Мразя да тичам, тоест не толкова мразя, колкото ме мързи... то и "мързи" не е точното определение, а по-скоро скучно ми е. Да, точно така - скучно ми е. Странно е да ми е скучно да извършвам еднообразно многократно повтарящо се физическо действие при условие, че практикувам дисциплина основното, в която е многократното повторение на разни физически действия. Нали? Понякога обаче няма хлабаво и не успявам да се изнижа по терлици, та ми се налага да потичкам. Като този път. Поръчението е от Ръмжачът, изпълнението - също, тъй де - без самото търчане...
Бяха ми се паднали така смените, че да мога да направя шест поредни дни тренировки в зала - първите четири си дадох сериозен зор и съответно петия ден пропуснах - вместо да стана вечерта за тренировка просто се обърнах на другата страна и продължих да спя... Точно в 04:30 часа Ръмжачът ме изрита от завивките и ме прати да тичам. Малко повече от половин час по-късно влязох в Доджо, където назнайно защо спеше Но Щен Вълк, който някой трябва да прекръсти на Спящият На Възглавница, без да го събуждам си облякох анцуга и се замъкнах в близкото паркче да правя обиколки. Още четвърт час и нещо по-късно отново съм в залата и си направих едно 3v1, като този път смутих съня на Спящ... тъй де на Но Щен Вълк и седнах на диванчето до него с топлата чаша в ръце, когато:
- Само толкова ли ще тичаш? - това естествено е Ръмжачът.
- Защо "само"?! - недоумявам - Обиколих два пъти паркчето, а това са 3-4 километра!
- Точно това имам предвид - заяви учителя ми - Отиваш отново там и тичаш, докато свърши вълчата опашка!
- Ох... - кратко коментирах аз.
Но тихо се изкикоти.
"Вълчата опашка" е период в края на нощта. Началото й е, когато нощта покаже първия признак за края си и свършва тогава, когато започне същинското развиделяване. По това време на годината - до около седем без нещо, тоест кросът ми щеше да продължи още час и половина. Скучно!
- А за да не скучаеш - точно казваше Ръмжачът - Но Щен Вълк ще дойде да потича с теб.
- Ох... - както се беше нахилил преди малко се скри усмивката на Но.
- Хайде да тръгваме - казвам докато изпивам набързо топлата си напитка.
Времето е сравнително хладно, но скоро загрях и влязох в ритъм, даже от време на време си подхвърляме по някоя реплика със спътника ми. Паркчето е напълно пусто, което си е и нормално, но пък по околните улици вече започват да минават коли и първите трамваи. На всяка обиколка щом минем покрай мястото, където преди две лета си по опърлих малко косата, се усмихвам лекичко - онова лято беше много яко.
- Защо се усмихваш така всеки път, когато минем от тук? - пита Но Щен Вълк на петата обиколка.
- Това е една огнена история... - казвам и прихвам, като се успокоявам добавям - Ще ти я разкажа някой път.
На деветата обиколка на една пейка се появи дядото с почти карираните панталони, четеше вестник и пиеше кафе от висока пластмасова чашка. На всяка обиколка ни хвърляше неодобрителни погледи, а на дванадесетата направо се заяде с нас:
- Момче, защо кучето ти е без каишка?! - сопна се той и продължи да нарежда - Поне намордник да му беше сложил, че каквото е голямо ще вземе да ухапе някое дете!
Огледах се учудено, но паркът си остана все толкова пуст, колкото и до сега - тоест аз, Но и заядливецът. Точно мислех да изтъкна този факт, когато Почти Карираните Панталони продължиха:
- И какво сте заобикаляли тук по никое време? На човек ще му се завие свят само като ви гледа! А ма ха! Да не е ваш парка, че сте ми се разтичали тук?!
В този момент усмивката ми изстина, за да се върне миг-два по-късно, но доста гадничка. Погледнах Но Щен Вълк и му кимнах наляво, докато аз започнах да правя кръгчета около пейката отдясно наляво. Но се ориентира перфектно в ситуацията, като въртеше кръгчетата си от ляво на дясно и даже му се плезеше най-невъзпитано. За по-малко от 30 секунди на Почти Карираните Панталони му изби пяна на устата от яд, а след 1 минута и 30 секунди - ни подгони с бастуна си, а ние просто продължихме кроса си, като Но Щен Вълк само се обърна и се изплези още веднъж за последно.
Този крос не беше чак толкова скучен.