Крадецът на кости

На най-високия хълм над морето на най-южния нос на Северния Континент живееше Бонифаций Папиров в голямата си каменна къща. Около нея се забелязваха основите на пет други изгорели постройки, свидетелстващи за злочестата съдба на предишните му домове. Самият Бонифаций – висок, мършав, с дълга права черна коса, брадясал и проскубан, с трескави подвижни зелени очи с жълта точка по средата на лявата зеница, с дрехи, неподлежащи на описание заради постоянно променящите се форми и големини на дупките и на нескопосано зашитите разноцветни кръпки по тях, не изглеждаше да оплаква загубите. Вместо това с нови сили се хвърляше да смесва разни прахове от стрити скални парчета, човешки кости, откраднати от гробищата на близките села, масла, оцет, мляко и някакви тайнствени течности, които пазеше в големи шишета от тъмнокафяво стъкло, прилежно подредени в най-дълбокия долап и надписани с “не пипай” и съответната цифра, в чието значение само той бе посветен. От време на време от мазето на голямата каменна къща се чуваше експлозия. Петте сиви котки на Папиров, притежаващи същите зелени очи като собственика си, но с жълти точки и в двете зеници, се разбягваха на безопасно разстояние, откъдето с интерес наблюдаваха как господарят им изхвърча навън с викове и горяща брада, за да се хвърли в морето. Неслучайно се бе заселил именно на най-южния нос на Северния Континент.

Противно на първоначалното впечатление, което оставяше у непознатите и напук на клюките, Бонифаций не беше луд. Само че не умееше да устоява на никоя странна идея, кацнала на главата му и безволево я оставяше да свива гнездо върху опърлената му коса. Какво щяло да стане, ако смеси стрити кости с яйчен белтък, течност от шише номер две и постави гърнето с изброените съставки на огъня? Не, не беше алхимик и не търсеше философския камък, а златото отстоеше на такова достопочтено разстояние от мислите му, колкото Северния Континент – от Южния.

Папиров си спомняше с носталгия ранното детство, когато баба му Яна – висока, зеленоока, мършава и пъргава, с дълга прошарена плитка – някога черна, му разправяше за душата на човека. На четиридесетия ден след смъртта тялото я пускало да иде на Оня Свят, но не цялата. Една пета от душата, съдържаща мечтите и въображението, оставала в костите. Приживе, според характера на човека, доброто и злото се разпределяли по останалите части, като свестните хора притежавали три пети доброта и една пета злина, а лошите – обратното. Изключение правели творците на изкуство. При тях едната пета се разпростирала и завземала някои или всичките части, отговорни за доброто и злото, та Свети Петър се виждал в чудо къде да ги прати след четиридесетия ден. За по-сигурно ги разпределял в ада, но със специален статут на свободно разхождащи се.

Та Бонифаций се опитваше да се свърже с онази мечтателна част на душата, заключена в костите, която считаше за най-ценна. Първоначално не успяваше – съсипа пет дървени къщи в напразни опити, а за малко да срути и каменната, ако не бе умряла най-старата му котка. Погреба я, поплака си за нея и четиридесет дни в дома му не се чу нито една експлозия. Съседите помислиха, че се е поболял от мъка и взеха да го навестяват и да му говорят утешителни думи.

Пробивът се случи именно след четиридесет и първия ден, когато с кърпа на носа Бонифаций се сдоби с кост от лявата лапа на котката. С най-голяма нежност я изми в морето и я окачи на тавана да изсъхне. После я занесе в мазето, заля я с течност от шише номер пет, добави мляко и пържена риба, понеже предполагаше, че котешката душа не е безразлична към миризмата и изведнъж пред него изскочи зелено светлинно кълбо. Цял ден слуша Папиров мечтите на мъртвата си любимка, а през нощта не можа да заспи от вълнение. Записа рецептата и на следната вечер се отправи към гроба на баба си. Прекръсти се и започна да копае. Към сутринта откова ковчега и с голяма обич отчупи кутрето на мъртвата. Заравни пръстта и посади дрян отгоре – да цъфти напролет, че баба Яна много обичаше жълтите му цветове приживе, пък и да има с какво да се оправдае, ако някой забележи, че е копано. Видяха го да тича към къщи, въпреки двете безсънни нощи. На онези, които го питаха за къде бърза, отвърна, че е забравил да нахрани котките.

Пет дни и пет нощи слуша Папиров душата на баба си, а накрая избухна в безутешен плач. Разбра, че не беше познавал най-близкия си човек. Защото в мечтите си тя бе прекосила морето с малък платноход, открила Южния Континент, обиколила го надлъж и нашир, преминала с кану най-дълбоката река, изкачила с дисаги на гръб най-високия връх, където й поникнали криле и се бе научила да лети...

Бонифаций започна да краде малки кости от гробовете на други хора. После засаждаше дрян – за всеки случай, ако забрави къде е копал. Разнообразяваше рецептата с други храни и напитки, каквито смяташе, че са обичали мъртвите. Колкото повече слушаше фантазиите на душите им, толкова по-трудно му ставаше да понася реалността и глупавите човеци, които цял живот ревниво крият от другите най-красивото у себе си и нито го осъществяват, нито дори го изричат на глас. Освен това страдаше от хронично безсъние още от първия си успешен опит. Пробваше какво ли не, за да заспи, но мозъкът му не спираше да мисли, нови идеи изскачаха като зайци и очите му си оставаха трескаво ококорени. Лявата му зеница дори взе да свети нощем с жълто пламъче – като на котка, отразявайки лунните лъчи.

И докато в главата на Бонифаций бушуваше буря, погледът му неволно намираше утеха в съзерцанието на ленивите му любимци. Как им завиждаше! Благородно, без злоба. Достатъчно бе да си хапнат и заспиваха дълбоко. Ех, защо не се бе родил котарак, неподвластен на хорските тревоги? Защо не му стигаше млякото, рибката и топлото огнище?

Онова, което го тормозеше най-много, което не му даваше да затвори зелените си очи бе, че всичките мечти на мъртвите са безвъзвратно загубени за човечеството, защото починалите вече не могат да ги разкажат, а ако той го направи, никой няма да му повярва. Смяташе, че светът би се променил към добро, ако се изпълнеше с повече въображение. Напук на оглупелите мъдреци, определящи мечтите като непрактични и дори излишни, и на онези бъбриви философи, класифицирали ги като разковниче на пожеланието и следователно – на злото. Бъдещето на човечеството бе в неговите ръце, а не знаеше какво да направи!

Бонифаций започна да полудява от безсъние. Опита да се напие с ракия, но не заспиваше, а само получаваше страховити халюцинации. Накрая така се смахна, че за първи път в живота си забрави да нахрани котките. Именно тогава иначе мързеливите създания най-сетне решиха, че положението е станало критично и се налага да вземат нещата в своите лапи. Най-старата от тях скочи на рамото на Бонифаций и бръкна с нокът в лявото му око – онова с жълтата точка в зеницата. Мъжът моментално заспа. На сутринта сивите му любимци го събудиха, защото бяха порядъчно изгладнели. Разбрал тайната на котките, Папиров сам си бръкна в лявото око веднага след като ги нахрани. Колко хубаво беше да се отпусне, да спре да мисли, да намери покой! Нищо вече не зависеше от Бонифаций – светът се бе оправял без него преди раждането му, ще оцелее и занапред... Пристрасти се към съня, както преди – към мечтите на мъртвите. Спеше денонощно. Ставаше само за да улови риба за котките и после с въздишка си бъркаше в окото...

Така и щеше да си умре, ако не му се беше явила насън душата на баба Яна. Онази, заключената в костите. Тъжно му се оплака, че не можела да почива спокойно, докато не разкаже мечтите си на хората. Не й давали мира, не успявала да заспи вечен сън. Нареди на внука си да ги запише, а после да излъже, че е намерил дневника на баба си и да го прочете на хората.

Стана Бонифаций от мръсното легло и взе да яде. Съседките му носеха храна – уж малко, само да опитал, казваха му по някоя добра дума – уж набързо, че ги чакала работа. Всъщност го съжаляваха за душевното заболяване, както окачестяваха най-спокойния период от живота му.

След пет дни Бонифаций имаше достатъчно сили, за да държи перото. Съсредоточи се и записа мечтите на баба си. Вечерта заспа на стола, преди да се сети да бръкне в лявото си око. Събуди се бодър, а на главата му вече бе кацнала нова идея. Грабна перото и взе да пише. Месеци наред освобождаваше върху хартията мечтите на всички мъртви, чиито души беше изслушал. Възвърна си здравето, а напролет пак взе да обикаля гробищата, междувременно цъфнали в жълто от многобройните дрянове.

Бонифаций Папиров написа дебела книга и хората изненадващо я харесаха, понеже я считаха за фантастика. Когато им казваше, че това са мечтите на мъртвите, го хвалеха за оригиналната идея, без да й вярват ни най-малко. От продажбите събра достатъчно пари, за да си направи екскурзия до Южния Континент. Остави котките, междувременно увеличили броя си на петнадесет, на грижите на съседите и се качи на първия кораб. Обиколи надлъж и нашир непознатия материк, прекоси с кану най-дълбоката река, изкачи най-високия връх и там видя как душата на баба Яна разперва криле и се понася надалеч...

Върна се омиротворен при котките, вече станали петдесет, твърдо решен да зареже попрището си на крадец на кости и да се заеме със записването на собствените фантазии. Осъзна, че самотата го мъчи и мечтае за човешка компания. Тъкмо по онова време прекрачи прага на най-близкото сиропиталище и осинови най-агресивното и нетърпимо пет годишно момиченце, т.е. мен. Хората разправяха, че го теглело да се посвещава на загубени каузи. Обаче в мечтите си Бонифаций не ме виждаше каквато бях, а добричка и сговорчива. Пакостите ми отдаваше на липсата на родители, чието отсъствие се зае да запълни.

За начало ме прекръсти Яна – на баба си. Новото име така ми лепна, че забравих старото и дори да ме пребиете, не мога да си го спомня. Научи ме да ловя риба, да отделям четири пети за котките, а останалата да готвя в глиненото гърне на огнището. Направихме си и малка градина до каменната къща, където насадихме картофи, лук, чесън, зеле, фасул, домати и подправки. За лека нощ Бонифаций ми разказваше мечтите си или четеше тези на починалите от книгата си, а после ми бъркаше в лявото око и потъвах в приключенски сънища. Така фантазията стана напълно естествена част от малкия ми свят и замести гнева и озлоблението, които изпитвах преди.

След пет години живот с него пожелах да ми покаже експеримента, посредством който се е свързвал с душите в костите. През нощта дружно разкопахме стар гроб с вече нечетливо име върху каменната плоча. За първи път с треперещи ръце отчупих пръст от скелета. Бидох посветена в тайната на съдържанието на шише номер пет. За първи път слушах как душата на забравения драговолно разправя мечтите си. Мисля, че именно тогава изведнъж пораснах. Вече знаех каква искам да стана – крадец на кости!

...Бонифаций Папиров се спомина преди пет години и самотата взе да ми тежи. Не че не се срещам с хора и не прескачам до съседите, но ми липсват съмишленици в делото, наследено заедно с котките от великия ми предшественик. Затова пуснах настоящето кратко съобщение във вестника. Завършвам със списъка на изискваните качества на кандидатите:

Търся човеци, които желаят да изпълнят света с въображение, които нямат скрупули да разкопават гробове, не ги е страх от вида и докосването на скелети, не са алергични към съдържанието на шише номер пет и към котки, термоустойчиви са на евентуални експлозии и най-вече са безумно смели да разкажат собствените си мечти приживе!

За контакт: Яна Папирова, голямата каменна къща на най-високия хълм над морето на най-южния нос на Северния Континент.