Онази вечер беше като всички предишни за Стела Христова. Току-що беше облякла обичайния си домашен гащеризон и тътреше лениво крака към антигравитационния сектор на спалнята си. Там вече я очакваше обичайната обстановка за терапията срещу стрес – мека светлина, със сменящи се нюанси на зеления цвят и тонове, така организирани от главния компютър, че да напомнят съвсем деликатно за звучене на музика. “Още един час скука”, помисли си Стела и затвори очи, докато антигравитационното поле я издигаше към купола на стаята. Когато стигна там разпери ръце, бавно се завъртя и разположи тялото си хоризонтално, с лице нагоре. Сега трябваше да изтърпи поредната емисия от “зеленикакви” образи, както ги наричаше. Разбира се, не казваше това на глас, защото домашният компютър беше от старото поколение и щеше да се засегне от думите и. “Ако бях изчакала още един работен цикъл, щях да имам кредити за новата версия и тогава в антистресовата терапия щеше да е включена програма за чувство за хумор. Поне щях да си бъбря на воля”. Докато се тюхкаше и укоряваше за прибързаната покупка, Стела все пак започна да отваря очи, готови да изгледат сменящите се и съвсем неконкретни зелени образи. Ресниците и бавно се повдигнаха, за да разкрият постепенно, отдолу нагоре пъстър ирис, след това началото на зеничния диск, който беше доста голям поради факта, че допреди малко беше покрит с клепач. За разлика от друг път, обаче, клепачите не спряха до средата на окото, а продължиха нагоре и буквално оголиха очните ябълки – вдигнаха се чак над горната част на ирисите и почти се прибраха до основата си. Зениците вместо да се свият в готовност да приемат обичайните образи, се разшириха още повече и черният им цвят едва не осъди на смърт останалите цветове в очите й. Всичко в тялото на Стела щеше да бъде обречено, ако в последния момент мозъкът и не беше изпратил подходящи импулсни команди за оцеляване.
Да, това беше ефектът от гледката, разкрила се под купола на стаята: на мястото на “зеленикаквата” мъгла се разкри мастилено небе, толкова искрено, по детски усмихнато, че се виждаха всичките му млечни зъби – от Голямата Мечка до Касиопея.
Тази гледка наистина потресе Стела. След като очите й постепенно се върнаха в орбитите си, а сърцето й реши, че все пак е по-безопасно да изтласква бавно кръв към клетките, Стела проумя какво всъщност вижда. “По дяволите, пак някой чип си е подал оставката!”, помисли си тя и си спомни, че сутринта, докато работеше върху седмичната си програма на пулта на компютъра, й замириса на изгоряло. Пак ще трябва да понася присъствието на сфинкса, тоест на техника, докато същият назначава на служба новия чип. Всъщност, защо да го вика?.. Тази гледка е далеч по-приятна!.. “Гледай ти, колко звезди! Каква красота! Никога не съм виждала подобно нещо...” Е, само веднъж, като малка, когато родителите й й показваха холограмни образи от младостта си. На единия бяха застанали на място, което наричаха “поляна”, под “дърво” (май се казваше “маслина”), а над тях – същото това “небе”, пак така усмихнато с всичките си звезди. “И тук едно зъбче искри по-силно”, помисли си Стела и неволно започна да движи ръцете и краката си, така че да се добере до самия свод. Долепи длани до хладната повърхност и започна да съзерцава. Не знаеше колко е стояла така, без да мигне, но точно в десет часа часовникът я извади от транса. Антигравитационното поле започна да отслабва силата си, дланите на Стела се отдалечиха от купола и тя се понесе надолу към пода. Наум крещеше, че не иска терапията да свършва точна сега, но добре разбираше, че думи като “милост” са неразбираеми за компютрите и само каза:
- Показатели?!
- Биопоказатели в норма. Отчетено завишено количество адреналин в девет часа и две минути. Върнато е в безопасни граници. Готовност за работен режим.
Това беше обичайният отчет на компютъра, след провеждането на вечерната терапия, а “работният режим” всъщност напомняше, че следва нощната смяна на Стела. “Не можеш ли поне веднъж просто да ми пожелаеш “приятна работа?!”, мърмореше тя, докато обличаше служебния костюм и чакаше да й бъде отворен шлюза към гаража. В крайна сметка той се отвори, а след него и вратата на служебния пневматичен екомобил и Стела се мушна вътре. Вратата след нея просъска подигравателно и след активирането на пневмомеханизма колата пое по обичайния си маршрут. Сега Стела изчакваше три скучни минути, докато пристигне в музея. Междувременно притвори очи с надеждата да й се яви отново онова небе с усмивката си от хоризонт до хоризонт, с белите си, трепкащи в тайнствени нюанси зъби, със спокойствието и неразгадаемата истина, които излъчваше. Докато се мъчеше да си спомни поне една подробност от видяното, в съзнанието и неизменно изплуваше онази звезда, най- силно светещата. Чудеше се що за чудо е това – да блести с такава яркост, колкото всички звезди взети заедно.
Желанието на Стела отново да я зърне беше толкова силно, че неволно я накара да допре длан до прозореца на пневмобила и да погледне през прозореца – нагоре, към мястото на което се предполагаше, че има небе. Разбира се, нищо не видя. Прозорците бяха напълно непрозрачни и вместо желаната гледка Стела съзря собственото си лице – посърнало, със свити крайчета на устните, сякаш всеки момент щяха да се съберат в една точка и да изчезнат заедно с идеята за уста. Веждите й, от продължителната каторга и принудителен труд да изразяват концентрация, бяха прокарали дълбока бразда точно над носа, чиято мислена линия се сливаше с резката по средата на брадичката й. Стела приличаше на нацупено дете¸ което току-що е разбрало, че няма да получи новата си игра в триизмерна реалност. “Ама че глупост! Много добре знаеш, че не е позволено да излизаш извън системата, а да не говорим за зяпането нагоре. Веднага ще те засекат и приберат, ако преди това естественият въздух не те убие. Забрави за всичко това, иначе ще те хванат, че мечтаеш и такава глоба ще ти тряснат, че ще видиш нова версия през крив кредит!”
Докато се опитваше да си наложи трезви мисли и да се овладее, Стела усети, че екомобилът вече не се движи и вратата отдавна е отворена. Работната й смяна започна.
2
Обстановката в музея беше обичайната: коридори с бели стени, завои наляво-надясно, табели, които съобщават какъв сектор предстои, зали (кръгли в повечето случаи), също с бели стени, които на места бяха заместени от стъклени витрини. Зад тях, декораторите бяха аранжирали различни предмети, животни и растения от различни епохи. Стела отдавна беше престанала да ги вижда и като по навик само хвърляше поглед, колкото да се ориентира в коя темпоралност е. След поредния изминат сектор, тя свърна наляво по коридор, в началото на който имаше надпис: ”Департамент загадки” – това беше секторът за който отговаряше тя.
Всъщност, той се помещаваше само в една зала. Беше като другите – кръгла, от лявата му страна пишеше:”Служебен вход”, а шлюзът беше почти денонощно отворен, защото нито през деня имаше толкова люботни посетители, които да влизат в залата и да надничат къде ли не, нито през нощта служителите имаха голяма нужда да се изолират от самотността на тази зала. Така че и този път Стела не си направи труда да натисне копчето за затваряне на служебния вход, а само влезе в офиса и както обикновено се отпусна на ергономичния стол с отегчителна въздишка. Пред нея пултът отчиташе температурата във всяка витрина, количеството светлина и разни интериорни условия. Регулацията им от компютъра забавяше износването на експонатите. Всъщност два от тях въобще не се нуждаеха от по-специални условия, защото бяха предмети. Единият (археолозите го наричаха “плат”) беше аранжиран по доста особен начин – четири от краищата му бяха застопорени за задната стена на витрината, така че да са два по два срещуположни. В първите дни от работата си в този сектор, Стела често стоеше пред стъклото на този експонат и прокарваше линии по хоризонтала и вертикала, съединявайки мислено тези краища. За нея беше загадка този вид на плата, но в същото време беше превърнала в ритуал прокарването на линиите. Смяташе, че смяната и ще е спокойна, ако влизайки в залата, просто престои няколко минути и 2-3 пъти си ги представи. Тази вечер обаче, тя пропусна това заради емоциите от предходните събития.
Вторият предмет беше с малък обем, поради което, витрината в която беше разположен, не надвишаваше петдесет сантиметра на ширина и дължина. Аранжьорите на музея бяха избрали за вътрешното пространство ослепителна бяла светлина, така че да изпъква цвета и формата на експоната. По този начин червеното, обло и гладко “яйце” (както беше изписано на табелата) сякаш гореше когато някой го погледне. Както в първия експонат, Стела и тук намираше някакво съвършенство - на едното място линиите, които кръстосват пътя си, бързайки да стигнат до отсрещната точка, а на другото – липсата на такива, липсата на начало и край. За сметка на това, ослепителните бели лъчи бяха подлъгвани да кацат уморени върху най-изпъкналата горна част на яйцето, за да си дадат почивка; веднага след това пламваха във вулкана на червения цвят, разтопяваха се, стичаха се и изстиваха заедно с лавата надолу по формата на експоната и падаха в пепелна сянка на долната част на витрината. “За какво ли е служило това яйце и дали не са си парили ръцете някогашните хора, ако въобще са се докосвали до него?!”, питаше се Стела, но тези въпроси оставаха без отговор дори за учените. Всичко, което бяха успели да постигнат, беше да изчислят, при това не съвсем точно, какви показатели са необходими за минималното износване на тези находки. Най-трудно им беше с третата, защото по време на опитите им, няколко пъти тя промени външния си вид и те разбираха, че ще загубят автентичността й.
Всъщност, по време на традиционните обхождания в музея на археолози, ботаници и всякакви учени със странни титли, любопитното ухо на Стела улавяше загадъчни понятия и коментари относно третия експонат и вече знаеше, че представлява “цвете”. Обръщаха му специално внимание и логично на това го бяха поставили на своеобразен подиум в самата витрина. Странното беше, че формата му бе като отрязан в горния си край конус, обърнат след това, така че най-широката му част – основата – да гледа към тавана на витрината. Отделно то това, вътрешната му част бяха изпълнили с “пръст” (така чу Стела на последната инспекция) и току до ръбчето на този съд, нагоре, започваха да се разтичват във всички посоки “стъблата” и “листата” на експоната (с тези термини Стела не срещна особени трудности, защото ги беше чула от родителите си, когато ги разпитваше за старата снимка с маслиновото дърво). Привидно хаотично, всички се протягаха нагоре и встрани, без да се блъскат едно в друго, а в краищата им имаше листо, разляло зелен цвят по цялата си повърхност. На Стела й се струваше, че живеят собствен живот без да си пречат, в някаква странна симбиозна хармония, логиката на която оставаше невидима. Прекарваше цели часове неподвижно пред витрината с надеждата, че очите й ще открият истината; напрягаше всичките си сетива, потъваше във формите и цветовете, търсеше в спомените си асоциации с познати предмети, но единственото, което постигаше беше болка в мускулите по цялото си тяло. Тогава се оттегляше в стаята с пултовете, сядаше на стола и потъваше в тревожен делириум, който домашният компютър би нарекъл “сън”.
Така протичаха смените на Стела – в съзерцаване на тези странни предмети и всеки път изпитваше особена тревога – несъзнателна, мътна, излизаща от дълбините на фанатзията и душата й. Дори сънищата й бяха такива – смесваха се в тях формите, цветовете и светлината на експонатите и се превръщаха във фантазни, нереални образи, някои от тях живи, протегнати, говорещи странен език, прииждащи към нея. След това изведнъж изчезваха и на тяхно място се появяваше съдия-управителят на музея и с гръмкия си глас отсичаше: ”Отнемане на личността поради доказано фантазиране!” Тогава Стела падскачаше стреснато и в секундите на преход от сън към реалност крещеше:” Милост, Ваша Чест, никога повече няма да чувствам, обещавам!” След това се наместваше добре в стола си, съсредоточаваше се и трескаво започваше да проверява показателите на пулта, като току-що смъмрен за несправяне служебните задължения музейник. “Накрая ще ме хванат наистина и край с кредите за нов домашен компютър!” – същият, който й скрои тази вечер “звездната” изненада.
3.
И така, тази вечер не беше спокойна за Стела Христова. Дори фактът, че беше готова за “работен режим” не успя да успокои сетивата й. Нещо повече, след последната домашна терапия, тревогата от сънищата й се пренесе в съзнанието й и накара тялото й да остане изопнато, движещо се отсечено дори когато прекосяваше ,идвайки на работа, трите витрини на залата със загадки. От обичайните си действия запази само отегчената въздишка, докато сядаше на стола. После, неспицифично за нейните навици, тя не погледна пулта, а завъртя стола с гърба на облегалката към скучната гледка. Затвори очи и се опита да си спомни всички подробности: къде и как бяха разположени звездите, трепкането им, и най-важното – къде сред тях е най-ярката. Беше запомнила приблизително, че под нея на известно разстояние блещукаше още една, а по диагонали наляво и надясно – други две. Тази конфигурация настойчиво изплуваше всеки път в мисълта на Стела, до степен в която стана дори досадна. Колкото пъти се опитваше да се съсредоточи върху някоя друга група звезди, толкова пъти се връщаше отново на същата. “Защо все ти се появяваш?”, ядоса се тя и реши, че е крайно време да отвори очи, за да прогони натрапчивия образ. Едновременно с това си каза, че нищо няма да загуби, ако все пак даде още една възможност на фантазията си (олеле, ако някой разбере!) да погледне звездния спомен, и тя отново даде воля на най-яркото четиризвездие да изпълни мозъка й. Звезда горе, звезда долу, звезда вляво, звезда вдясно; четири звезди – четири бели светлини, след това сини, след това зелени, след това червени - блещукаха под клепачите на Стела. Очните ябълки следваха последователно горната, долната, лявата и дясната звезда във все по-бърз ритъм, докато светлината на всяка една от тях не започна да се разлива по пътя си към следващата. Все по-бързо се движеше и мисълта на Стела, следвайки въображаемите линии; все по-познат й се виждаше пътят отгоре надолу и отляво надясно. “Къде съм виждала това, къде?!”, крещеше наум тя, докато потокът от асоциации на форми и цветове галеше с пъстра опашка вертикалната, а след това хоризонтарната линия. Тази пъстра опашка от спомени изтъняваше всеки път, когато мозъкът й отхвърляше несъвпадащите елементи. Един по един отпадаха...като пера отпадаха един по един...докато не остана последният. В този момент сякаш токов удар разтърси Стела. Тя рязко отвори очи и ръцете и краката й с конвулсивно движение катапултираха цялото й тяло от стола през отворения шлюз на служебното помещение, след това през експозиционната зала и я приземиха точно пред първата витрина с плата. За няколко части от секундата същото това тяло спря всяко свое движение, освен едно – в пръстите на дясната ръка. Показалецът и средният пръст долепиха върховете си до палеца и сякаш хванаха молив или четка. След това се издигнаха във въздуха до нивото на очите и спряха между фиксирания горен край на плата и вперения в него поглед. После тръгнаха към долния край на експоната и изписаха във въздуха вертикална линия. Последваха същия поглед от левия до десния край, така че да се получи хоризонтална линия. Ясно беше, че Стела очерта с ръка две пресичащи се линии, съединяващи срещуположните точки. Отворените й очи видяха движението на пръстите и веднага се затвориха, за да извикат спомена за онова съзвездие и да го наложат върху плата. Пръстите повториха пътя си, този път върху съзвездието. Всичко съвпадаше: краищата на плата, звездите, линиите. “Какво става? Това съвпадение ли е? Какво общо имат тук цветовете? Защо се случва всичко това?”. Безброй такива въпроси заливаха ума на Стела с такава скорост, че беше невъзможно да ги подреди, камо ли да им отговори. За сметка на препускащите мисли, стъпалата й се тътреха бавно, милиметър след милиметър по пода, напредвайки към спасителния служебен стол. Преди да стигнат до него обаче, трябваше да преминат по дългия път през втората и третата витрина и усетили невъзможността на мисията си отказаха да се движат и изоставиха Стела точно по средата на залата с лице към експонатите. Точно в този момент застинаха и разбеснелите се мисли, защото гледката, която се разкри пред нея накара невроните да престанат провождането на всички импулси. Срещу очите й, в третата витрина, все така стоеше цветето, облечено в зеления си костюм. Стела го проследи отдолу нагоре – всичко си беше на мястото: тънките клони, стъблата, листата... Но сега имаше и нещо ново – на върха се беше появило още едно, подобно на останалите листа, само че беше по-голямо, червено и с форма, която приличаше на....
В първата витрина беше разпънат плата, чиито краища съвсем отскоро се усмихваха по същия начин като онова съзвездие, а във втората лежеше в огненото си легло яйцето. В горната му, най-изпъкнала част, преди изгаряха лъчите на бялата светлина, а сега Стела видя как лумнаха в искрящ фойерверк – същият, който видя, когато под купола на дома си вместо зелените образи се появи най-ярката звезда. “Същата честност, същата еуфория, същото съвършенство!” , помисли си тя и по лицето й се процеди тънка усмивка. Погледът й се премрежи и омагьосан от тайнствена сила, потъна в мътна мъгла, през която не прозира никакъв блясък и емоция. Мисли като:”Формата на листото, на плата и на съзвездието!”, “Червеното листо, червеното яйце, червената звезда!”, не успяха да прорежат тази пелена и да намерят излаз в очите й. А трябваше! Бяха толкова мощни, че Стела дори ги чуваше – като стонове на затворници, забравени в прастара каторга, без надежда за свобода. Сега бяха намерени и с молба да бъдат отключени, блъскаха в решетките на съзнанието й.
И тя взе решение.
Влезе в служебното помещение, надвеси се над пулта и набра с бутоните личния код, предвиден за аварийна ситуация. Електронната система на залата веднага изключи светлините във витрините и отвори предните стъкла. С все същата загадъчна усмивка, Стела решително се отправи към експонатите, протегна се към първия и откачи четирите му края. Платът се свлече тихо в дланите й и пръстите й се изненадаха от мекотата му. Преметна го през рамо, за да освободи място в ръцете си за яйцето. Още водена от магията, без страх, че ще бъде изгорена ат червения цвят, го подхвана отдолу, прехвърли го в лявата си ръка и се насочи към третата витрина. Обгърна съда с дясната, дръпна го към себе си, така че да го притисне с гърди, повдигна го и хукна към изхода на залата. “Няма време за губене! Скоро ще отчетат аварийния код и ще нахълтат!” Краката й се понесоха по коридорите тихо и бързо; не усещаха сцеплението между подметките и пода, като че ли бяха преодолели земното притегляне. Премина по инерция маршрута към изхода на музея, който, като част от системата, беше отговорил на аварийната ситуация и вече беше отворен. Премина и през него и излезе навън.
4.
Досега Стела често разсъждаваше върху проблема за предвидимостта. Животът й, както на всички останали, се въртеше около спазването на точен режим. Системата беше измислена така, че във всеки момент човек да бъде под контрола на ръководството. Хитро беше – домашният й компютър отчита реакциите на тялото й, свързва се с вички останали персонални машини и в единен поток от информация се влива в централата, притежавана от съдия-управителя. Нямаше шанс той да бъде изненадан от нечия неочаквана приумица, която да е в разрез с установените правила. Напоследък, заради отчитането на зачестило “фантазиране” сред подчинените, доста хора престанаха да съществуват – бяха заличени имената им, изтрит мозъкът им и рециклирани започваха отначало с друга самоличност. Тъй като “визуализирането” (както още го наричаха) водеше до непредвидими реакции, съответно да невъзможност за контрол, съдия-управителят всеки път изричаше безкомпромисно присъдата си. “Една по същество толкова предвидима реакция”. Тайно Стела си представяше изненадата по лицето му, ако някой успее да прескочи тези граници. Беше стигнала да извода, че единственият начин за това е да изненада самия себе си, но никога не беше предполагала, че този някой ще бъде тя самата, както и не осъзнаваше досега, че изненадата е толкова близо, пред очите й, в ръцете й. И ето я сега – с плата, яйцето и цветето, стои навън, диша естествения въздух, вижда естествената тъмнина, чува истинската тишина.
Заради всяко ново усещане, на което Стела даваше време да бъде преработено от рецепторите й, така и тук, пред музея, тя постоя няколко секунди, огледа се, за да се убеди, че наистина е навън, пое дълбоко въздух и издиша. От устата й излезе пушек и тя неволно отстъпи крачка назад, изплашена, че се е подпалила. Хвърли поглед към раменете и ръцете си, видя, че от дрехата й не излизат пламъци и запристъпва напред в тъмната нощ. Е, не беше съвсем тъмна, защото белотата на земята излъчваше мека, деликатна светлина, достатъчна за видимост няколко метра напред. “Значи такава била истинската нощ!”, мислеше тя удивено, напредвайки незнайно накъде. Нямаше представа колко е ходила, докато в един момент усети, че трябва да наклони тялото си напред и да изкачи нестръмно възвишение. Когато стигна горе, съществото й се изпълни с най-неочакваната и в същото време с най-търсената гледка. Около нея във всички посоки се ширна бяла, напълно равна повърхност, обсипана сякаш с бели кристалчета, всяко от които й намигваше с всевъзможни цветове. Блещукането им беше поздрав не за нея, а за също толкова простряното над тях небе. Стела вдигна поглед, обходи го от единия до другия хоризонт и промълви:
- Добър вечер!
Небето я дари с онази чудна усмивка, както под купола на дома й. Оголи зъбче по зъбче всичките си звезди, като остави най-бляскавото точно над главата й.
- Ето те и теб. Донесох всичко – отговори тя и протегна нагоре ръце, за да покаже откраднатите експонати. След това сгъна колене, постави внимателно предметите на земята и се зае с действието, което си представяше че извършва откакто откри в музея общото между тях. Взе яйцето, погледна отново нагоре, след това се наведе и начерта с него линия, която повтаряше горната, съединяваща най-ярката звезда със срещуположната й. Същото направи и с другата, хоризонталната линия. Докато рисуваше, яйцето в ръката й разля цвета си в улеите и на Стела й се стори, че това са кървави линии. “Не било огнен, а кървав този цвят!” След това постави яйцето близо до растението и посегна към плата. Разгъна го и покри рисунката си, така че краищата да съвпаднат с четирите крайни точки на линиите. Погледна отново нагоре, за да се убеди, че проекцията не се е изкривила. Да, всичко беше както в горната – краищата сочеха в еднакви посоки, съотношението на линиите беше вярно. Време беше за финала. Заобиколи разпънатия плат, повдигна растението, пренесе го до най-горния край на рисунката и го постави в началната точка. Завъртя леко съда, така че лъчите на последното, червеното листо да сочат в четирите посоки на съзвездието. След това се върна до яйцето и го положи в отсрещната на растението позиция. Картината беше завършена. Тогава Стела се изправи, погледна за последен път нагоре и сви длани около устните си, сякаш за да направи фуния с тях.
- Ето, направих ти огледало, за да видиш красотата си! – извика тя. После отпусна ръце и продължи на себе си:
- Тази красота не бива да умира! Няма да умре, защото е тук – посочи главата си – сега съм готова да бъда заличена, готова съм да умра...но пак ще се родя с тази красота...няма да успеете да я заличите, тя няма да загине заедно с мен!..
Не след дълго над главата на Стела Христова зажужаха охранителните устройства и започнаха да правят холограмни снимки на местопрестъплението и на провинилия се. Малко след това, в кабинета си, съдия-управителят на музея ги разглеждаше и усещаше особена тревога. Нещо не се връзваше в тази картина...или пък прекалено добре съвпадаше?!..
© Ралица Маркова Todos los derechos reservados