усетих за кратко студен полъх във врата си. Не обърнах внимание, все пак съм в Свищов с неговите мъгли и ветрове. Изведнъж чувам: „Колежке, изпуснахте нещо.“ Обърнах се и видях един състудент, който държеше в ръцете си моето златно синджирче. 

                    От този ден не нося злато и не викам духове.

© Надежда Тодорова-НадиКа