Лятна вечер на брега на морето. Бяха настъпили късните часове на нощта и всичко беше много тихо, но не и пусто. Не и за нея. За тази жена никога не беше късно да се отдаде на дълга разходка. Но незнайно защо въпреки хладината на нощта, тя сякаш пламтеше. Сякаш огън струеше от тялото ù, като обхващаше цялото и същество. Тя упорито игнорираше пламъка като неканен и нежелан гост, но очите ù я издаваха и едно ярко пламъче се бе отразило в тях с мека и бледа светлина. Стъпките й по ситния пясък ставаха все по уверени, а безкрайната крайбрежна ивица сякаш отдалече и шептеше-"По-близо,по-близо! Хайде, приближи се..." И тя се носеше напред уверено и леко, сякаш самите облаци се спускаха от небесата и нижеха пътека. Само след миг обаче след дългата редица стъпки тя изведнъж спря. Нежно розови, преливащи до почти златисто цветове осветиха част от гледката в полезрението ù, като погледа ù се извърна към небето. Беше настъпил изгревът. Тя се застоя за миг, да го погледа с леко грейнала усмивка. След почти изминала безкрайна минута тя продължи разходката си, но нещо в далечината смрази погледа ù. Позната сянка отдалеч сякаш прободе нещо дълбоко в нея.." Това е той!" - помисли си тя и се затича. Очите казват обаче, често заблуждават.. И когато тя се приближи достатъчно видя, че мъжката сянка си има спътница сгушена в ръцете му..

  Очите ù вкаменено наблюдаваха застиналата гледка. Разпиляната жар в тях приличаше на барут, готов във всеки миг да премине от огнен пламък на ревност и раздразнение до неумолимо опустошителен пожар. Но нали знаете приказката "И това ще мине. Всичко отминава.." Така стана и сега. Пламъчето, което толкова време танцуваше в очите ù, сега само за секунда като че загасна. На негово място обаче, ядът, болката и гнева бързо заиграха в главата ù опитвайки се безцеремонно да си пробият път до сърцето, чиято територия копнееха да завземат. Внезапно тялото ù като, че бе залято от вълна на  пронизваща студенина, която болезнено скова всяка част в нея. Приливът на пристигащата като лавина  празнота обаче нададе последния стон... Последва чиста като кристал сълза, която безвъзвратно се спусна от лицето на застиналата жена. Тя обаче набързо я избърса и втора такава не последва, а вместо това изпъчи гордо рамене,погледна за последно сянката на двамата влюбени, усмихна се леко, и с последен блясък в очите напомнящ повече на примирение изпрати гледката надалеч от мислите си. "Все пак - каза си тя. - Утринта е твърде прекрасна, за да може миналото да има място в нея!"