Докато попийвахме сутрешно-следобедното кафенце в „Неделя” на "Шипченски проход", се разминаваха трамваи и велосипедисти, настървени в следобедния пек! Кой ли ги знае за къде така настървено се мъчеха да стигнат?!
Сладкото парче торта не оцеля много под зоркото ми око и се впуснах в разговор за ежедневието. Естествено, многото приказки водят до прегладняване, прибирайки се вкъщи, вече правех планове за хубава морковена тортичка. Така и стана, леко и вкусно десертче, наслаждавайки се на кулинарния ми потенциал, успях да разбера без връзка и посока от една простичка снимка, че дори на двайсет и пет човек може да се научи да кара колело и то къде - в нашето хубаво градче - София. В мъничкото оцелели паркове и лудия уличен трафик.
Колко е важно да караш колело?!
Не само когато си на двайсет и пет, но кой да ти каже, че си го оставил някъде в детството там на прашната, все още неопетнена от бетон, селска уличка до старата пейка на двора...,още си спомням разпаления разговор на черниците и прекрасното бъбрене на лозата, спора на черешата и сладкото хи-хи-кане на сливите, всички те ми говореха и рисуваха цветен и пъстър свят на милиони мечти и безкрай щастливи моменти... а днес и сега си допивам чашата с кафе и се питам кой трамвай да хвана... колко е важно да караш колело?!
© Юлия Работова Todos los derechos reservados