Днес съм много горд със себе си! Прибирах се по „Самуил“, когато забелязах край една кола или по-точно край едно куче до паркирания автомобил безпомощно да се върти жена. Кучето бе разкошен вълчак с тегло приблизително колкото стопанката си. Лежеше си съвсем спокойно и внимателно наблюдаваше нейните действия. Тя се опитваше да го вдигне било чрез дърпане на каишката, било с ласкави или заканителни думи. Резултатът бе нулев. Приближих се до тях. То ме изгледа изучаващо, после отвово извърна глава към стопанката си и продължи да наблюдава. Започнах да го галя, а ушите му заеха около една трета от дланите ми. Съдейки по това определих, че бе на преклонна възраст – поне на около 15-16 години.

     Разговорихме се с жената. Проблемът бил, че не иска да стане, а е време да се прибират, защото и на нея разходкате по тези незапомнени, макар и вечерни, горещини не й се отразявали добре. Аз обичам кучетата и зная някои неща за тях. Затова само се засмях и предложих:

 - Госпожо, на тази възраст те се вдетиняват също като възрастните хора. Защо не му кажете твърдо „Писна ми от теб! Оставям те и се прибирам у дома. Прави каквото искаш.“?

     Тя помисли, помисли, а после, навярно от това как ме възприе кучето, все пак бях за тях абсолютно непознат, реши да ме послуша. А и какво друго й оставаше. Въздъхна:

- Господине, омръзна ми от нея. От няколко години започна все по-често да прави каквото си иска и престана да ме слуша. Обичам я, отгледахме я от мъничко пале, но понякога не издържам.

– Все пак, последвайте съвета ми! И в никакъв случай не се обръщайте!

     Тя се изправи, хвърли края на ремъка върху кучето:

- Аз си отивам, а ти прави, каквото искаш. – и тръгна.

     Не бе изминала и пет крачки, когато кучето се изправи, отърка се в крака ми за довиждане и я последва. След около десетина метра, тя се спря, наведе се да вземе влачещия се край на каишката от земята, прегърна го и продължиха по Алабин...

     Някой още ли твърди, че сме по-умни от кучетата? Аз – не мога...