Патрулката бавно взе завоя в поредната тиха уличка. Задницата леко поднесе и по-младият мъж, седящ до шофьора, недоволно изсумтя. Снегът продължаваше да се сипе на парцали и монотонно засипваше улиците. По тротоарите весело играеха разноцветните светлини на коледните лампички, а лунната светлина се отразяваше в провисналата коледна украса. Беше тихо и пусто. Хората отдавна се бяха прибрали по домовете си в очакване на Коледа.

    Стоил, шофьорът, се пресегна и бавно запали поредната цигара. Вдиша дълбоко дима и бавно го изпусна.

    - Какво, старши, нещо си недоволен?- наруши тишината Емо.

    - Ба!- беше краткият отговор на колегата му и мълчанието отново се настани между двамата.

   Стоил и Емо бяха колеги от четири години. И въпреки че прекарваха доста време заедно, рядко си говореха и то най- вече по работа. Може би и за това се разбираха добре. Личната информация, която си споделяха, беше оскъдна. Рядко се впускаха в обсъждане на личния си живот, още по-малко този на колегите.

    Тази година им се падна нощно дежурство на Бъдни вечер. Приеха го спокойно, без излишни емоции, без псувни и негодувания, за разлика от повечето си колеги, които дежуреха по празниците. Обикаляха пустите улици и се надяваха на една тиха и спокойно смяна. Е, може би щеше да има традиционните пияници, правещи скандал или дрогирани младежи, притесняващи някой закъснял минувач, но това си беше в реда на нещата.

    - Стоиле, да минем покрай твойте, а?

    - Ба- същият кратък отговор. Стоил помълча известно време и пак се обади:

    - Виж, наближава полунощ. Можем да минем да кажем „Исус возкресе“.

    - Глупак- изръмжа ядосано по-възрастният- Коледа е. Сега Исус се ражда. Нарочно ли се правиш на глупак или просто си си тъп?

    - Нещо не си на кеф. Струва ми се, че искаш да си си със семейството. Нормално е. Бъдни вечер, семеен празник, питки, коледари, късмети… Айде, карай към вас! Пет-десет минути, никой няма да разбере. Така или иначе се мотаем безцелно.

    - Не искам! Да минем покрай вас щом толкова те тегли- ядно отвърна Стоил и запали поредната цигара, въпреки че нямаше право да пуши в патрулката.

   Емо упорито гледаше през прозореца, без да отговаря. От една къща излезе първата група коледари и още от вратата запя. След момчетата се появи жена, която крещеше да си облекат якета. Момчетата потънаха в нощта, сякаш не чуваха жената, а глъчката от песни и смях се носеше след тях като опашка. Двама по-възрастни мъже се втурнаха да ги догонват, нарамили въпросните якета.

    - Ей, глухия- подхвана го пак Стоил- чу ли к`во ти рекох? Да минем у вас?

   - У нас няма никой, ясно!- въпреки че гласът прозвуча остро, по-възрастният мъж усети леко трепване- Няма елха, няма питка, няма късмети, няма светлини, няма украса, няма хора. А-а-а, може би паяка в банята още ме чака. Схващаш ли?

    - Извинявай, мислех че Ирина…

    - Ирина я няма, тръгна си!

   - Съжалявам!- Стоил се поколеба, но след кратко мълчание продължи- Аз също не искам да се прибирам. Ако трябва да съм искрен, аз се зарадвах на това дежурство.

   - Защо?- Емо не успя да скрие учудването си. Въпреки малкото лични разговори по между им, знаеше, че Стоил има прекрасна жена и двама сина. Единият беше вече студент втора година, а по-малкият завършваше средното си образование догодина. Не бяха богати, но все пак живееха прилично. За него това беше идилия, пример за подреден живот.

    Стоил не бързаше да отговори. Дърпаше от цигарата си и сякаш премисляше това, което се въртеше в главата му. Когато вече почти нищо не се виждаше от дим, заговори:

    - Отчуждихме се… с Мария… жена ми. Вече нищо не е такова, каквото беше. А и децата пораснаха. Големият си има приятелка и ще остане в София по празниците. Малкият все още е при нас, но не се отлепя от телефона си, прекарва все по-малко време с нас. Ето, утре е на коледно парти с приятели.

    - Стоиле, децата ли крепят брака?

   - Да! Не!... всъщност не знам-Стоил замлъкна. Огледа се и зави към пустия паркинг на един магазин. Понеже не беше почиствано, спря колата по средата на пътя, точно срещу входната врата. Угаси фаса в пепелника и веднага запали нова цигара- С годините нещата се промениха. Мария се промени. Живота ни се промени. В началото на брака ни бързах да се прибера, да я видя, да видя блясъка в очите ѝ. Тя се втурваше към мен като малко дете, смееше се на всичките ми глупости. После се появиха децата. Толкова се гордеехме с първата усмивка, първото зъбче, първата думичка, първата крачка, всеки успех, всяка победа, която постигаха. Падахме, ставахме, спъвахме се с тях. Подкрепяхме ги, учехме ги, боледувахме с тях, страдахме с тях.

    Стоил замълча, колкото да запали нова цигара. Небето се озари от фойерверки, а някъде отдалече долетяха весели писъци и аплодисменти. Емо гледаше светлините в небето, но сякаш не ги виждаше. Не смееше да погледне партньора си, за да не би да прекъсне потока от думи, който явно от дълго време го бе задушавал.

    - И докато децата растяха, покрай ремонтите, спестяването на пари за черни дни, търсенето на по-добра работа, планирането на семейни почивки и празници нещо се бе променило. Една сутрин се събудих и разбрах, че не познавам жената до мен. От моята Мария нямаше и помен. Тази жена беше повяхнала, сърдита, заядлива. Когато се прибирам вместо радостния смях ме чака поредния скандал, едно вечно сумтене и мърморене. Вместо как мина деня ти чувам купи ли това, направи ли онова, трябва да, не стигат пари за… Вече не искам да се прибирам. От известно време ми се върти в главата мисълта да си хвана пътя…или любовница…

    - Правил ли си го? Изневерявал ли си на Мария?

    - Не, все още не. Но съм си го мислил. Заглеждал съм други жени. А знаеш ли кое е най-тъпото? Че в една виждам очите ѝ, в друга долавям нейния тембър, в трета припознавам нейните жестове. Все такива ме привличат, мамка му!

    - Човече, съжалявам за всичко, което ти се случва-Емо се поколеба, защото не беше сигурен как да продължи- До преди малко си мислех, че при вас всичко е по мед и масло. Исках такова семейство- сплотено, изградено с любов и уважение. И все пак от това не се чувствам по добре. Аз си оставам все същия несретник.

    - Емо, живота е гаден! Защо си тръгна Ирина? Нали си взехте квартира, планирахте сватба и изведнъж хоп… след толкова години?

    - Писнало ѝ да чака, биологичен часовник, женски простотии! А мене, слуша ли ме някой мене?-Емо говореше толкова бързо, че Стоил почти не разбираше думите.

    - Я по-бавно и от начало. Не схващам.

    - Дай една цигара!-молбата на Емо изненада колегата му. За четири години не го беше виждал да пуши нито веднъж. Все пак му подаде пакета. Емо извади една цигара, повъртя я в ръцете си и в крайна сметка я запали. Веднага след първото дръпване, младият мъж се закашля, а от очите му потекоха сълзи. Разсмяха се, макар усмивките да бяха по-скоро за притъпяване на душевната болка. След като се успокои, Емо започна спокойно отначало- С Ирина се запознахме като студенти, преди осем, скоро ще станат девет години. Хубаво ми е с нея, обичам компанията ѝ, обичам присъствието ѝ. Знам, че и тя ме обича. Преди години започна да ми говори, че трябвало да се съберем, да заживеем като всички останали двойки, да създадем семейство. То това е и моята мечта, не ме разбирай грешно, но в онзи период изплащах студентски заем, работех каквото намеря, а и нито един от нас не притежава собствено жилище. Тя при техните, аз делях една квартира с още четирима. Не спираше да ми пили на главата. Работа по специалността не си намерих и така постъпих в полицията. Условията не са най-лоши и се реших преди две години да наемем жилище и да се изнесем двамата. Нещата се развиваха добре. Не сме имали скандали, разбирахме се- Емо замълча за миг, само за да погледне циферблата на часовника и да установи, че утрото щеше да настъпи след няколко часа или просто искаше да си даде няколко мига почивка, преди да продължи- От няколко месеца друга идея ѝ се загнезди в съзнанието. Искала бебе! Времето ѝ изтичало! Биологичният ѝ часовник цъкал! Била минала трийсетте! Не можела повече да чака! Или-или!- Емо подпря главата си с ръка и забеляза, че сега колегата му се взираше в нищото и търпеливо го изчакваше да си излее мъката- Как, бе Стоиле, как да създам дете при тези условия? Плащам кредита за мебелите, плащам наема, сметките, парите са кът. Как да го отгледам? Просяк ли да създам? Викам ѝ чакай да покрием заема за мебелите, ще си купим жилище с ипотека и когато плащаме само ипотеката ще е по-лесно. Изчакай още две години. Не, та не. Връщам се преди седмица, а къщата празна. Събрала си багажа и отишла при техните. Оттогава събирам кураж да ѝ се обадя.

    - Емо, парите никога няма да стигат. Така можеш да отлагаш…

    - Стоиле, виж!

    - Емо, по-стар съм…

    - Погледни към вратата на магазина-повторното грубо прекъсване накара Стоил да проследи погледа на другия полицай. Наистина, в сянката на входната врата на магазина се забелязваше леко движение. Пусна дългите светлини на автомобила и в рамката на вратата отсреща се появи фигурата на мъж. Когато забеляза, че е разкрит, мъжът вдигна високо ръце. Около него се размотаваше куче. Остана неподвижен. Двамата полицай видяха брадясал, зле облечен мъж, явно просяк. Слязоха от колата и се запътиха към него. Емо се провикна:

    - Какво търсиш тука?

    - Шефе, аз нищо не правя-отговори им непознатия почти мигновено- реших да изям тук коледната си вечеря. Под вратата не вали, а е и завет. Коледа е. Вижте, хората са странни същества, изхвърлят какво ли не. Днес е късметлийския ми ден. Намерих цяла пица и половин кенче кола.

    Двамата се бяха приближили достатъчно, за да видят пицата полуфабрикат, която по принцип трябваше да бъде сложена във фурна за 15 минути, но непознатият я ръфаше с удоволствие и така. Кучето не им обърна никакво внимание, съсредоточено в движенията на брадатия мъж.

    - Защо точно на входа на магазина?- попита Стоил

    - Ами по-топло е, шефе, шлифера ми е подгизнал от снега.

    - Я виж ти! Днес май наистина е късметлийския ти ден. Я се качи в патрулката на задната седалка!- заповяда Стоил

    - Ама аз нищо не съм направил…- протестът беше искрен

    - Не си! Каня те да си изядеш пицата на топло.

    - Стоиле…- запротестира Емо

    - Виж го, премръзнал е и е напълно безопасен. Нека се стопли малко! А нямаме и никаква работа, за щастие.

    Емо се замисли за миг и идеята му се стори добра. Може би непознатият щеше да ги откъсне поне за малко от мрачните им мисли и странната Коледа, която се беше оформила. Кимна към непознатия да се приближи. Мъжът тръгна с несигурни крачки към тях, сякаш не беше убеден в добрите им намерения. За малко да откаже поканата, но топлия и сух автомобил бе толкова примамлив, че влетя вътре без да чака следваща покана. Покрай него чевръсто се вмъкна и кучето.

    - А-а-а-а, такива да си ги нямаме. Сваляй кучето!- скара му се Емо

    - Не мога, шефе. Където аз, там и то. Каквото за мен, това и за него- отвърна мъжът и отчупи щедро парче пица на кучето- То е моето семейство.

    - Семейство ли? Ти знаеш ли какво е семейство, дом?- подхвърли почти подигравателно Стоил.

    - Семейство, шефе, са онези, които те обичат и уважават. Дом е там, където се чувстваш добре. Ето, сега вие сте моето семейство- кучето ме обича, а вие му уважавате. Или поне не ме мразите. В тази кола ми е топло, сухо е, чувствам се добре, значи тя е мой дом сега. Утре ще вляза във фоайето на магазина и то ще бъде мой дом. Разбирате ли? Семейството и домът са чувства, а къщата е вещ.

    - А? Ама ти си бил философ, човече!- възкликна Емо- Ти вещи имаш ли?

    - Не знам дали са вещи, ама имам неща, за които другите ми завиждат.

    - Завиждат!!!- двамата се разсмяха искрено- И за какво?

   - Ами виж сега! Сутрин минавам покрай хлебарницата зад банката, там има остатъци от закуски. Точно до хлебарницата живее една стара и заядлива мома. Тя ми завижда за любовта, за кучето. То ми е предано и ме обича. Всеки има нужда от поне една любима душа в живота си. Тя си няма никого и нищо. Горката.

    После, там до парка, живее един човек в инвалидна количка. Сутрин го изкарват на балкона да подиша чист въздух. Винаги прочитам завист в очите му, защото аз съм здрав и мога да отида където си поискам. Аз имам свобода, а той е завинаги прикован. Горкият!

     А най-много ми завижда детето от голямата, хубава къща до мебелния магазин. И знаете ли защо? Защото предпочита да е бездомник, мрази къщата. Когато купили къщата, родителите му теглили заем. Бизнеса на бащата се прецакал и за да не загубят къщата, бащата се забъркал с нечисти хора. Убили го. Детето загубило любовта на баща си, ама къщата изплатили. Аз съм бездомен, но не съм загубил ничия обич. Притежавам любов и давам любов. А пари любов не купуват, нали?

    - А какво е любов?- попита Стоил, този път без капка ирония.

    - Любовта е просто любов. Това е да даваш, да се грижиш, да правиш компромиси, да делиш, да прощаваш, да грешиш, да рискуваш, да губиш, да взимаш, да вярваш. Любовта е когато обичаш и мразиш едновременно. Любовта не е щастие, тя дава щастие понякога, понякога горчи, понякога те кара да летиш, друг път те убива. Любовта е живота такъв, какъвто е. Единственото, което любовта не е, това е егоизъм. Любовта или я носиш в себе си или не. Тези, които нямат любов са празни. Горките!

    След този монолог, бездомникът замлъкна. Никой повече не се обади, всеки потънал в собствените си мисли. Неотменната цигара на Стоил също беше загаснала в пепелника, в унисон с всеобщото настроение.

    Първите коли и минувачи по улицата извадиха двамата полицаи от вцепенението. Брадатият мъж беше напуснал колата без никой да му обърне внимание. Само разпилените трохи от пицата свидетелстваха за неговото присъствие.

    - Стоиле, дали днес златарския магазин ще работи?- пръв заговори Емо.

    - Що?

    - Имам едни пари, спестени за първоначалната вноска за жилището, ама така като мислих, реших да купя пръстен и да отида до Ирина. А?

    - Ще работи, Емо, ще работи- усмихна се Стоил и подкара към центъра, за да остави колегата си пред магазина.

    - А ти?- попита Емо, докато слизаше от колата.

    - Не ме мисли, ще се оправя- отвърна Стоил и потегли. Преди да остави патрулката, трябваше да мине до цветарския магазин и да купи от онези, кървавочервени рози, които Мария толкова обичаше. Щеше да прибави и кутия от любимите ѝ бонбони.

    На отсрещния тротоар, подпрян на една витрина, стоеше бездомник с дълга брада и окъсан, мокър шлифер. Около него радостно подскачаше куче. Мъжът почеса брадата си и се провикна:

    - Хо-хо-хо, весела Коледа!