КРЕПОСТТА "КЪРВАВАТА ВОДЕНИЦА"
Яростен кучешки лай огласяше гората. Беглецът продължаваше да тича по малката горска пътека, но беше явно, че силите му го напускат. Само да успееше да прехвърли рида! От другата страна на планината беше свободата. Беглецът изостави пътеката и започна да се катери между скалите. Кучешкият лай и гласовете на патрулите започнаха да се приближават. Пръстите му сграбчиха края на скалния ръб, а кракът му в същото време се вмъкна в една пукнатина встрани. Още малко усилие. Той погледна нагоре. Силните лъчи на слънцето го заслепиха и го накараха да замижи. Може би беше не повече от 20 метра до върха и... до свободата!...
Ноктите му се изпочупиха, пръстите му се ожулиха до кръв от острите ръбове. Но той не се отказваше и продължаваше да се катери. Залавяше се за скалите с каквото можеше, но не спираше своя устрем нагоре...
- Ей, го там! - извика някой и автоматите залаяха.
Дъжд от куршуми се посипа около него, няколко къса от скалите се отчупиха и полетяха надолу. Истинско чудо беше, че остана невредим. А може би това беше Божи знак? !
Дотича войник с куче, последван по петите от сержант.
- Стреляй, идиот! - изрева диво сержантът. - Ще се измъкне!
Беглецът беше вече само на няколко метра от върха. Смъртоносното ято от куршуми полетя към него. И отново като по чудо той остана незасегнат. Слънчевите лъчи заслепяваха стрелците и те не можеха да се прицелват. Безразборната стрелба на калашниците заглъхна. Сержантът изрева и насочи своя "Макаров". Първият куршум пречупи едно растение встрани от него, вторият го улучи в крака. Беглецът изохка, но продължи да се катери. Още малко...
Ръката му се добра до върха на скалната площадка. Трябваше само да се прехвърли и... беше спасен! С последно усилие на волята беглецът се набра на мускули. Той почти се прехвърли на скалната площадка, когато третият куршум го удари в гърба. Пръстите му се разтвориха и той полетя надолу...
Беше премазан след жестокото падане, но не се предаваше. Пълзеше като настъпана змия и се опитваше да се добере до пътеката. Граничарското куче излая и скочи. С помътняло съзнание беглецът разбра, че всичко е свършено. Острите зъби на кучето се впиха в крака му...
.....
Разрухата отдавна беше обхванала старата крепост - затвор. Построена преди няколкостотин години от турския султан за заточаване на поборниците, тя днес продължаваше да служи на новите си господари. "Кървавата воденица" беше нейното име и хората с треперещи ръце сочеха на юг, където се издигаше зловещата каменна грамада. Носеха се слухове, че в огромните подземни лабиринти още скитат духовете на забравени затворници, заточени тук в първите дни след победата на "социалистическата революция". Кой знае? Може би беше истина. Никой не знаеше със сигурност, защото мнозина прекосяваха подвижния дървен мост, но никой не се връщаше назад. От древни времена беше останал и дълбокият ров, който обграждаше крепостта от всички страни. Той сега беше сух и на места полузасипан с пясък и пръст, но едва ли някой би се осмелил да се приближи до каменната стена. Широки пукнатини бяха полазили между каменните блокове, южната и източната ъглови кули бяха в плачевно състояние. Северната кула беше напълно срутена и през зеещата триметрова дупка в стената човек можеше да се промъкне във вътрешния двор на крепостта. Плевели, бурени и теснолиста коприва, бяха плъзнали навсякъде. Дървената барака се намираше в другия край на запустелия двор.
Каруцарят шибна мулето с камшика и го подкани да побърза.
- Ди-й, Марко, ди-й. И ти остаря като мене, душицо!
Мулето не послуша своя господар и се спря да откъсне един магарешки бодил.
- Ди-й, ленивецо! - старецът размаха камшика. - Когато свършим работата, ще ядеш магарешки бодили на корем!
Животното изрева, за да изкаже своето несъгласие, но старецът не се остави да бъде победен от дебелоглавата магарешка природа. Камшикът заигра и мулето се затича, забравяйки за магарешките тръни. В задния край на каруцата се друсаха телата на двама затворника. Едното беше мускулесто и с груби ръце. Лицето - обрасло в гъста брада - беше застинало в маска на безпощадна твърдост. Лявото око беше извадено. На това място зееше грозна черна дупка, по която бяха плъзнали мухи и бели червеи. Парченца мозък и засъхнала кръв се бяха полепили по косата и по яката на затворническата риза. Рояк мухи бръмчаха около главата му. Вторият затворник беше по-млад. Тялото се беше превърнало на скелет, лицето беше бледо и изпито. Около гърлото имаше синини и кървави струпеи. На краката се виждаха следи от окови, които беше носил - кожата беше протрита и разранена.
Двамата затворници бяха единствените, които старецът днес трябваше да отвози до дървената барака. Когато свършеше работата, той можеше да се излегне на слънце и да се препича на воля...
- Пр-р-р... Стой! - старецът скочи чевръсто и хвана мулето за муцуната. - Назад, Марко!
Той извъртя каруцата назад и наляво, докато задната част се опря до дървената врата. Прасетата чуха шума и започнаха да грухтят. Те бяха кастрирани от ветеринаря в началото на годината и някои от тях тежаха повече от 150 кг. Прасетата бяха черни, с едра като ежови бодли четина. Те бяха източно-балканска порода, която водеше своето начало от дивите свине. Тези животни имаха изключително вкусно месо и тънка сланина. Едното прасе изгрухтя и застана до вратата. То беше хитро като лисица и знаеше, че когато идва старецът, с него обикновено пристига и "храната".Животното изгрухтя отново и избута един нахалник, който се опита да заеме по-добра позиция от него.
- Сто-о-о-й! - извика старецът. - Да не си посмял да мръднеш, че те пребивам!
Мулето застана неподвижно. Старецът свали задния капак и го опря до лявата ракла.
- Къде ли са проклетите ключове? - Отвътре няколко прасета натискаха вратата и квичаха нетърпеливо. - Остаряваш и оглупяваш, старче! - рече той на себе си и започна да претърсва джобовете си с пъшкане.
Накрая откри ключовете, където най-малко очакваше и издърпа трупа на по-възрастния затворник за краката. - Уф, как мирише, дявол да го вземе! Старецът се хвана за носа и се намръщи. Миризмата беше непоносима. Въпреки това той пребърка дрехите на нещастника.
- Нищо няма проклетникът в джобовете си! - изруга старецът и размаха ръка да прогони нахална муха.
Единственото нещо, което намери, беше ръждясал пирон, няколко копчета и парче свещ. Каруцарят издърпа и втория затворник и краката му увиснаха вън от каруцата.
- И тоя няма нищо! Беден като църковна мишка! - старецът се изплю презрително.
- Никакъв келепир в последно време! - изсумтя той и избута едрия затворник от каруцата. Той се преметна и се опря на вратата. Прасетата подушиха човешката кръв и загрухтяха нетърпеливо.
- Побесняха проклетниците! - изруга каруцарят и размаха камшика. - Назад! Назад ви казвам!
Прасетата се втурнаха към отворената врата, но старецът ги посрещна с тоягата, обсипвайки с щедри удари ушите, зурлите и дебелите им бутове. Животните отстъпиха назад, квичейки жаловито.
Старецът се възползва ловко от момента и примъкна вътре трупа на мускулестия затворник. Едва успя да отстъпи назад и да хлопне вратата, преди прасетата да се нахвърлят хищно върху плячката. Те заобиколиха тялото на затворника като лешояди и започнаха да късат месото му с острите си зъби.
- Уф, проклетниците! - старецът избърса потта от челото си. - Ако не внимавам, някой път ще ме изядат и мене!
Той подпря трупа на втория затворник до вратата и седна да си почине. Мулето изрева, сякаш да подсети своя господар, че е гладно.
Старецът се надигна с неохота и свали юздата на животното. Той завърза края на поводите за каруцата. Мулето не зачака подкана и се нахвърли лакомо върху магарешките тръни. Старецът почувства, че корема му стърже и извади торбичката си. Обядът му беше прост - парче сланина, глава лук, комат хляб, един домат и една краставица. Той извади джобното си ножче и наряза сланината на тънки резени.
През това време от трупа на затворника бяха останали... само едрите кости и част от черепа му. Всичко друго - дребни кости и сухожилия, месо и вътрешностите му, бяха ометени до шушка.Първото голямо прасе, което успя да измъкне лъвския пай от плячката, изгрухтя от недоволство и се приближи до вратата като започна да души с острата си зурла. То можеше да помирише кръвта. Отвън имаше още нещо за ядене. Черният звяр изгрухтя ядосано и блъсна вратата.Тя не помръдна.Той връхлетя отново, хвърляйки се с цялата си тежест. Тя изпращя и една дъска подаде. Още веднъж и дъската отскочи. Прасето изгрухтя от задоволство и пъхна зурлата си в отвора. Трупът на младия затворник беше свлечен настрани на земята. Кракът му се беше изпънал и почти докосваше вратата. Главата на свинята се вмъкна докрай в дупката и захапа голото стъпало...
......
"Мъртвецът" изстена в съня си и се размърда. Болката беше толкова истинска! Той скочи и се озова... очи в очи с черната муцуна. Прасето се стъписа виждайки, че жертвата му мърда. И все пак миризмата на кръвта, която се стичаше по стъпалото на войника, му даде кураж. То изгрухтя войнствено и напъха докрая главата си в отвора. Кървавата му зурла се отвори хищно и почти се докопа до човешката плът. Затворникът вдигна дъската и с все сила я стовари в главата на хищника. Един пирон се заби в зурлата му. Прасето изквича от болка и побягна назад. Обикновено жертвите му не се съпротивляваха. Войникът се свлече отново на земята. Силите му го напуснаха. Той полежа няколко минути, дишайки тежко. Огнена жажда изгаряше гърлото му. "Ех, да имаше да пийна малко водица!" - помисли си той. Надигна се на лакът и се огледа. Нещо черно се движеше на неголямо разстояние от него. Човек?! Не, беше прекалено голямо.
"Нещото" изрева и войникът се досети, че е магаре.
"То ще ми помогне да се измъкна! Само да успея да го хвана!"
Войникът запълзя на лакти.Сърцето му биеше до пръсване. Той изведнъж трепна. Човек! Под сянката на каруцата беше полегнал някой и шумно похъркваше. Може би е тъмничар? ! - мина тревожна мисъл през главата му. "Не бъди глупав! - укори се той. - Какво ще търси тук тъмничарят? Сигурно е някой друг!"
Войникът запълзя към каруцаря, вдигайки от земята един остър кол.
Той блажено се беше усмихнал в съня си. Затворникът захвърли кола.
Сърцето не му даваше да убие стареца, който спеше като новороден. Погледът му се спря на бохчата и очите му светнаха. Войникът я разгърна внимателно, откривайки брус сланина, една буца пожълтяло сирене, начената глава лук, половин домат, парче краставица и къс хляб. Устата му се напълни със слюнки. Истинска храна! Не като помията, която даваха в затвора. Войникът лакомо омете сланината с хляба, също домата и главата лук. Той почувства как тялото му се изпълва с енергия. Старецът измърмори нещо в съня си и се размърда. Войникът изтръпна. "Ами ако се събуди?!" Достатъчно е някой да чуе вика на стареца и всичко отиваше по дяволите. "Прости ми, Боже! - рече затворникът. - Няма да го убивам. Само ще го пратя в безсъзнание!". Той надигна дървения кол...
За негова радост старецът се обърна на другата си страна и продължи да хърка. Войникът въздъхна с облекчение и хвърли дървото.
"Един грях по-малко! Благодаря ти, Боже!"
Той сложи сиренето и краставицата в джоба си. Тях щеше да изяде по-късно. А сега трябваше да се опита да яхне мулето. Приближи се към животното, което хрупаше магарешки тръни. То вдигна глава и изрева. "Проклето магаре! Ще събуди дядото!"
Войникът се отказа от плана си и започна да пълзи между бодилите. Тръните разкъсаха износения плат и започнаха да дерат плътта му безмилостно. Той обаче не се предаваше и продължаваше да се влачи между храстите. В един момент силите му го напуснаха и той изгуби съзнание...
.....
Огненият диск на слънцето беше вече на път да се скрие зад хоризонта, когато старецът се събуди. "Ама че юнашки сън му ударих! - протегна се той лениво и се прозя. - Още един ден си отиде. Къде ли е Марко?" Старецът се надигна и се огледа. Мулето се беше излегнало в прахоляка и си правеше "прашна баня".
- Добро животинче! - похвали го стопанинът му. - Нещо се чувствам прегладнял. Я, да взема да похапна!
Той разгърна бохчата и остана с отворена уста. Беше празна! Имаше само няколко трошички хляб. Старецът се огледа смаяно, сякаш очакваше отнякъде да се появи крадецът и да си признае. Той почака минута-две, но никой не се появи. "Да не би да съм омел всичко на обяд?! Умът започна да ми изневерява напоследък!"
Не, не можеше да бъде! Стомахът му къркореше като червата на просяк. Той беше истински гладен. Старецът си спомни, че си отряза парче от сланината с резен домат. А къде ли се дяна сиренето?! Сигурно проклетото муле ги е изяло!"
Марко си пасеше кротко, без да подозира, че го набеждават в кражбата. Ако знаеше, той би огласил местността с мощния си глас, за да докаже невинността си.
"Тогава ще дам храна на прасетата за вечеря и ще се прибера вкъщи!" - рече си каруцарят и се отправи към свинарника.
"Къщата" му беше малка дървена колиба на края на селото. Той гледаше едно прасе, една коза и няколко кокошки. Сили за повече нямаше, а и не му беше нужно. Старецът се приближи до вратата на свинарника и разтърка очите си. Не, не можеше да бъде! Много добре си спомняше, че остави трупа, опрян на оградата. Какво ли се беше случило с трупа на затворника?! Къде беше изчезнал?
Погледът му се спря на разкованата дъска. В главата му долетя една мисъл: "Прасетата са огладняли докато спях, разбили са вратата и са отмъкнали трупа на затворника в свинарника!"
Това, като че задоволи любопитството му. "Може би трябва да проверя и да се убедя с очите си!" - Той открехна предпазливо вратата на свинарника, държейки тоягата в ръката си. Прасетата никога не го бяха нападали, защото бяха умни животни и знаеха, че той ги храни. Разнесе се пронизително скърцане на ръждясалите панти. Прасетата чуха, че някои идва и веднага изскочиха от вътрешната част на свинарника. Вонята, която се носеше, беше ужасна. Старецът запуши носа си и се обърна. Зад вратата лежаха кости и череп, които изглеждаха нови. "Това сигурно са костите на Първобитния звяр!" - рече си старецът. Въпросът му остана загадка, защото в следващия миг се показа голямото черно прасе. Болката в ранената му зурла, беше притъпила чувството на страх и той връхлетя върху каруцаря. Старецът не се стъписа и го посрещна с тоягата. И друг път се беше случвало някое животно да го нападне докато ги хранеше. Един удар през ушите и зурлата и нахалникът побягваше с квичене.
Свинята изквича от болка, защото старецът го удари по ранената зурла.
- Квичиш, а?! - ухили се той. - Ще ти... - той не успя да довърши, защото освирепялото животно го блъсна със зурлата си и той се преметна назад.
- Ах ти, подла гадино! - изруга старецът и се опита да се надигне. - Аз ти слагам хляб в устата, а ти... Ей сегичка ще ти дам да разбереш!
Звярът го атакува отново, захапвайки го за ръката. Каруцарят изохка и изпусна камшика.
- Пооомо-о-о-ощ! - извика той с все сила. - Прасетата ме нападнаха!
За съжаление викът му остана нечут. Старецът се затътри към вратата, лазейки като животно на четири крака. Черното връхлетя отново, захапвайки го за голия крак. Каруцарят проплака, но продължи да пълзи. Още няколко прасета го наобиколиха, примамени от миризмата на прясна кръв.
Нещастникът почти се добра до вратата, когато глутницата от освирепели прасета се нахвърли върху него. Старецът се досети, че е обречен. От палач, той се беше превърнал в жертва...
.....
- ... Помо-о-ощ... - чу някакъв вик войникът, който лежеше немощно в храстите. Той се изправи, но колената му се огънаха и се свлече обратно в храстите.
- ... прасетата ме нападат! ...
"О, Боже господи! - рече си войникът. - Старецът!"
Ужасът разтърси изнемощялото му тяло и той залази към свинарника, спирайки от време на време да си поеме дъх.
Неочаквано се разнесе човешко стенание и свинско грухтене, от които косата му се изправи.
"Дано да не е късно! - се помоли затворникът. - Запази живота му, Боже!" Когато най-сетне се добра до вратата на свинарника - уви, беше прекалено късно! Нечовешки стон се разнесе от устата на жертвата и... това беше краят. Това беше може би най-жестоката и мъчителна смърт, която човек можеше да си помисли. Не да бъдеш обесен. Или пък разстрелян. Не да свършиш живота си на електрически стол. Най-кошмарната смърт беше да бъдеш изяден жив от човекоядци - прасета. Разкъсан къс по къс... Някой ще каже - каква болна фантазия, какво извратено въображение има авторът! Тогава аз ще кажа: "Ела, читателю, в моята родна България и аз ще те заведа в концентрационите лагери, където и до ден днешен лежат костите на нещастниците! Някой ще ме укори, че разправям ужасни истории, от които бедните деца не могат да затворят очи и сънуват кошмари. В повечето комунистически страни тези кошмари са истинската действителност. Там хората живеят в кошмари! Там хората не гледат филми на ужасите, защото живеят в реалността на ужасите. Там хората се молят, когато се събудят, кошмарът да е свършил, но уви - всичко се повтаря отново!
Тази реалност се нарича комунизъм!...
.....
На запад огненото кълбо на слънцето се търкулна зад хоризонта. Войникът впрегна мулето в каруцата. Юмурлукът на старецът беше отзад. Можеше да се загърне с него и да се измъкне незабелязано от крепостта - затвор. А дори и някой да го видеше в тъмното, би го взел за стареца.
- Ди-й, Марко! - извика войникът и шибна мулето с камшика.
Дървената каруца затрополи в тъмното към подвижния мост, където беше изходът от крепостта. Не се виждаха никакви стражи. Двете охранителни кули, които се издигаха отляво и отдясно, бяха безлюдни.
Затворникът шибна мулето и подкара каруцата по моста.
- Сто-о-ой! Кой там?! - две сенки изскочиха от тъмното.
- Кой може да е? Гробарят! - смело отвърна войникът и се загърна още повече в ямурлука.
- Малко си закъснял тази вечер, старче.
- Трябваше да нахраня прасетата. Аз си гледам работата съвестно!
- Ние знаем как съвестно си гледаш работата! - ухили се първия страж. Препичаш се по цял ден на слънце!
- А днес на всичко отгоре се и успа! - подхвърли вторият страж и двамата избухнаха в силен смях.
"Старецът" се опита да възрази, но никой не го послуша. Той шибна отново мулето и продължи напред...
© Kolio Karpela Всички права запазени.
© Кольо Карпела Todos los derechos reservados
Това, което прочетох има нужда от продължение според мен.
Поздрав най-сърдечен!!!