Колко струва да бъдем добри...
       Слънцето вече се бе показало. Птичките почнаха да пеят. Когато чу алармата на телефона си, разбра, че е време да стане и да отиде на работа. Отмести топлото си одеяло на другата страна и стана от леглото си, доволен, че се е наспал добре.
       Почна да се облича и отиде в кухнята. Извади нещо от хладилника и си направи здравословна закуска. Почна да се храни, докато гледаше телевизия. Беше облечен със сив елегантен костюм и избра любимата си черна вратовръзка. След около 10 минути погледна към часовника и видя, че е време да тръгва. Взе телефона, якето и куфарчето си и излезе. Отвори гаража, качи се в колата си и тръгна към центъра.
       Слънцето вече се бе показало. Птичките почваха да пеят. Центърът на града почна да се оживява все повече и все повече. Когато чуваше как хората минават нагоре и надолу разбра, че е време да стане и да събуди сина си. Отмести тънкото одеяло върху себе си на другата страна, леко се вдигна и стана от пейката. Почна да се разтяга, защото кръстът му се бе схванал. Все пак пейката бе дървена, стара и наистина неудобна. Погледна към сина си Вениамин, който лежеше свит върху съседната пейка и се усмихна. Погали го по главата и го събуди.
Малкото момче отвори очите си, обърна глава към баща си и се усмихна. Бащата отмести трите одеяла, които бяха върху сина му и му помогна да седне. Той също седна до момченцето и му подаде нещо за хапване, увито в хартия. Извади още нещо от торбичката си, което бе за него. И двамата почнаха да разопаковат сандвичите си и да се хранят. 
        Бяха с шапки, защото времето бе студено, особено през нощта. Шапките бяха черни точно като ръкавиците им. Якето на малкото момче беше синьо и си личеше, че беше по-голямо,  отколкото трябва. Панталончето беше кафяво с дупки тук-там, а обувките-червени и стари. Баща му пък носеше едно огромно черно яке и дълги (преди бели, сега-не) панталони. Обувките бяха много по- стари от на Вени, но той продължаваше да ги носи, защото не разполагаше с други.
        Когато приключиха със закуската, бащата стана и постели своето одеяло на земята, пред двете пейки. Зад неговата пейка имаше един куфар. Той го отвори и извади някакъв метален съд (кутийка) и две табели (едната по-голямо от другата). Когато се обърна, за да занесе взетите неща върху постланото одялало, Вени вече седеше там и го чакаше. Бащата подаде едната табела (по-малката) на сина си, а металния съд постави малко по напред. По- голямата табела беше пред възрастния, а по-малката пред детето.
Хората минавали нагоре и надолу. Някои ги отминаваха, някои се спираха при тях и слушали песните, а други оставяха пари в металния съд. Докато в един момент се появи мъж със сив костюм и черна вратовръзка. Ходеше бързо и си личеше, че беше заможен човек. Мина покрай Вени и баща му и се заслуша в песента на малкото момченце. Остана учуден от прекрасния глас на детето, приближи се към тези двамата и поздрави Вени за дарбата му.
    –Имаш прекрасен глас, малкия! Браво! Как се казваш?
    –Казвам се Вениамин и съм на 7 години!-срамежливо рече момченцето.
    –Приятно ми е! Аз съм Закхей. А вие господине, как се казвате?
    –Името ми е Лазар!- любезно отговори бащата.
    –Синът Ви е много талантлив.
    –Благодаря! Сам съм го учил.
    –Прекрасно!
    Детето се отдръпна настрани и продължи песента си. Закхей се поогледа малко към постланото одеяло и видя какво пишеше на голямата табела: „Защото злотворците ще се изтребят, а онези които вършат добро- те ще наследят земята. Пс.37:9“. За миг се обърка, а след това почна да размишлява над това, което прочете.
     – Добро! Ако сложа пари във вашата кутийка, ще съм извършил добро, така ли?
    – Ами… да! Това също е част от добротата.
    – Само добрите ли ще наследят земята?- попита объркан Закхей.
    –Да!- отговори уверено Лазар.
    –Ами ти, който нямаш пари, как ще извършиш добро, за да си от наследниците? Значи бедните не могат да я наследят?!
     Лазар се засмя, погледна го и му каза:
   – Господине, за да бъде човек добър, не е нужно да има богатство в джобовете си, а да притежава богатство в сърцето си, защото само това богатство е вечно. Не само с пари можеш да помогнеш на някой друг. Знаете ли, понякога, ние бедните, ние просяците, можем да помогнем на човек по много по-добър начин от богатите, защото ние сме склонни да дадем нещо, което вие не бихте. Нещо много по-ценно.
   – Тоест, искате да кажете - прекъсна го Закхей- че да бъдеш добър, не струва само пари. 
   –Именно! Вие като какъв работите?- попита Лазар.
   – Аз съм професор по история!- отговори гордо Закхей.
   – Прекрасно, значи знаете историята на различни хора много добре.
   – Естествено!
   –А знаете ли историята за Исус Христос?
   –Знам я! Изучавал съм я толкова подробно, че дори не може да си представите!- отбеляза заможният човек.
   – Чудесно! Значи може да ми разкажете малко за него. Той богат ли е бил?
   – Богат?!- възкликнал от учудване Закхей- Господине, та той е бил роден в обор! За какво богатство говорите?!
   – Извинете ме! Просто не съм запознат с историята. Разкажете ми малко повече, моля, значи не е бил богат, така ли?
   –Не! През целия си земен живот е бил далеч, много далеч от всякакво земно богатство. Живее живота си бедно, върши чудеса и помага на много хора. Накрая умира, за да спаси всички.
   Лазар се усмихна и очите му се напълниха със сълзи.
   – Значи вече разбирате, а?-попита просякът.
   –Аз просто Ви разказах за човек, който е живял преди хиляди години. Какво да съм разбрал?!
   –Вие сам го казвате. Исус е бил беден и далеч от богатството. Помагал е на много хора и накрая дори е дал живота си за тях. Сигурно разбирате как този беден човек е направил много повече добро, отколкото хиляди богати, като е давал на нуждаещите се нещо много по-ценно от пари.
   Закхей не разбра нито думичка от казаното. Даже се обърка още повече. Единственото нещо, което разбра обаче е това, че бедният човек никак не чува историята на Христос за първи път.
   –Разбирам!- излъга той. Погледна към малката табела, на която пишеше: Добротата ще спаси както живота на този на който я показваш, така и твоят собствен живот. 
   – С това пък какво искате да кажете?
   – Никога не знаете как малката добрина, която сте сторили ще спаси животът ви. 
   Ето тук вече Закхей беше напълно объркан. Представата му за думичката „доброта“ и това колко струва човек да бъде добър, бяха напълно обърнати. Той стоеше вкаменен. Не знаеше нито какво да мисли, нито какво да каже. „Как един просяк може да каже толкова мъдри неща?!“  Много въпроси изникваха в главата му, но той не можеше да открие отговора на нито един от тях. 
       Макар да не разбра как един човек може да бъде добър, без да има пари и това как добротата, която прави, ще спаси и неговия собствен живот, той бръкна в джоба си, в който имаше 1 лв. (останал от някакво ресто, може би) и го подаде на бедния мъдрец. Лазар не остави левчето в кутийката пред него, а го прибра в джоба си. По изражението на Закхей можеше да се каже, че все още е объркан и несигурен какво по-точно му се беше случило. Той се обърна и без да се сбогува, тръгна натам, накъдето се беше запътил. Направи няколко крачки, но песента на детето се чуваше толкова силно, че нямаше как да не спре и да не й обърне внимание. 
Спря, обърна се към детето и чу най-звучния прекрасен глас, който бе чувал досега. Беше се вторачил в детето, което със затворени очи пееше:
– В този свят има една висша красота!
Това е познатата на всички доброта!
Ах, доброта, доброта!
 Ти ще спасиш света!
       Сърцето на Закхей почна да бие по-силно от всякога. Не знаеше защо, но бе толкова докоснат.
       Денят на Лазар и Вениамин не беше толкова успешен, защото не събраха много пари, даже почти нищо, което значеше, че вечеря ще има само за единия. Детето цял ден беше пял с всички сили, а и двамата не бяха яли нищо. Закуската вече не държеше детето и то бе прегладняло. Беше толкова гладен, че дори нямаше сила да ходи. Чувстваше, че ще припадне. Плачеше на баща си и го молеше да намери нещо за ядене. Лазар със сълзи в очите взе кутията с парите и изтича до най-близкия магазин. Притесняваше се, че има малко, а всичко беше поскъпнало много. Взе възможно най- евтиния сандвич, който видя, и изтича до касите. Когато магазинерката взе продукта и го маркира, му каза, че сумата, която трябва да плати, е 3.20 лв. Той извади стотинките от металния съд и ги изброи. Първо  2 лв. и след това видя, че има още 20 стотинки. Това беше цялата сума, която бяха събрали.
   – Моля Ви, дайте ми тази храна сега, а аз ще мина утре и ще ви доплатя!
   – Съжалявам, господине! Не мога да го направя. Трябва или да доплатите сега, или да оставите продукта.
   – Синът ми! Синът ми умира от глад, моля Ви!- Лазар не можеше повече да крие чувствата си и сълзите в очите му се превърнаха в неудържим плач. Магазинерката отдръпна продукта настрана и почна да обслужва следващия клиент. Бащата с разбито сърце се обърна и почна да върви към изхода. Представяше си Вениамин, който плаче и е свит под завивките върху пейката. Когато отвори вратата за излизане, изведнъж спря! Отвори очите си широко и се усмихна. Бръкна в десния си джоб и извади 1 лв. Монетата, която Закхей беше дал, но Лазар не сложи в кутийката, а прибра в джоба си. 
       Тичаше бързо към сина си. Завари Вениамин заспал със сълзи по бузите. Събуди го и го нахрани.
        Настана утро! Слънцето се бе показало.  Птичките пееха, а центърът на града се оживяваше все повече и повече. Старият баща и големият му 14- годишен син заеха своите позиции и както всеки ден, почнаха да омайват минувачите със своите прекрасни песни. Денят си минаваше, докато Лазар чу един познат глас на 20 метра от него. Обърна се и видя лице, което се бе зарекъл, че никога няма да забрави. Видя мъж в костюм и черна вратовръзка да говори по телефона с гръб към него. Лазар просто седеше и си спомни всичко, което се бе случило преди години. Изведнъж обаче видя някаква кола да лети с огромна скорост точно срещу Закхей. Понеже Лазар знаеше, че той спаси живота на Вениамин, реши да действа. Остави китарата, започна да тича срещу човека и викаше с пълно гърло:
   – Пази се! Закхей, пази се!
        Закхей обаче не чуваше нищо. Говореше по телефона и бе потънал в разговора. Колата бе на секунда да го блъсне, но Лазар се хвърли и го бутна настрани. 
        Много хора се бяха събрали около мъртвеца облян в кръв. Понеже Закхей бе избутан на земята, не разбра кой го спаси. Бързо си проправи път между хората и видя на земята едно лице, което се бе зарекъл, че никога няма да забрави.
        Тогава той разбра! Разбра всичко! Всичко онова, което му бе казано преди 6 години. Онази малка табела „Добротата ще спаси както животът на този на който я показваш, така и твоят собствен живот“ му се бе изяснила толкова добре в главата. Ако не беше направил тази малка добрина на този човек, сега може би Лазар нямаше да се жертва за него. Всичките тези мисли минаваха като светкавица през главата му, докато гледаше лицето на Лазар. Осъзна, че той е мъртъв! Тогава му се изясни още нещо. Думите на мъдрия просяк: „Знаете ли, понякога ние бедните, ние просяците, можем да помогнем на човек по много по-добър начин от богатите, защото ние сме склонни да дадем нещо, което вие не бихте. Нещо много по-ценно“ дойдоха в главата му и истината го изобличи. 
  -Значи, за да бъдеш добър- почна да говори бавно на глас- не струва само пари! А колко тогава струва да бъдеш добър?
                                                        Край
Понякога, за да си добър, може да не ти струва нищо, понякога- може да ти струва лев, но много често, за да си добър, може да струва живота ти!

Райна Кирилова