Облаци пълзяха в небето като колебаещи се да докоснат брега вълни. Движеха се като живи, на талази, сливащи и разделящи се като миговете в живота.
Приливите на дъжда, спрял преди малко, се оттичаха заедно с отиващата си нощ по стените на домът на имението Старфийлд - мълчалив и навъсен посрещна сивия допир на спускащия се стъпка по стъпка с призразчната си светлина ден откъм източния хълм.
Прозорците му, сълзящи от дъждовните капки, все още спяха зад клепките на завесите. Ранобудна птичка, изпълзя изпод стрехата, приютила я за през нощта, огледа се и видя, че дъжда го няма и се нагласи на покрива, разроши перата си, пое дъх да запее, но погледна унилото течение в небето и реши, че може да почака да пробуди дома с песента си.
Порталът се открехна, съвсем малко, но достатъчно за да мине Ехо и да излезе. Внимателно, и тя като птичката да не вдигне шум, го затвори и да запази тишината още малко.
Как хубаво е напоена утринта – Ехо вървеше направо през градината и полепналите дъждовни капки ...