Стефан и Георги работеха в строителството. От няколко години се бяха отделили от голяма фирма и си наемаха обекти, които са по силите им. Всеки от тях познаваше характера на другия. Разбираха закачките си. Шегуваха се без дебелашки шеги. Започваха работния ден в осем сутринта и когато това, което е запланувано е свършено, те приключваха и си тръгваха.

- Изморих се днес! - каза Стефан. - Уж не сме свършили кой знае какво, а се чувствам уморен.

- Понякога такива завъртулки носят повече умора от друг път - отговори Георги. - Затова сме майстори, да изпипваме това, за което другите нямат търпението и умението.

Щом приключеше работния ден, двамата мъже се прибираха при семействата си. Почиваха си. Имаха мечти, които сбъдваха с изкараните с пот на челата си пари. На следващия ден бяха отново заедно. Понякога единият от тях идваше на работа без настроение. Другият веднага забелязваше това. Отиваше до кафемашната. Вземаше две кафета и казваше:

- Днес аз ще почерпя. Не е кой знае какво, но нека пием по кафе, тя работата няма да избяга.

Нито един от двамата не разпитваше другия какво му е. Не настояваше да разбира за проблемите, през които минаваше колегата му. Просто няколко минути безвремие, в което се усещаше опората на човека, с когото работи. От толкова години съвместна работа и двамата знаеха, че личните неща не бива да се носят на работното място. Както и неудачите в работата да се пренасят вкъщи. Знаеха и това, че можеха да се изслушат един друг, но не и да си помогнат, когато става дума за личния им живот.

- Освежи ли се малко? - попита Стефан.

- Да, по-добре съм! - отговори Георги. - Нямам кой знае какъв проблем, нали знаеш, все правиш нещо, угаждаш, а накрая... Знаеш.

- Знам! - каза Стефан и се усмихна. - Дай сега да видим как ще направим водопровода? Къде ще минава чистата вода, къде ще пуснем мръсната? Да налепим тръбите. Да ги фиксираме. И за днес ще е това.

Двамата мъже работеха с увереността, че знаят какво правят. Не бързаха. Запояваха тръбите. Фиксираха ги. Нивелирайа там, където щеше да има мивка и душ.

- Мислил ли си някога да работиш сам? - попита Георги.

Стефан се усмихна и каза:

- Е, нали знаеш! На едно най-добре се дели. Аз съм работил сам. Но не не ми допада. По-бавно става. Клиентите се изнервят. Ядосвам се и аз. Прибирам се пребит като куче. А така, като сме двама си взимаме даже и повече пари за по-кратко време. Не мислиш ли? А виж и инструментите. Как да използваш само един от тях? Не може. Имаш нужда от няколко.

- Така е! - каза Георги. - Ние с теб не си споделяме лични неща. А как ми се ще да имам приятел, на когото да казвам какво ми се случва вкъщи!

- Ние с теб сме колеги - каза Стефан. - Това е повече от приятелство. Защото се борим заедно за хляба. А това, което се случва в семейстата ни засяга всеки един от нас и не мисля, че трябва да се знае. Знаеш ли, за мен щастлив мъж е този, който бърза да се прибере от работа вкъщи. Да види любимата си. Да няма търпение да усети домашния уют. А не да се чуди колко работа да свърши повече, че да позакъснеее и само да хапне и да си ляга.

- Прав си! - отговори Георги.

Двамата мъже се усмихнаха и продължиха своята работа. Спореше им. Свършиха заплануваното за деня и се разделиха. С усмивка.

До следващия ден.

Явор Перфанов

29.11.2022 г.

Г. Оряховица