Младият програмист Иван се въртя цяла нощ в лелото. Той се бореше насън, пъшкаше, накрая се събуди с болки.

Навън през прозореца слънцето се усмихваше весело. Две птичета бяха кацнали на перваза на прозореца и неуморно огласяха въздуха с радостни песни. Въздухът миришеше на пролет, но в момента на Иван изобщо не му беше радостно. Така го болеше корема, че искаше само да се свие и да се надява болките да спрат! Иван, който винаги държеше на външния си вид, днес изобщо не се замисли. Той облече първото, което му попадна – дънки и непретенциозен пуловер. Усилието беше прекалено голямо за него. Почувства, че силите му се изчерпаха. Въпреки всичко, пред вратата се поколеба накъде да тръгне. Той държеше на точността, но днес като че ли това не го вълнуваше много. Не беше предупредил в службата. Пред очите му се появи образа на листа с недовършената програма. Представяше си какво трябва да коригира, за да стане по-елегантна и бърза. За съжаление тези мисли изчерпаха до край силите му. Той беше разумен човек. Разбра, че няма нужда да се противи. Ясно му стана в каква посока да тръгне. Трябва да отиде първо на лекар!

Той тръгна бавно към болницата. Иван вървеше и нищо не забелязваше около себе си. Не му правеха впечатление нито дупките по пътя, нито песните на птиците, нито напъпилите листа по дърветата. През крачка се присвиваше от болки.

Лекарят, вдигнал очилата си на главата, след прегледа, дълбокомислено поклати глава : “Апандесит! Операция!”

Иван се опита да възроптае. Никой не му обърна внимание. Той съзнаваше, че коментарите са излишни! Това беше от нещата, за които се казва “Трябва!”.

Малко след това стаята се напълни с лекари и сестри. Откъде дойдоха толкова много хора? Иван не разбра. След минута той се озова на операционната маса. После упойката го отнесе в едно безпаметно състояние. Не знаеше колко време всичко продължи.

Като отвори очи вече се видя на легло в неголяма, приветлива, чиста стая с три легла. Прозорецът беше широко отворен. Чаршафите на леглото бяха белоснежни. Всичко това не вълнуваше младия мъж. Той протегна ръка – добре, че въпреки болките и бързината се беше сетил да си вземе телефона. С ръка на циферблата, той набра първия номер, за който се сети.

- Ани, по спешност ме приеха в болница и ме оперираха от апандесит.

Ани, след няколко делови въпроса, каза, че ще дойде на посещение да му донесе каквото му е необходимо. Иван се отпусна на леглото. Погледът му се отправи към вратата. По лицето му беше изписано очакване, смесено с нетърпение.

Най-после вратата се отвори. В стаята влезе красива, елегантна млада жена. Всички болни се обърнаха. След нея се носеше аромата на скъп парфюм. Иван вече наистина се успокои.

Между вещите на Иван, Ани беше сложила и един компот от черници. Тя обясни, че сигурно има нужда от повече течности.

След като Ани си отиде, Иван взе компота. Раната го болеше. Той не намери сили да седне добре на леглото. Полуизлегнат, той се опита да отвори компота. Чувстваше, че не прави правилно нещата. Без да усети, бурканът се изплъзна от ръцете му. Капачката се завъртя и падна. Скъпоценната течност се изсипа. Иван гледаше със съжаление, но нищо не можеше да направи. По леглото неравномерно накацаха като черни птици тъмните плодове на черниците. Течността се събра на малка локвичка, която започна да капе по пода. Чаршафите вече не бяха белоснежни!

След обяд преди визитацията, влезе санитарката. Иван се опита да скрие изцапания чаршаф. Безуспешно!

Санитарката се усмихна:

- Какво е станало тук? Вече ще ви наричаме “Болният с черниците”.             

На следващият ден чаршафите бяха сменени, но до края на престоя в болницата Иван не беше известен с нищо друго, освен като: “Болният с компота от черници”.