"Коледни подаръци"
Отново празници. Отново пълни торби. Чистене, готвене. Сякаш не беше всеки ден така. Толкова много работа! Напоследък не ù оставаше време да си вдигне глава, за да се погледне в огледалото. Дори по празниците. А тогава беше най-болезнено. Масата трябваше да бъде богата, празнична и красива. Тя самата - не можеше да бъде. Отдавна се поставяше все на последно място. Животът беше суров. Затова - поне масата. А с малката заплата се получаваше доста трудно. Съпругът, студент, дори не се свърташе много-много вкъщи и всичко беше легнало на нейните ръце. Но тя се научи да не се оплаква.
Торбите режеха дланите ù . Някаква волска упоритост я държеше все още. Тя се заизкачва по заснежените стълби, стараейки се да не се подхлъзне. Ботушите никак не ù помагаха. Бяха стари. Усилието между балансирането по заснеженото стълбище и тежестта, зачервиха бузите ù и малки капчици пот се появиха на умореното чело. "Хайде!" - подкани се тя. - "Няма да успееш ако не побързаш!"
Вече във входа, се спря, за да почине от тежестта, и отвори пощенската кутия. Намери вътре две писма. Засмя се наум: И днес ”коледните подаръци” не я подминаха: телефонната компания беше пратила сметка. Освен нея едно дебело и тежко писмо се мъдреше спокойно вътре. "Сметки!!!" - със сигурност нямаше да разваля настроението си със сметки в днешния ден. "А другото?"- Разгледа го. Беше адресирано до съпруга ù и тя едва ли щеше да му обърне внимание, ако не беше забелязала красивия женски почерк и адреса. Обединено Кралство. Англия. Кой ли му пише от Англия? Името също беше непознато. Някоя си Златка Михайлова. Любопитството я загложди и тя все по-старателно го заоглежда. Беше тежко... Най-вероятно вътре имаше снимки и картичка.
Както и да е...
Отключи вратата и влезе в апартамента. Остави двете писма на масата в антрето, където обикновено лежеше кореспонденцията и забърза към кухнята. Иван все още не се беше прибрал. Тя не любопитстваше относно студентския му живот. Искаше да се чувства свободен и да завърши нормално, без да го ангажират домашните задължения и грижите по детето. Самата тя беше станала от студентската скамейка преди няколко години и беше наясно с всичко. В никакъв случай нямаше да го притиска. Вярваше, че е достатъчно отговорен, вярваше, че са добри приятели и се обичат... В крайна сметка - имаше му доверие.
През целия ден чисти и готви покрай грижите за малкия. Но „Писмото” стоеше там и пареше като разгоряла жарава ума, въображението ù, сетивата... Неочаквано, дори за себе си, тя го взе. Някакъв първичен порив я тласкаше... и за малко да го отвори. Дори се уплаши от себе си. Затова набързо изтича долу с двата плика. Върна ги в пощенската кутия. Така беше по-добре. Да не беше ги вземала въобще.
Вечерта мина спокойно, така, както всеки път минаваше Бъдни вечер. Вечеряха тримата, поговориха. Тя го оглеждаше любопитно, но не откри някакво вълнение или промяна. Нямаше нещо, което да ù подскаже, че писмото е имало някакво значение за него. А може би не го беше взел от кутията... Това я успокои донякъде и около полунощ, си легна първа. Умората затвори клепачите ù. Празниците бяха уморително занимание. Утре щеше да стане рано и да сложи подаръците под елхата. Не ù трябваше часовник. Имаше свой биологичен, който контролираше всичко. Можеше да се събуди по всяко време на денонощието, да предусети промяната, нещастието, опасността. Имаше си доверие.
Когато отвори очи, знаеше, че нещо не е наред. Някакво прозрение я беше осенило. В този късен час, съпружеското легло все още беше празно. Тя стана сънено и бавно отиде в хола. Той говореше тихо по телефона. Идването ù в този необичаен час, явно го смути и той започна да отговаря само с :” Да... Да... Да... Да-а-а-а!” - наистина нещо не беше в ред. Може би затова тя остана още и още. Искаше той да приключи разговора, за да го попита; „Какво се е случило?” Само че... времето и мястото явно не бяха подходящи. Той я погледна някак смутено, когато затвори телефонната слушалка и отиде безмълвно да спи...
Точно 5.00! Тя беше Дядо Коледа в техния дом. Стъпваше тихо и пъргаво и нареди всички подаръци под елхата. Красива гледка! Беше горда от себе си. Малкият щеше да се радва. Измежду шарените играчки, по клонките на елхата, сега висяха окачени и много шоколадови. Щеше да бъде истинска изненада. Тя обичаше тези моменти. Чорапът - най-големият, който бяха намерили на пазара, висеше препълнен с лакомства над леглото. И тази година синът ù се беше заканил, че няма да спи и ще чака да види как Дядо Коледа носи подаръците у дома. Тя погледна спокойното му, спящо лице и се усмихна: ”Ангелче!”
Не ù се спеше. Мисълта за писмото и нощния „конфузен телефонен разговор” не ù даваха мира. Изведнъж ù хрумна невероятна идея. Бързо слезе до пощенската кутия. Двете писма бяха все още там. Никой не я видя в този ранен час.
Горе, захвърли небрежно сметката и се концентрира върху онова, с английския подател. Идеята си я биваше. Опакова го като подарък, с красива червена хартия и с панделка, а после го сложи при другите под елхата.
Къщата все още бе тиха. Всички спяха. Но тя не можеше да заспи. Направи си кафе, разходи се нервно напред-назад. Това беше лоша шега. Щеше да развали празника. Постъпката ù беше погрешна. Докато мислеше за тези неща, дори не усети как отвори и другия плик, онзи с телефонната сметка. Погледна го разсеяно и само след миг се втрещи. Сумата в най-долния десен ъгъл беше четирицифрена - хиляда сто и петдесет лева. Викът замлъкна сподавен в гърлото. Вече не знаеше какво да мисли. Снощният разговор! Тя бързо погледна малкия телефонен дисплей, който изписваше набраните телефонни номера. Този беше многоцифрен и започваше с няколко четворки. Трескаво върна номерата с дни назад. Не беше нито пръв, нито последен. Повтаряше се почти всеки ден. О-о, май беше нощ! Със сигурност Празник нямаше да има - поне за нея. Стомахът ù се сви нервно и този спазъм я изпрати на бегом в тоалетната. Повърна.
Коя беше тази жена? Защо той говореше с нея всяка вечер след като всички заспат? О-о-0 да ! Часовата разлика. Когато тук беше полунощ, там все още бе десет... А другата причина ?
В ранната Коледна утрин снегът валеше тихичко навън. Натрупваше по грозните, оголели клони на старата липа под прозореца. Покриваше сухата шума с красива и нежна покривка. Тя седеше и гледаше безмълвно и безразлично тази красива картина. От нея лъхаше само студ. Кой щеше да скрие грозотата в тяхната семейна коледна утрин? Защо нейните "коледни подаръци" бяха толкова жестоки?! С какво го беше заслужила?!
А всъщност... Синът ù никак не беше заслужил такава Коледа. Трябваше да му спести това разочарование от произтичащите събития. И не само на него. На всички... Щеше да отложи проблемите за по-късно и като сняг да прикрие неугледната шума и калта. Щеше да си подари Весела и Красива Коледа, в рамките на възможното! Такава, каквато беше всяка година! Имаше план! Без скандали, без сцени на ревност! Трябваше да се справи тихомълком. Нищо, че нейните "подаръци" този път не бяха добри. Тя така или иначе, все поставяше себе си на последно място. Този път щеше да се бори! За семейството...
© Нели Господинова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Всъщност за да се напише къс разказ трябва да има определена идея, фрагмент от битие, герои,които реализират идеята и мироглед(философски камък)
Но, винаги може да се излезе и извън тези рамки, естествено -
Да, аз малко автоматично налагам, всъщност, мои клишета... Не удържам, така да се каже, неопределеността, която би трябвало да присъства, вероятно и особено в случаите, когато произведението не е къс разказ!
-
Рефаб
Някои от твоите догадки тепърва ще се изясняват в другите части на разказа.Героите са млади и наивни все още, а както сте разбрали действието се развива преди доста години ,когато хората имаха малко по различни представи за личното и неприкосновеното.
А е нормално да си глътне граматиката ,( и нищо да не попита) ако в един определен момент слу4ващото се я е ударило като гръм от ясно небе. Ако е била укорявана заради ревност и полага усилия да не я показва...
Писмата е върнала малко преди коледната вечеря, а съпругът не е погледнал в пощенската кутия...Може писмото да е било изненада за празника
Тина !
Лирическата има само един приоритет в този момент - запазването на семейството. А " Златката " ?! Не съм сложила името като символика, но понякога читателят е по-мъдър от автора...
Благодаря ! -
Отново ме грабна разказът и изказът ти, Нели! Добре, че чета коментарите (те са си отделен жанр), иначе щях да кажа, че скайпът е безплатен и че искам продължение
Златката е симптом (така ми изглежда), че нещо трябва да се промени и лирическата да си пренареди приоритетите. Обикновено когато в една връзка единият е всеотдаен, а другият само "въвлечен/влачен", хепиендът не е очевиден. Някак прекалено изненадана и неподготвена е героинята. А "Усилието между балансирането по заснеженото стълбище и тежестта" е добра метафора за живота и в момента. -
Добър стил, не дотам издържан сюжет!?
1. Не е съответно да не попита съпруга си кой се обажда, или какво става - непосредствено след нощния телефонен разговор. Ако не го попита, значи трябва да е много съкрушена (а това не е отбелязано, не се подразбира недвусмислено!) или пък да са толкова отчуждени със съпруга и, вече, че да се приеме като нещо не чак толкова необичайно да не прояви поне формално любопитство!?;
2. Несъответно е,струва ми се, също така, да се окаже, че писмата са си останали в пощенската кутия. Получава се малко, че това е нагласено за да може да я има случката с идеята за писмото "подарък";
3. Идеята да остави писмото като коледен подарък би трябвало да е обвързана с перфидност като мотивация!?... Или пък с някаква инфантилна и глуповата наивност!?;
4. Като по-периферен, формално , мотив, го има и обстоятелството, че съпругът , щом като е студент, се предполага, че не е глупак, което означава, че или е имал намерението и възможностите да изплати тайно сметката за телефонните разговори, но нещо му е попречило да го направи своевременно, или пък е съвсем "кретенясал" и не му пука и/или е оглупял... и троши пари на поразия за телефонни разговори, без, вече, да му пука за жена му!?
Извинявам се за критичните бележки - нямаше да ги напиша, ако наистина не мислех, че стилът на разказване наистина е добър, а идеята - благодатна!
Също така, би трябвало да има означение някъде - "част от разказ"!
Поздрав! -
Благодаря на всички за хубавите думи.
Историята става много заплетена и не съм сигурна дали накрая ще успея да я доведа до хепи енд.. а може би има и такъв вариант.. В живота обаче както се досещате, нещата рядко завършват щастливо. И все пак : Коледа е ! Да се надяваме и да вярваме в чудеса...
п.с. Но ще трябва да прочетете поне още 3-4 разказа... -
Лично на мен финалът и така ми харесва. Продължението го искам, защото ми е кеф да те чета.
-
Завладяващо пишеш, Нели!
Страхотен е разказа ти...а и за съжаление често е истина...
Поздравления! -
Нели, разказът наистина много си го бива. Сърдечни поздрави!!!
-
Разказът много си го бива.От една страна се очаква продължение, от друга- модерният разказ, често остава читателят сам да си реши края.
Не е задължително всичко да бъде предъвкано от автора.Въпрос на избор.Wali./Виолета Томова/ -
Ами ще повторя и другите, но искам продължение! Любопитна съм! Поздрави, Нели!
-
И аз чакам продължението!!!
Знам ли какво ни готви автора, ще вземе да изскочи, някоя ...... и да промени посоката на моето съчувствие. Ще си трая за сега! -
Заинтригува ме! Как ли ще продължи...?
-
Сигурно сте се досетили, че дейстсвието се развива преди доста години. Тогава , когато телефоните нямаха лимит и разпечатки. А дисплеят беше рядкост... Писмата идваха не на мейл , а в пощенските кутии и точно това създаваше доста обърквания и недоразумения.
Историята наистина има продължение... -
Аз обичам отворения финал и дори да няма продължение, намирам разказа за много добър. Поздравления, Нели!
-
Нели,болно ми стана, но този разказ би могъл да има продължение...
Тайните, които крием , ни правят малко или много страхливци...
Тайните убииват доверието! -
Ще коментирам скоро, когато разбера какво се случва. Защото си трябва продължение, въпреки че и така си е супер разказа!!!
-
Роси,"на един дъх" звучи добре
Таня,май ще разбереш скоро какво се случва...
Силвия, справедливостта е нещо относително
Анита, радвам се че ти харесва
Нели,моментът е точният. Не е нарочно !
Ваньо,БГ- действителността никога не е спирала да ни изненадва...
Петинка, винаги си заслужава
Антонио, абсолютно си прав!
Мия, и за конкурса има... надявам се -
Този път щеше да се бори! За семейството...
Дано си заслужава!
Винаги си интригуваща!
За това и обичам да те чета, Нели*! -
Продължавам да мисля ,4е притесненото напрежение и предчувствието за подличка изненада, които ни обземат ,четейки историята ще се окажат пресилено застраховане с/у нещо лошо, с което свикнах напоследък в БГ действителността или умел авторски похват да държи будни и без това опънатите ни сетива. Не опровергавай откровено и безпощадно илюзиите ми ,моля.
-
Пак стария номер - спираш на най-интересното! тази усмивка е всъщност подкуп, за да продължиш!
-
Така ми се прииска, да имаше справедлива развръзка- за нея... Беше удоволствие, благодаря!
-
Сякаш разпознах майка си в разказа. Тя също винаги поставя семейството преди себе си. Това е разказ за една истинска жена, много ми харесва...
Но какво ли става после? Ще има ли продължение? Искам си щастливият край!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
