(два проекта за трайно подобрение на междусъседските отношения)
Повечето народи виждат себе си като ратуващи за мира и разбирателството. Дали това наистина е така, тук няма да коментираме, за да не се отплеснем от темата още в самото начало. Като изходна точка въпросната теза има предимството, че в този фанатично демократичен период, в който живеем, никой не би посмял да изрази, поне явно, противоположна позиция.
И така, дори ние на Балканите сме за мира и разбирателството, най-вече между комшиите, които у нас са най-малко също толкова важни, колкото и навсякъде другаде. Вярно, миналото ни е изпълнено със събития, които не говорят много в полза на тази теза, но същото важи и за коя да е точка на планетата, така че се намираме в добра компания. С миналото се занимават главно историците, но далеч не само те. След като то е едно от нещата, което обременява добросъседските ни отношения, крайно време е да го поразчистим. Все пак живеем в настоящето, а от нашето поведение в това настояще, а не от това какво точно се учи в час по история зависи бъдещето ни за няколко поколения напред.
Историята не се числи към точните науки. Има разбира се, безспорни факти, доставени напр. от археологията, но за лаика тези факти сами по себе си не доказват почти нищо и винаги се нуждаят от тълкуването на някой професионален историк, т.е. продуктът на това тълкуване, колкото и да е научно, вече е пречупен през нечий мироглед или школа. Същото важи и за историческото наследство, оставено ни от знайни или незнайни хронисти - и то отразява официалното тогава, или нечие лично гледище и в никакъв случай не може да се счита за обективно.
Гениалният научен работник, младши експерт в отдел „Финансов” на МКХТ, Иван Попов в критиката си към историята като наука е категоричен и твърди: „Както е известно, историята е колективна халюцинация.” (цитираме дословно, виж: Ив. Попов, „ИСТОРИЯТА - НА ТЕЗГЯХА!”). По нататък той забелязва: „Всички малки и наскоро образувани държави са много лакоми за история. Историята за тях е спешно необходима, за да „забият кола” на самосъзнанието на една нация, която допреди десетилетия просто не е съществувала, но има претенциите да съществува в бъдеще, а затова и твърди, че е съществувала и винаги в миналото, но коварните съседи не искат да си признаят. Тъкмо такъв е случаят с Македония.” Както виждаме, братовчедите западно от Малешевската планина са споменати поименно. Иван Попов предлага да им се продадат съответните сегменти от историята плюс копирайт-а за тяхното канонизиране във всички научни и популярни издания. По нататък ние ще се върнем на това предложение, но нека първо видим:
Периодично обтегнатите ни отношения с Македония се дължат главно на недоизяснени моменти от нашата и тяхната, обща или пък не, история и език. За по-кратко ние ще се спрем на двете крайни позиции от двете страни, приемайки в опростен модел, че всички останали мнения се нареждат някъде между тях.
Радикалните (патриотични, националистични, шовинистични и пр., наричайте ги както ви харесва) мнения източно от Малешевската планина са сравнително ясно формулирани и твърдят че:
Македонската нация не е никаква нация и македонският език не е никакъв самостоятелен език. Македонците са си чисти българи и езикът им е български диалект.
Всякакви отклонения в националното (емоционално) и историческото (почти изцяло емоционално) самоопределение на македонците са предизвикани от злонамерени политически фигури, били те собствени или чужди, действащи в миналото или в настоящето.
Крайно време е хората от запад на границата, която е срам и позор за нацията (най-вече българската, друга изобщо няма в случая) да се осъзнаят.
И т.н.
За изповядващите такива или подобни становища идеалното решение би било едно обединение в една държава, което на практика си го представят като (доброволно) присъединяване на сегашната Република Македония към Република България. За всеки човек дори бегло запознат със ситуацията е кристално ясно, че за такъв един акт в момента липсват необходимото желание и възможности и от двете страни. Дори по някакъв начин то да стане, сред пряко засегнатите навярно ще останат повече недоволни отколкото доволни граждани. А пък и всекиму са известни резултатите от всички опити за това в миналото.
Радикалните (патриотични, националистични, шовинистични и пр., изберете си каквото ви изнася) мнения на запад от Малешевската планина твърдят че:
Македонската нация (на термина „нация” се държи изключително много) е историческа и етническа наследница на древна Македония от времето на Филип II и Александър Велики. По-късно в нея са се претопили славянски и евентуално някои други дребни и не дотам важни елементи.
Българската нация всъщност въобще не е нито българска, нито нация, а мешавица от траки, славяни, татари, тюрки, кумани, печенеги, власи и т.н. Българската история всъщност въобще не е българска, а крадена, най-вече от македонската.
Македонската нация и българската не-нация нямат почти нищо общо, освен някой случайни езикови прилики, дължащи се на това, че българите с течение на времето започнали малко по малко да говорят македонски.
Най-славните и исторически неоспорими личности от така наречената българска история, особено царе и просветители, всъщност са били не българи, а македонци.
Азбуката наречена кирилица , която се ползва в двете страни, а и в ред други не е българска, а македонска, както и нейните създатели.
И т.н.
Представителите на тази група общо взето засега си имат точно това, което желаят, а именно суверенна държава Македония („Македония на македонците!”), но то не им стига, те искат да се сдобият и с каймака на българската историческата проминенция, най-вече с братята Кирил и Методий и цар Самуил. Сделката теоретично е възможна, както твърди вече цитираният Иван Попов. Но за беда на македонците дори след целия натрупан у нас опит с приватизацията, досега никой политик или бизнесмен не посмя да оформи сериозна оферта, та камо ли сделка за един такъв трансфер - явно рисковете надвишават многократно печалбата и възможностите на кой да е застрахователен институт.
Няма да се спираме на някои противоречия на едната или другата страна, както и на множеството по-умерени мнения по въпроса. Едно логично и окончателно доказателство за правотата на едно от становищата, подобно на доказателствата познати от физиката или математиката, което да сложи край на тези спорове, тъй или иначе не може да се очаква просто защото, както забелязахме по-горе, историята не е точна наука. Така че, споменатите борци на историческия и национален фронт имат всички изгледи да воюват още дълго в полза на избраната си кауза.
От Гибралтар до Урал за почти всяка европейска народност, призната като такава или не, съществува някакво клише, отразяващо в опростен вид някои нейни особености. Македонците не правят изключение и се славят с ред добродетели, най-популярната от които безспорно е умението да произвеждат и консумират „руйно вино и люта ракия” възпято в безброй песни. Що се отнася до личните им качества, повечето познавачи на балканското житие-битие биха изтъкнали две характерни неща:
Македонците са юнаци (моля спестете ни необходимостта от точен цитат, не го владеем този език/диалект)
Македонците са упорити (някои направо биха казали инат, но не това е темата тук)
Двете по горе споменати качества не дават никаква надежда за това, западно от Малешевската планина в скоро време да настъпи някаква ревизия на становищата, дори сред по-умерените от тях. Но всъщност нещата стоят много по-зле, защото опонентите им от изток твърдят, че нацията е една, което пък логично довежда до мисълта, че споменатите лични качества са не по малко типични и за тях (опонентите). С други думи и от източната страна на планината отстъпки от затвърдените позиции не могат да се очакват. Нещо повече, колкото повече време минава, толкова повече доказателства в полза на едната или другата теза се „откриват”. Така че за генерално решение на конфликта явно трябва да се подходи от другаде.
Ние сме склонни да се присъединим към виждането на колегата Ив. Попов относно това, че историята е колективна халюцинация и дори бихме прибавили, че тази халюцинация на Балканите в частност понякога ражда доста диви плодове. Същевременно считаме, че комерческият му поход в този случай не е най-доброто решение. Едно продаване на сегменти от нашата история на заинтересована страна като Македония може и да донесе голяма печалба, но първо, потенциалният купувач не се слави с особено висок бонитет на международните финансови пазари, така че изплащането най-вероятно ще се оформи като кредит; второ, дори да е способен да плати в кеш и зелено, при сегашното ни държавно стопанисване един Господ знае къде ще потъне спазарената сума и трето, няма никаква гаранция, че след сделката отношенията ни с купувача ще се подобрят трайно. Какво, ако той поиска и гаранционен срок, сервиз с абонамент и т.н., нещо напълно нормално при сегашните пазарни отношения? Коя наша фирма, пък дори със съдействието на Академията на Науките и факултетите по история ще е в състояние да осигури подобно нещо?
Недостатъците на една сделка с исторически сегмент в дадения случай могат да бъдат избягнати доста елегантно, ако трансферът се оформи не като продажба, а като дарение (моля не замеряйте докладчика с камъни, оставете го поне да се доизкаже). Веднага ще обясним защо: дарение от такъв буквално исторически мащаб не може да бъде игнорирано от никого и устата на дори най-върлите българофоби в държавата получател за дълго време ще бъде запушена и то ефикасно. Спокойно можем да твърдим, че такъв един жест ще е уникален и прецедент в международен мащаб и в никакъв случай няма да остане незабелязан, дори отвъд океана. Самият колега Иван Попов в други свои трудове твърди, че днешната епоха е епоха на имиджите. А по-добър задграничен имидж от този на „дарител на история” трудно ще се изработи по нашите ширини, известни на Запад с непоправимите си склонности към деструктивен патриотизъм. Ако някой наш политик е в състояние да направи по-голяма демонстрация на желание за установяване на добросъседски отношения - моля, нека даде своето предложение, ние ще го проверим с най-голямо внимание. А през това време нека се спрем на някои трудности, които неминуемо ще възникнат.
Първите, на които след едно такова дарение ще се отвори доста работа ще са академиците историци. На тях ще им се падне сложната задача да обяснят на учениците от прогимназиалните класове как така цар Самуил е бил македонец, а братовчед му например си е бил чист българин. Жителите на Западна Европа с нейните шуробаджанашки монархии точно с този елемент не биха имали никакъв проблем, но за нашето ограничено балканско мислене това е сериозна спънка.
Не се връзват някак си и други неща. След като братята Кирил и Методий ще са били македонци, то безспорно същото ще важи и за техните ученици. Кой ги е карал говорещите и пишещи македонски да търсят закрила точно при българския цар, а не са отишли направо при македонския му колега, независимо кой точно е бил той?
Разбира се, ние бихме могли да кажем: какво ни интересува, да се оправят там експертите, но не е така. Все пак говорим за елемент от нашата образователна система, т.е. нещо, което пряко касае нашите деца и внуци. А и шизофренични моменти имаме достатъчно в най-новата си история, та не ни трябват и в древната. Освен това такива трудности ще изникнат сигурно повече отколкото се виждат на пръв поглед и никак не е ясно, дали няма да породят повече спорове отколкото вече има и сега.
Затова, нека не сме стиснати, като ще се правим на дарители да им харижем историята на цялото Първо българско царство, и за да не става вече дума и за това, че династията на Асеновци не е българска ами куманска или влашка и българите всъщност, така или иначе нямат древна история и т.н., въобще, преди някои злонамерени групи да започнат цялата тази дивотия отначало, да прибавим към подаръка и Второто българско царство.
Предимството на такова дарение от цял компактен блок история е очевидно: между него и следващия период сегашна българска история лежат близо 5 века турско робство, т.е. историческият континуитет тъй или иначе е нарушен непоправимо по независещи от нас исторически обстоятелства. На практика това означава, че България ще съществува като държава от 1878 г. по желание на великите сили, което между впрочем си е било точно така, и толкоз. Има и други европейски държави, които са се появили сравнително отскоро на политическата карта, като примери можем да дадем Белгия или Ирландия. От друга страна посоченият период е достатъчно дълъг, за да могат непоправимите патриоти сред нас да казват с чиста съвест, че и бащите им и дядовците и прадядовците им са българи, живели в България. Големият юбилей 1300 тъй или иначе вече го празнувахме, а до следващия - я камилата...
Какво пък толкова?
Аспарух и Крум, Кирил и Климент и т.н. помогнаха ли ни с нещо при влизането в НАТО? Имат ли някакво отношение към обслужването на външния дълг? Могат ли да послужат като аргумент за пред Ферхойген, ако пак стане дума за АЕЦ? С тях или без тях, по ли сме европейци та да влезем сигурно в ЕС? Като се замисли човек по-основно, излиза че въпросните периоди древна история нямат никакво отношение към актуалните ни грижи.
Ние молим уважаемите си сънародници да бъдем разбрани правилно. На нас съвсем не ни е безразлично какъв е бил цар Асен и бил ли е въобще. Но тази наша грижа бледнее пред грижата ни как да си купим следващата кола, когато сегашната окончателно сдаде багажа. И, изправили се пред развалините на древна Плиска или Търново, ние усещаме тръпката и дъха на родната история, но този дъх по нищо не може да се сравни с уханието на един прясно изпечен козунак, пък бил той омесен по българска или македонска рецепта.
Нека гледаме на нещата от правилната перспектива, това е всичко, което искаме да кажем.
И далеч не е краят, защото ако вземем предвид и една наскоро появила се историческа версия, истински мащабните перспективи започват оттук нататък. Ето в какво се състои тя.
Преди време един нашенски историк се задълба в задачата да открие прародината на прабългарите. Дотогавашната официално канонизирана теория споменаваше тюрко-хунски произход. Не че и преди не е имало съмнения в нейната правота, но контрааргументите бяха сравнително слаби и се състояха главно в догадки.
Който търси, той намира, които рови - също, понякога повече отколкото може да носи. На базата на езикови сравнения ултимативното колче на прабългарската прародина бе забито по северните склонове на Хиндокуша. Тук няма да коментираме доколко тази теория е по-основателна от другите. Във всеки случай историята на този район започна ентусиазирано да се преравя, слой по слой и век по век. И стана това, което можеше да се очаква, че ще стане - стигна се до Александър Македонски, който на времето си доста е пошетал из този край.
За Сашко Велики историците не скъперничат с уж твърдо доказани факти. Знае се, че за времето си е бил доста модерен колонизатор - стремял се е всячески да експортира и култура (днес бихме казали „way of life”). И го е правил твърде успешно, като е поощрявал или заповядвал смесени бракове на своите войни с местни девойки. Налага се да се занимаем с мисълта, да не би сред въпросните дами да е имало някоя и друга прабаба на тамошните прабългари.
Нас ако питате - напълно е вероятно. И тогава тези простички неща от живота не са ставали много по-различно отколкото сега. Бойците и офицерите от фалангата били добра партия, пари плячкосани по походите имали достатъчно, пък и сигурно са жадували за една по-продължителна отпуска след боевете, парадите и тъпата гарнизонна служба. А когато булките започнали да стават все по устати и на войните им писнало от семейно щастие, казали „сбогом, службата зове!” и с „дай тон за песен” се загубили в облак прах на хоризонта. Но понеже били уставни бойци, на изпроводяк заедно с кесията драхми, или каквато валута тогава там е вървяла, оставили и домашния си адрес в околностите на Пелла или Вергина, ей така „ако има нещо”.
Дали впоследствие е „имало нещо” и какво е било то, ние не можем да знаем. Но знаем, че няколко века по-късно доста голяма част от прабългарите са се вдигнали и тръгнали на запад, точно натам, откъдето били родом фалангистите на Сашко Велики. Така че не е изключено, в личния състав на куберовата и аспаруховата войска да е имало хора, които са вървели съвсем целенасочено насам, може би за да уредят някой неприключен въпрос по наследството от прапрадядо си.
Невероятно ли звучи? Според нас не, във всеки случай не по-невероятно от всички други версии по въпроса.
По горе вече обяснихме до каква степен едно дарение на Първото и Второто българско царство (за да има мир) от наша страна може да се отрази положително на нашия международен имидж и на отношенията ни със сегашните македонци. Вземайки предвид и теорията за древните родствени връзки излиза, че ние им даряваме всъщност много повече - парче история, което те по невнимание са си загубили някъде по пътищата на отдавна минали векове. Или може би по-редно би било да си искаме от тях парче наша (обща) история, което те твърде егоистично кътат само за себе си?
Тука нещата вече много взеха да се оплитат, затова трябва да побързаме да свършим.
Най-странното във всички тези разправии, които траят вече десетилетия е, че никой досега не предложи сериозна алтернатива, която да може да задоволи до голяма степен и двете страни. Точно в тази политическа ниша се позиционира нашето следващо предложение за окончателното решение на въпроса. А то е удивително просто: ние българите да се присъединим към Македония (моля не замеряйте докладчика с камъни, оставете го поне да се доизкаже).
Така де, какво толкоз губим? Реално погледнато - нищо, освен държавното име и символи (флаг, герб и т.н.), които в изминалото столетие сами си ги попроменихме нееднократно, без някого от това да го е заболяло. Та колко му е да го направим пак? Но да спечелим можем много. Нека да не забравяме каква далавера може да се заформи от всичко това.
В Европа последните 15 години се раздробиха три държави и се обединиха две, та европейците няма да останат шокирани, като научат за случката. Ако от наша страна се подходи с необходимия дипломатически усет, Брюксел може да бъде включен като спонсор в този акт - все ще се намери някой фонд по въпроса. Ветераните от обединението на двете Германии могат също да бъдат заангажирани, с цел да окажат техническа помощ. Жалко. че си нямаме стена от типа на берлинската, която да срутим, иначе бихме могли да продадем изгодно правата за някое и друго телевизионно предаване. Но ако всичко това бъде организирано като инициатива на ЕС с цел демонстрация, че - виждате ли, на Балканите може и иначе, не само с кьотек - тогава смятайте, че отпуснатите суми ще надхвърлят многократно печалбата от коя да е сделка по трансфер на история. Според нас в Брюксел ще приемат предизвикателството. Ако не за друго, поне за да натрият носа на янките, че не само Чичо Сам може да си играе на Nation building.
Ако пък случайно някой на запад от Малешевската планина се изплаши от мащабите на такова едно начинание и започне да дава заден ход, можем да му кажем следното: дори да се оспорват всякакви претенции по наследството на бойците от фалангата поради изтекла давност, има достатъчно аргументи от по-нова дата. През последните 100 години доста македонски бежанци дойдоха в пределите на сегашна България и тези хора си имат един куп преки наследници, които по юридически напълно изряден път (кръщелни свидетелства, нотариални актове и т.н.) могат да докажат своя произход. Та, братовчеди и сънародници, това, че вие се отказвате от проекта „Македония от Охрид до Черно Море” си остава за ваша сметка. Но това, че отказвате да приемете СВОИТЕ хора в пределите на държавата, това в Брюксел надали ще ви простят, та ще има още дълго да гледате присъединяването към ЕС през крив макарон.
Е, ще има отпосле и някой и друг проблем за оправяне. Например филолози и лингвисти ще трябва да решат как да унифицират новата (македонска) азбука, а политиците ще трябва да положат всички усилия, за да успокоят побеснелите духове в Атина. Но това ще са бели кахъри, стига от Брюксел да посрещат разноските.
Таке че, в името на едно бъдеще изпълнено с мир и разбирателство, нека бъдем готови да пожертваме части от миналото, ако трябва и цялото минало или пък просто да се снабдим с нова националност. Пък и при пословичното от векове насам непостоянство на нежния пол, ясно ли е въобще, до каква степен това въпросно минало и националност са именно „наши”?
Изготвил доклада: подпис не се чете
Разказът е от сборника "Колко тежи историята?" knigabg.com/index.php?page=book&id=10603
© Олег Todos los derechos reservados