"Тя е моя" - крещеше свирепо с ледения си глас, от който ме побиваха тръпки. Впиваше жадния си чакащ потвърждението ми поглед в мен и усещах огъня, който палеха ирисите му чак в стомаха си. Не трепнах. Стоях като статуя на себе си, дори не дишах. Не се страхувах от него, напротив исках го повече от живота си. Той беше олицетворение на всичко и нищо събрани в едно начално състояние на безпътици. Той бе несигурност и страст до безумие, лудост и надежда, спасение и присъда. Той... Черно... Всичко негово е обгърнато в черно. Презрян и отхвърлен скитник идващ от страната на мечтите си. Мразен и отричан, и осъждан... Беглец и престъпник в затвор от хорските суета и клишета. Борец за собственото си щастие. Дори не знам откъде се взе. Сякаш цял живот е бил тук и никога го е нямало. По-добре да не се доближава, в противен случай рискувам статуята да се пропука и да оживее в най-нежния си стон. Обгръщах сърцето му с дланите на клепачите си, без дори да ги протягам. Усещах силата му, неподозирана ...