Дните в санаториума минаваха бързо. Иван спазваше указанията на лекарите и с всеки изминал ден укрепваше все повече. Дороти разцъфтя. Даряваше го с ласки пред очите на другите, а той с дрезгав глас я мъмреше:

     - Не тук! Виж, гледат ни!

А тя се смееше на наивността му и отвръщаше категорично:

     - И тук, и там, и навсякъде! До края на живота ни!

     Нощите им се превърнаха в дни. Иван се чудеше защо беше чакал толкова дълго. Дороти дирижираше живота му, а той не протестираше. Картините от миналото с всеки изминал ден избледняваха и той се оставяше на течението да го носи.

     Лечението приключи. Рентгеновите снимки показваха блестящи резултати.Трябваше да се приберат. Пътуваха късно през нощта. Иван мислеше за това къде ще отиде Дороти като пристигнат, но не питаше. Вятърът от отворения прозорец разхвърляше косите ù на всички страни и той пресягаше от време на време да ги върне на мястото им и си мислеше: „ Ако реши да остане с мен, да го направи, но ако си тръгне, няма да я спря. Не мога да се женя сега. Тялото на мама още не е изстинало” – бореше се сам със себе си.

     Дороти смъкна от колата всичко и я заключи. Джеки знаеше пътя. Притича и се спря пред входната врата. Иван отключи и застана на прага. Постоя миг-два. Протегна се и взе чантата от ръцете на Дороти. Хвърли я отвътре на вратата. После я вдигна на ръце и преди да я внесе вътре, каза:

     - Така правим ние, българите, когато подаряваме сърцето си на някого, завинаги!

 Дороти обви с ръце шията му. Зарови пръсти в косите му и с нежен глас го попита:

     - Бебчо! Бебчо! Кога ще пораснеш? Кажи ми?

       Времето летеше. Всеки месец Дороти следеше цикъла си и за себе си правеше трагедия от това, че Иван нито един път не прояви интерес по въпроса.

     - Дали пък – питаше се тя – не обича децата? А може би смята, че аз не съм подходящата майка за това?

     - Ще стане! – твърдо си обещаваше тя и изчисляваше дните до секунда. Чакаше с нетърпение края на месеците и когато видеше разочароващия резултат с очите си, се затваряше в себе си ден-два и отново започваше с термометрите и  изчисленията.

     - Температура ли имаш? Нещо да не си болна? – загрижено я питаше Иван, а тя му отвръщаше шеговито:

     - Ти си само едно дете. Трябва да пораснеш!

И тайничко се надяваше, че ще каже нещо по тази тема.

     Тази сутрин той безшумно се измъкна от леглото. Направи кафе и Дороти усети миризмата в спалнята. Седна. Нагласи възглавничките зад гърба и зачака. Напоследък той ставаше пръв и носеше на табла закуската. Това я правеше щастлива. Иван я видя през отворената врата и започна да се шегува с нея:

     - Разглезихме те тебе. Двама мъже ти слугуваме. Нали, Джеки? – обърна се той към кученцето, което пъргаво скочи в леглото и се настани в краката ù. Само ако тати беше с нас или ме види от някъде, веднага ще ме скастри:

     - Ти в какво си се превърнал? В България това е работа на жените!

     Мама, горкичката, все в очите го гледаше и не чакаше да ù нарежда. С поглед знаеше какво се иска от нея, а ти? Отваряй уста!

     Той седна до нея, взе от чинийката до кафето голяма сочна ягода и нежно я сложи между устните ù. Плодът беше прекалено голям и тя не можа да го поеме. Тогава той с неговата уста пое останалото парче навън.

     - От утре ще ядем други едри неща. Целувките с дъх на плодове са страхотни – и отново я целуна.

 Дороти се засмя, но внезапно усети ягодата в стомаха и почувства, че ù се догади.

     - Защо не пиеш кафето си? – взе той чашата, да я поднесе до устата ù.

Силният аромат ù се отрази зле и тя отвърна глава от чашата.

     - Не искам! – бутна тя ръката му и няколко капки се разляха на таблата.

Иван взе салфетка и ги попи, но загрижено я погледна:

     - Дороти? Какво ти е скъпа? Не съм ли направил кафето добре? Винаги така го правя. Да не си болничка? Какви са тия термометри? Видях календара на масата ти. Всеки ден има нещо написано, а кръстовете, с които зачертаваш три дни от месеца, ме връщат в миналото и ми напомнят за някого, на когото аз сложих кръст.

     Иван стана рязко от леглото и застана до прозореца. Дръпна пердето и в стаята нахлу силна светлина. Един лъч се пренесе в очите на Дороти и тя се предпази от него с ръка, а той гледаше някъде в пространството навън. Мина пощаджията и със замах хвърли вестниците, навити на руло, в градината. Иван се обърна отново към нея, но не пристъпи към леглото.

     - Ако има проблем и ти решиш, че трябва да го знам, моля те да не ме караш да гадая, а да го споделиш. Излизам и те оставям да си помислиш. С Дамян днеска ще ходим до Торонто – наведе се той, целуна я по челото и излезе.

    Тя чуваше шума от водата в банята. Прииска ù се да смъкне оскъдната пижамка и да се вмъкне при него под душа. Размисли и се отказа. Нека терзае душичката си днес, а довечера като се върне, ще споделя съмненията си. Колко е бос, милият ми, трите кръста му напомняли някой, а за мен те са дните, в които трябва да сме силно в любовта и на които разчитам всеки месец.

     Водата в банята беше спряла и тя си представи Иван гол, засукал хавлията от кръста надолу. Застанал пред огледалото с разбъркани от водата къдрици да бръсне лицето си, даже ù замириса на парфюма му. Пак ù се догади. Скочи, за да не повърне в таблата, която той остави, ако реши да допие кафето си. Бутна Джеки от краката си и затича в банята.Той сушеше косата със сешоара, а тя се вееше на всички страни.

    - Помести се! – бутна го Дороти и повърна ягодата в тоалетната.

Той спря сешоара  и като прегърна раменете и почти изплака:

     - Божичко, Дороти, това кръв ли е? – обърна я той към себе си. – Ти си зле! Божичко!

     Толкова се беше паникьосал, че не знаеше какво да направи.

     - Глупчо, глупчо! Каква кръв бе, човек, това е сдъвканата ягода! Стана ми зле, защото я изядох на гладно. Затова и кафето не ми се понрави. Хайде, дай да те среша. Нищо ми няма. – и взе четката от ръката му.

     - Непокорна коса имаш. Така те харесвам с тия къдрички. Ще те изям – щипна го тя по двете бузи. – А очичките ти? Божичко, какви очи? Тъжни, тъжни. Стига де. – оправяше тя един кичур отпред, който не стоеше мирно и се връщаше на челото му – Знаеш ли? Искам да си отрежа едно кичурче от твоето руно и да го обкова в злато. Позволяваш ли? – посегна за ножичката до несесера.

     Иван леко я бутна и заби поглед в земята. Спомни си деня, когато трябваше да влезе в казармата, как желязната машинка премина по главата му и остави гладка диря. Тогава Елица се наведе и събра в шепите си част от къдриците му. Не искаше Дороти да види влагата в очите му и каза:

     - Остави сега, че закъснявам. Довечера като заспя го направи, щом искаш.

     Бегло я целуна и изскочи навън. Тя от прозореца на хола го видя как нервно запали колата и заби спирачки пред входа на Дамян.

     - Все някога ще узрее, може би като стане баща. Джеки1 ще излизаме.

    Облече най-удобната дреха за преглед при гинеколога. Пред огледалото дълго се взираше в тялото си, да открие някакъв признак, че там се е зародило нещо въз основата на голямата ù любов и като не намери разлика от преди си каза:

     - Това е работа на докторите. Той ще те намери, ако те има.

     Пред кабинета чакаха и други жени. Дороти седна смутено и взе списание от масичката. Преди да го отвори, разгледа чакалнята. По стените бяха накацали бебета. Те изглеждаха като истински, дори ù се прииска да ги погали едно по едно. На една от снимката видя утроба на жена, а в нея разширени от уплаха очи на дете. Под картината беше написано:

    „ Моля те, мамо! Не ме убивай, преди да съм се родил”

     Дороти настръхна. Майчинството в нея са пробуди и твърдо си обеща, че нито едно от неродените ù деца няма да се срещне със смъртта по нейна вина.

     - Урина, кръв и всичко останало! – нареди докторът на сестрата, докато сваляше ръкавиците си и се обърна към нея.

     - Първа бременност, нали? Аборти?

     - Не! – отвърна убедително Дороти и си представи едно бебе с къдрички и тъжни очи като на Иван. Той ще полудее от радост.

     Бързаше да се прибере. Да подготви масата със свещи и шампанско и да го чака на терасата.

     Видя го да паркира пред входа на Дамян и прекара колата напред. Взе Джаки в ръцете си и от терасата му метна. Притича да отвори вратата. Метна се на врата му. Захапа нежно мекото на ухото му и прошепна:

     - Ще ставаш баща, Бебчо. Бременна съм.

     Иван се закова на прага. Искаше да заплаче. Вдигна я на ръце и я завъртя из стаята. Излезе с нея на терасата, остави я на пода и попита:

     - Сигурно ли е това? Защо не си ми казала? – целуваше я той по лицето и шията.

     - Ако мама беше жива,  първо тя щеше да научи новината. По вятъра щях да ù я изпратя, да знае, че дъщеря ми ще носи името ù - Гина, и че ще бъда добър баща!

     Той разтвори ръце като птица в полет и извика силно:

     - Баща ще ставам! Дъщеря ще ми се роди! Гина, Гина ще се казва.

     Дамян още се щуркаше около басейна, когато чу новината. Притича през двора и влетя в къщата.

     - Значи ще доживеем с Христина баба и дядо да станем! – хвърли се той и силно, бащински притисна Дороти и Иван с разтворените си за прегръдка ръце.

     Тя отиде до банката. Взе ножичка и отряза косата на Иван. Стисна я в шепи и промълви:

     - Спомен от първата ми бременност.

     - Дороти, нужно ли е всеки ден да ходиш в клиниката? Нима там се нуждаят от теб? Я се виж как шофираш – хокаше я нежно той. – Ще родиш в колата.

     - Не, не мога да стоя със скръстени ръце, а забравяш че в клиниката са останалите ми деца. Те какво да правят без мен? Та аз всичките ги обичам. Не мога ей така за нищо да си стоя у дома. Палавата ти дъщеря сега ме ритна в корема. Къде е тръгнала сега? Дай си ръката.

     Плодът в нея се обърна и смени позата си. Иван погали мястото и заговори на нероденото си дете за България, за дома. Каза ù, че имат конче и куче.

     - Защо ù говориш на твоя език? Тя няма да те разбере – смееше се Дороти.

     - Да се учи! А и ти трябва да го разбираш, защото, откъде да знаеш?... Не искам Бог да знае какво си мисля, та да не ми се смее на плановете. Тайничко се надявам някой ден да се върнем у дома. Всички заедно да положим цветя на гробовете на мъртвите.

     Къщата беше пълна с играчки, розови и червени дрешки. Иван носеше всеки ден нови и нови роклички и панделки и се вълнуваше повече от Дороти. По стените на детската стая той нареди пеперуди - накацали като истински, те отваряха и затваряха крилете си.

     - Когато се роди моята Гина, аз ще спя в стаята ù! – отсече, но Дороти го скастри и той млъкна. Представяше си как няма да спи нощем, за да я наглежда, надвесен над леглото ù.

     Дороти лежеше на дивана, когато усети болка в кръста. Отмина бързо и тя си помисли, че така ù се е сторило. Днес нямаше желание да излиза и все още беше по пижама и халат. Джеки се катереше по нея и се мъчеше да се задържи на върха, отгоре на корема, но се плъзгаше и падаше на дивана. Дороти се смееше и това възпрепятстваше повторния му опит.

     - Ей, я остави сестра си на мира! Ще ù причиниш болка! – гушна го тя до себе си. Той беше толкова мъничък, че тя мислено го сравни с бебето, което щеше да роди.

     Нова болка я преряза. Тя бутна Джеки на пода и се надигна да стане, но се затрудни. Изохка. Успя да вземе телефона и се обади на Христина. Два часа след това роди бебето.

     - Момче – чу тя доктора и за миг я полазиха тръпки, като си припомни рокличките и корделките, които Иван редеше и всеки ден разглеждаше с много любов.

     „ Нищо. Животът е пред нас. Второто може да е момиче”. Той влетя в стаята. От лявата страна на Дороти видя вързопчето, което толкова жадуваше.

     - Син – едва продума, а краката му не се отлепиха от пода да доближи Дороти и да я целуне, а промърмори:

     - Защо? Нали бях обещал на мама…

     Тя онемя от изненада. Невярваща, че това се случи. От очите ù се отрониха сълзи, но тя не си направи труда да ги спре. Припомни си бебето от чакалнята на гинеколога, което молеше майка си да не го убива, преди да се е родило. Притисна телцето на сина си и мислено му обеща: „ Аз няма да те изоставя. Винаги ще те обичам. Ти ще бъдеш само мой. С Джеки ще се грижим за теб”.

     Иван беше вперил поглед в малките пръстчета, свити на юмручета, но не почувства оная радост, ако Дороти го беше дарила с дъщеря. Не знаеше какво да направи! Стоеше безмълвен до леглото ù и гледаше с празен поглед в юмручето на бебето. Стори му се, беше минало много време, откакто влезе в стаята. Преглътна горчилката, наведе се и целуна Дороти по челото. Погледът ù остана пуст и празен. Нещо в нея се скъса и тя мислено се закле:

     „ Аз ще родя дъщеря! С цената на живота си! Но не съм убедена дали ще я обичам. Това ще бъде наказанието ти, че не пожела сина ми."

     - Как ще е името му? - попита.

     - Както ти решиш, Дороти – хвана ръката ù той, но не пое от прегръдката ù първородния си син.

  Спас растеше в стаята, която Иван беше приготвил за дъщеря си, която не се роди. Понякога стоеше до леглото му и се вглеждаше упорито в лицето. Мъчеше се да открие прилика с някого, но тя му убягваше. Присвиваше очи, по-добре да фокусира лицето и все повече се убеждаваше, че той носи някаква частичка от миналото.

     Една нощ не можа да заспи. Припомни си любимите хора там, в България. Един по един изплуваха образите на майка му, баща му, дядо му, баба му. Ликът на Елица и той му се яви. Той сякаш хвана една от снимките, на която я гледаше право в очите. Преряза го остра болка. Скочи от леглото и затича в стаята на малкия. Спас се събуди, когато Иван го грабна и ококорчи сънените си очички в него. За миг му се стори, че го обвиняват в нещо:

     „ Обеща на моята баба, че ще бъдеш добър баща, а не си!!! – прочете той в тях и откри приликата, която толкова месеци търсеше.

     „ Очите! Погледът! Нейните са! На Еличка”.

     Иван го притисна силно до себе си и промълви:

     - Проклятие!!! Цял живот ли ще ме преследва образът ù. Той усети зад гърба си парфюма на момина сълза. Тя положи глава на рамото му. Очите ù се навлажниха:

     - Защо го направи? Защо? Виж пластмасовите му пръстчета! Малкото му юмруче! Вгледай се в очите му! Това е твоята кръв. Твоят син – заплака Дороти.

     - Ще поправя грешката си, скъпа! Ще я поправя! – попиваше той сълзите ù с устните си. – Прости ми!

     Спас растеше бързо пред очите им. Умните му очи стряскаха сънищата на Иван и той се втурваше нощем в стаята му. Вземаше го на ръце. Целуваше очите и челцето му и го оставяше отново в леглото. Връщаше се при Дороти  и, кръстосал ръце под възглавницата, дълго мислеше за миналото.

     „ Нарисувала ги е. Сигурно го е направила. Това е проклятието да бъде с мен, до края на живота ми, невинните очички на сина ми. Трите кръста са свършили работата и Боговете са я послушали.”- мислеше той за Елица и нощите му се превръщаха в кошмар.

     Дороти беше като орлицата на заставата в Сивино. Вземаше Спас в ръцете си и го даряваше с ласки до задушаване. Наричаше го „съкровището на мама”, слънчице на хоризонта, луна в нощта, а той я даряваше с най- нежните усмивки на света и се гушеше на рамото ù. Тя можеше да убие човек за него. Беше готова да загърби дори любовта си към Иван. Обичаше го това дете. То беше за нея Слънцето и Луната, в лицето на които тя беше молила нощем Боговете да ù го подарят.

     Духовете не оставяха Иван на мира. Събуждаше се целият в пот и дълго не заспиваше. Една нощ притисна в прегръдките си Дороти до болка и много нежно зашепна в ухото ù:

     - Скъпа, душата на мама не ми дава покой. Трябва да ми родиш дъщеря! Умолявам те! – целуваше той лицето, очите ù!

     - Ще го направя! Аз съм си го обещала. С цената на живота си! – отпусна се тя в прегръдките му. Любиха се без задръжки.

     Девет месеца по-късно се роди вторият им син. Дороти изпадна в депресия, а Иван хвърли букета, който носеше за нея в деня на раждането на боклука.

     - На дядката – Иван ще се казва! – решиха и двамата, но на Дороти ù беше все едно. Тя не се възстанови дълго време и се наложи да остане в клиниката, за да ù направят пълна кръвна картина и всички изследвания. Иван искаше да надникне в очите на втория си син, но той веднага ги затваряше.

     „ Ако и сега видя очите на Елица, това ще е вторият кръст на проклятието” – мислеше нeпрекъснато той.

     Когато всички резултати бяха готови, докторът извика Иван в кабинета си. Погледът му беше угрижен и той схвана, че не всичко е както трябва:

     - Господине, трябва да ви съобщя нещо, което не е никак приятно. В кръвните проби на жена ви открихме туморни маркери. Говори ли ви нещо? Знаете ли какво е това?

Иван беше замръзнал на мястото си. Нямаше никаква представа от болести, но разтревоженият глас на лекаря го стресна. Той мълчеше, а докторът продължи.

     - Това трябва да е последното раждане. Изродените клетки са нараснали много. Нова бременност ще я убие, а е много млада за умиране. Терапията може да задържи нещата на това ниво и да оставим всичко в ръцете на Бога занапред. Вие ще съобщите новината на съпругата си и ще бъдете отговорен за нова бременност. Трябва да я пазите. Ето ви рецепта за противозачатъчни. Следете да ги ползва редовно, когато напусне болницата и, да не забравя, трябва да смените климата. Морският въздух ще ù се отрази добре, но до есента. През зимата не, защото влагата от морето не е добре за заболяването ù. Ще разчитаме на късмет. Това е.

     - Ти да не си луд? – развика се тя, когато Иван обясни с няколко думи положението ù. – Кой може да ми забрани да раждам? Докторите ли? Че тях какво ги засяга моят живот? Ще раждам, докогато си искам и никой не може да ме спре! Дори ти! Най- малко ти! Докато не ти родя дъщеря, няма да спра! Остави ме на мира. - обърна се тя към стената и няколко дни не продума с никого.

     Когато идваше Спас, тя оживяваше. Стискаше го в прегръдките си и му шепнеше на ухото:

     - На теб съм се клела, че няма да те изоставя.

     Не питаше за Иван, а когато го носеха, тя обръщаше главата си на другата страна.

Възстановяването ù вървеше трудно и бавно. Когато лечението и приключи, заминаха на брега на морето. Имаха вила там, но никога не оставаха повече от седмица. Сега трябваше да останат до есента. Наеха жена да гледа децата, а Дороти нямаше желание дори да среше косите си. Ходеше раздърпана в пясъка пред вилата и гледаше далече отвъд хоризонта. Един ден заговори за смъртта:

     - Като умра, тук да донесеш праха ми. Във водата да ме разхвърляш!

     - Дороти, ти ще живееш, заради мен и децата. Въздухът тук ще възвърне апетита ти.  Депресията ще си отиде и есента, като се приберем у дома, ще заживеем както преди. Виж децата колко бързо пораснаха. Жената се грижи добре за тях. Ти няма да мислиш за това!

     С всеки изминат ден тя възвръщаше цвета на лицето си. Иван отдаваше цялата си нежност и внимание тя да се чувства добре, а това се отразяваше на възстановяването ù.

     - Знаеш ли, скъпи? Май е време да се връщаме? – каза тя една вечер, когато се разхождаха на плажа, хванати за ръце. – Хубаво ми е тук, но някои неща ми липсват. Ще ме забравят „моите деца” от отделението, а и времето вече захладнява. Искам да се приберем у дома!