Беше една безпощадно топла вечер. Толкова горещо, че навън всичко беше замръзнало. Нищо не се случваше. Дърветата не мърдаха, въздухът се беше изтеглил високо в небето, нямаше хора. Светът си почиваше.
Аз седях на терасата и гледах града отвисоко. Харесвам много гледката оттук, защото скицираше до сантиметри мащабите на самотата ми, а тъмните силуети в далечината подпечатваха нейната безкрайност.
Смачках кенчето с бира и си дръпнах за последно от цигарата, докато мислите продължаваха да препускат в съзнанието ми като освирепели глутници, които винаги намираха убежище в мозъка ми, където се сгушваха уморени от студените пориви на емоциите. Бях чул някъде следната фраза, която не ми даваше и миг спокойствие – „Къде ще се озовем, когато всичко остарее?”. Представете си, че ние остаряваме по-бавно от времето, а то от своя страна, се износва, потропва с бастун, мъчи го Паркинсонът, и рано или късно, го пращаме в старчески дом, неспособни да се грижим за него. Е, къде наистина – ще се озова ...