Стефан и Георги се разхождаха след работа по тротоара до главната улица. Говореха си. Смееха се. Денят бе много топъл и вечерта предразполагаше към приятни разговори. Край тях мина мъж, който кимна с глава и продължи по пътя си.
- Ето! - каза Стефан. - Видя ли го този мъж?
- Да! - отговори Георги. - Не го познавам лично, но знам кой е.
- Чудя му се. Чел съм му нещата. Така ме докосват. Ще кажеш, че са за мен написани.
- И аз съм чел негови творби - каза Георги. - Пълнят ми душичката.
- Не доумявам само едно. Понеже добре го познавам. Разговаряли сме. Пили сме кафе. Той е сприхав. Избухлив. Често е намръщен. Крив отвсякъде. Хората не смеят да го закачат, защото е докачлив и се обижда. Псува. Даже съм го виждал да беснее и да рита камъни по улицата. Кажи м как този човек пише такива неща, които да галят сетивата?
- Не мога да кажа! - отговори Георги.
- Ако не го познавах щях да кажа, че е темерут. Виж, че е и невзрачен. Не се оглежда как се обличат хората.
Георги се усмихна и каза:
- Да не би пък това, за което пише да си е неговият свят? Този, в който се чувства добре. Това, че е скандалджия и грубоват да го предпазва от нараняване.
- Предполагам! - отговори Стефан. - Аз съм го питал за музата. За любовта. За доверието. Мълчи. Отговаря с една дума. Един вид да не го питам повече. Особняк.
- Да! - Отговори Георги.
- Даже един път го проследих. Беше ми интересно. Той обича да се разхожда сам. Саможив. И знам, че ходи в парка, когато е в почивка. И аз вървях след него, но на достатъчно разстояние, че да не ме види. Защото усети ли, че имай някой наблизо и се стяга. Поздравява и си тръгва. Седна на една пейка. Запали цигара. Огледа се. Като видя, че няма никой се усмихна. Ей така, сам на себе си. Бездомно куче бе легнало до пейката. Една катерица спокойно се разхождаше. А кълвачът нареждаше задачите си за деня. И аз май станах романтик. Както и да е. Тогава го видях усмихнат. Сякаш бе в своя си свят. Присвил очи, колкото да вижда светлината. Миг на безвремие. Идваше ми да отида при него и го попитам това ли е вдъхновението му? Но знаех, че щеше да ме скастри и не посмях. Тръгнах си. Прочетох новата му творба и се разплаках. Толкова красиво.
- Явно, че това са неща, които са му в сърцето и по този начин изразява себе си. А което показва като характер го пази.
- Сигурно.
Двамата мъже се засмяха и продължиха своята разходка.

Явор Перфанов
04.07.2023 г.
Г. Оряховица