СИРОМАШКО ЗЛАТО
Стоя и чакам. Плевнята е пълна с дъхаво сено, попило аромата на ливадите. Някъде зашумява мишка, а над мен лястовиците през минута се стрелват към гнездото, свито под покрива. Легнал съм върху сеното и трети ден очите ми гледат чорбаджийския двор. Ето го старият хаджия. Годините му сякаш са го прекършили на две. Скрит от юлското слънце под стария орех, той посръбва кафе със седналия на червена възглавница турски паша, командващ казармата зад хаджиевата къща. Големецът си тръгва и след малко опустява дворът. Заедно с мрака всичко живо се скрива. Синовете на хаджията се прибират по своите катовете. Мазгалите от запад изпращат последните лъчи на слънцето. Настава тишина. Облечен в моминските си дрехи, заситнявам по калдъръмената уличка към двора на нашата помагачка баба Кина. В задната одая са насядали четирима мъже, облечени в женски дрехи. Аха да се засмея. Срещаме строгия поглед на македончето Перо. Той е нашият водач:
- Казвай!
- Тази вечер хаджията е сам, всички синов ...