Лъжливият зар...

     Утрото може да носи цяла палитра нюанси. Още толкова емоции. Горчивина – като от последните дръпки цигара. Тишина – от онези, които оглушават най-шумните души. И избори – понякога толкова много, че не успяваме да видим нито един.
     Започвам деня с черно кафе. Бесен съм на себе си. Дори не искам да му слагам сметана, а уж не го пия иначе. Да, определено искам да се накажа. Претърсвам джобовете си – кофеинът е най-добрият приятел на никотина. Сещам се, че на връщане от бара допушвах последната си пурета в някакви мисли, по-скоро приличащи на шахматна дъска, отколкото на каквото и да е. Спомените ми връщат всички илюзии от изминалата нощ. Желанията ми да целувам онази жена. Да танцувам с нея. Да я докосвам под всички прожектори. А реалността беше повече от разочароваща – не можех да си помисля да доближа плътта й дори с пръст...
     Почти разлях кафето си. Изругах неусетно на глас. Чайките приглушиха това така пикантно изречение, надавайки вой. Понякога им бях благодарен, че съществуват. Иначе Варна нямаше да е Варна. Град, в който всички жени са красиви. Морската столица, чиито романтични кътчета могат да маркират белези на неизпитвани до сега чувства. Ако ме питаш от къде съм – ще ти отговоря, че съм от морето. То е олицетворение на всичко, което можеш да усетиш, включително забраненото и недосегаемото.
     По-късно се намирах на плажа. Денят летеше със скоростта на миг щастие. Забелязах една двойка в далечината. Дамата отпиваше грациозно от питието си, докато той седеше до нея и не откъсваше поглед от всяко нейно движение, сякаш тя само след секунда щеше да се изправи и да избяга от целия този филм. По устните ми плъзна игрива усмивка. Ненавиждах слабаците. Още повече се чудех на жените, които се оставяха да бъдат контролирани от подобни ръце. Ухаеше на толкова токсичност, че бях готов да добавя... малко облаци в слънчевия им ден.