Беше градско куче. Живееше в дом. Имаше добри стопани, които се грижеха за него. Живееше добре, даже щастливо живееше. Беше като член на семейството. Беше, докато един след друг стопаните му си отидоха от този свят и то остана само. Само и на улицата. Тя беше непозната за него. Забързаните коли с техния шум, многото хора... Всичко го плашеше.

Скоро гладът го накара да търси храна.  Тогава разбра, че не е само. С такава съдба бяха и други негови събратя. Посрещаха го с ръмжене. Налитаха на бой. Не го приемаха в глутницата бездомни кучета.

Беше с добро възпитание. Не беше свикнало с тормоз и насилие нашето куче. Трябваше да направи нещо, за да оцелее. Да отиде някъде другаде, на друго място. И тръгна.

Тръгна по един път. Летяха коли. Настигаха го, или бързаха насреща му, но то вървеше. Не обръщаше внимание на нищо, но и никой не обръщаше внимание на него. Вървеше.

Видя къщи. Пред първата легна. Беше изморено и трябваше да си почине. Врата се отвори. Излезе човек. Кучето се сви. Не знаеше какво да очаква.

Излезлият беше младеж. Живееше тук с майка си. Сега, през лятната ваканция, се грижеше за няколкото овчици, които тя отглеждаше. Видя кучето. Личеше, че е гледано куче.

- Ти пък откъде дойде? Гладно ли си? Ела.

Кучето доверчиво го последва. Младежът донесе храна и вода. После го остави.

Сутринта кучето очакваше момчето. Когато то тръгна с овцете, тръгна след него. И така всеки ден. Лягаше край пасящите овчици. Очакваше момчето да заговори. Наостряше уши при непознатите шумове, но без нужда не лаеше. Лаеше, ако се приближава човек или животно. Човекът и кучето свикнаха един с друг.

Кучето беше спокойно. Беше намерило стопанина си.

(следва продължение)